Контраромите
Ромски войник в нацистката армия по време на Втората световна война - проблемът с доброволното сътрудничество на статуквото не е от вчера.
Про и Анти...
Титлата дума на политическата година заслужава да носи „контра“. У нас голяма част от гражданите изпитват затруднения с раждането и припознаването на нови идеологии. Затова се компенсират, като гласуват срещу ехото на познатите идеологии – или са контракомунисти, или контракапиталисти. Тази темпераментна черта на българския гражданин е ярко видима последните 15 години. 2013 г. е преломна в политическата ни история. Непримиримите протестиращи объркаха сметките на политическите конструктори – излязоха от калъпа „контра“ и влязоха в релсите „ЗА“. Така откроиха и пришитите на властта с бял конец „ПРОграждани“ – контрапротестиращи.
Роми vs. Контрароми...
Едва ли някой се съмнява, че това е игра на властта, чийто интерес е да скара народа – провинция и столица, интелектуалци и простолюдие, десни и леви, комунисти и антикомунисти, мнозинство и малцинство. В сянката на горещите вълнения държавниците „вършат работата“ си. Изпълняват поетите ангажименти към (не)гражданите и (не)гражданското общество. Те са лицето на морала и достойнството в съзнанието на властта. А другите – просто ѝ пречат.
С различни процедурни хватки партийните апарати гасят огъня в сърцата на българските идеалисти, като им противостоят с нахранени контраидеалисти.
Чудите се какво е общото между контра и роми? Връзката е топла, даже пари. До ден днешен властта не спира да клонира контрароми, които един хубав момент ги бута срещу ромите, осмелили се да крещят на властта или да ѝ дават акъл. Бета механизмите за объркване и противопоставяне се тестват над неудобните роми. Малко по-късно се прилагат върху всеки ядосан на властта гражданин. С изградените процедури системата удря в земята всеки, който се изправи срещу нея. Трагедията на ромите е, че разбират лабораторната си роля, едва когато експериментът се повтори в масов мащаб. Ромите са опитната мишка на задкулисието.
Механизмите за подчинение или обезценяване обслужват създателите и временните си господари. Ефектът е задоволителен – българският гражданин губи суверенитета си, за сметка на страхотни зависимости.
Децентрализацията като живата вода...
Разговорът за ромите и ромския въпрос, безусловно се налага да бъде разгледан с оглед положението на всички граждани. Загубите на гражданска автономност и личностна независимост са тежка модерна форма на робство. Принципът на субсидираност на ЕС, т. нар децентрализация, е като живата вода. Всеки политик говори за нея, но никой не позволява на народа да отпие от нея. Току-виж се пробуди. Сякаш вместо жива вода, част от народните представители приспиват народа бавно с мъртва вода. Движението „ЗА“ разобличи фалшивото народовластие и роди нуждата от истинско представителство на гражданите. Лишение, което ромите търпят от години – систематични държавни усилия за ограничаване на участието им в подреждането на приоритетите на България и разпределянето на обществените блага.
Те раждат много и ядат много....
Изграждането на нова държава е наложително с участието и усилията на всеки гражданин – от мнозинството и малцинствата. Малцинствата – втора категория граждани, които често са поставени в ъгъла. Защото да бъдеш от мнозинството е по-изгодно, в сравнение с това да бъдеш ром, турчин или мюсюлманин. Една от причините е оставилия видими белези върху нас комунистически елит, който разглежда наталитета на гражданите от малцинствата. Разбиране, оказало се причина за злополучния Възродителен процес. Комунизмът тогава се страхува числеността на малцинствата да не надвиши мнозинството. Днес националистите от Държавна сигурност смело и кресливо играят с тази карта. Например, че голяма част от новородените са с майчин език различен от българския. Към комунистическото тълкуване на малцинствата с тъмно червен конец е пришито капиталистическото разбиране – малцинствата са само консуматори. От тук насетне е много лесно да се насъска мнозинството срещу малцинствата – „те раждат много и ядат много, а ти плащаш и за двете им дела“. Ако българската нация е гражданска нация, не е здравословно да имаме сърбежи, основани на националистически ухапвания. Явно в случая имаме девиантен етноцентризъм, чиито симптоми са вредни за България. Сърбежите се усилват на фона на ромското гето, заприличало на модерен концентрационен лагер. Оскубаната бременна ромска майка с дете в ръка. Брадясалия черен ром. Протегналото ръчичка ромско чшаво. Все образи, които влизат в дома и съзнанието ни през телевизора, вестника, компютъра, радиото, а напоследък и през книгата.
Медиите и д-р Менгеле...
Немислимо е да не съзерцаваме строежа на „чистата и свята република“ през обективите на качеството на журналистиката ни. Четвъртата ни власт се държи като д-р Менгеле. Вместо със скалпел борави с писалка, микрофон и камера. На подчинение на Менгеле са империя от журналисти, които извършват безобразни експерименти с душата на обществото. Режат, шият, присаждат, разболяват, инжектират, поразяват… смеят се. Всичко е без упойка и съгласието на участниците в експериментите. Резултатите – непредвидимо опасни, без право на лекуване. Отговорността – размита и облечена в свобода на словото, охранявана от МВР. Изключения са журналистите, подложени на щателни проверки за непрофесионализъм и невярност към Менгеле. Така с лекота се настървяват роми (турци и др.) срещу българи, мюсюлмани срещу християни, граждани срещу контраграждани, идеалисти срещу контраидеалисти. Гьобелс би завидял на резултатната пропагандна машина с грозни странични ефекти.
Чорбаджийската летаргия на робите...
Дисекцията на ромския организъм, върху който експериментите продължават, е наложителна. Ромите са в безпричинна или умишлена летаргия. А ситуацията на България изисква адекватно им събуждане. Неутралната позиция е по-пагубна дори от ролята на губещите. Защото рано или късно победители и губещи сядат на масата за преговори, а неутралните – в страни от нея. На 14 януари 2014 г. ромски деца от страната бяха натоварени в автобусите и изсипани в София с една едничка мисия – да сурвакат първите мъже и жени на държавата и чуждата дипломация. Ромите нямат традиция децата им да бъдат водени под строй да сурвакат първите мъже и жени държавници и дипломати у нас. Явно е добре да има пищни акции, след като повечето роми ги одобряват. Но топката не е в полето на повечето роми. Топката днес е в полето на ромите с претенции за лидери на тази общност, в които е инвестирано много. Те са длъжни да имат позиция. Утре, когато поискат думата, властта да не може да ги смути с думите "Нали ни сурвакахте, какво искате още?". Без никакви съмнения сурвакарската акция ще намери достойно място в доклада на България за интеграция на ромите. Логично е да се отговори на въпроса сурвакарите могат ли да бъдат лицето на ромското недоволство, насочено към насурваканите. Ромите не бива да мълчат, когато ромския въпрос е принизен до сурвакането и баенето, танците и музиката, медиаторството и обслужването, проектите и парите. Ромските морал и достойнство са над материалното и мляскането на ръката на чорбаджията.
Правителството на Орешарски бяга от допир с ромите. Те влизат през задната врата, то ги изхвърля през централния прозорец. Те надигат глава, то ги шляпа по врата. Те вдигат ръка, то ги бие през ръце. Те го сурвакат за здраве, то им казва, че нямат късмет. Стокхолмския синдром тресе ромите до изпотяване. Ако си служим с думите на Малкълм Екс – мнозинството ромски будители приличат на опитомените домашни роби, които имат силна физическа и психическа връзка с господарите си. Единици са ромите, които са като диви полски роби – неподатливи на контрол, непредвидими и безкомпромисни с владетелите си.
Не е само физическо оцеляване...
Ромския въпрос не е инвалид, който трябва да бъде обслужван вечно. Колебливостта на ромите ги изключва от визията на България. Водачите не искат да узреят за потребността да се впишат в идеята за България. Притесняват се от загуби и не рискуват. Страхуват се от резките движения. Искат да останат там, където са. Може и да мръднат напред, ако им бъде позволено от чорбаджиите. Важно е ромите да прекарат зимата нахранени, на топло, да са здрави и да имат работа. Както и всички останали хора в България. Но ромския въпрос далеч не е само физическо оцеляване или само съществуване. Не е неплатена сметка за ток или вода. Нито пък двайсетолевка по време на избори. Българските националисти добре знаят, че мястото на ромския въпрос не е на опашката за социални помощи и детски надбавки. Идентичността и самоидентификацията са в основата му, а после навлизане в културата, икономиката, политиката.
В исторически контекст ромите са неделима съставка от Източния въпрос, в частта му борба на балканските народи за независимост. Ромите, турците и мюсюлманите са пламенни редови бойци на българската армия по време на различните сражения, водени от България и българските чети. Те воюват с ясното съзнание, че хвърлят сили в името на родината си. Жадували за строеж на собствена родина – майка на всички, а не мащеха за едни и майка за други. „За чиста и свята република, в която всички да имат равни права, независимо от етническата си и религиозна принадлежност“, са думите на Левски, които тогава вдъхновяват българските борци, сред които, турци, роми, и мюсюлмани. Едва ли някой от тях е предполагал, че един ден ще бъде сочен като квартирант в България, или като придатък към българската нация. Днес, незаслужено оставен да живее в обора.
Заложници на чужди приоритети...
Неотложно е да се състои разговорът за ролята на ромските граждански организации. Не ревизия и контрол на проектите им, а измерване на актуалността им като средство за въздействие и гарантиращо участие – отживелица ли е този инструмент? Част от гражданските организации са заложници на приоритетите и процедурите на източниците на ресурси. С чужда пита помен не може да се прави. Така не може да се въздейства или участва равнопоставено в какъвто и да е било процес. Видно е, че липсата на политическо участие на ромите във взимането на решения, превръща ромския въпрос в експертен и професионален – изолиран кръг, чийто вериги се късат при прегаряне и разочарование.
Време за събуждане...
Болезнено трудно е да убедиш ромските водачи, че ромите могат да живеят и извън обора, или да бъдат нещо повече от НПО. Искат го, но не могат да си го представят. Страдат от болестта на българските чорбаджии през Възраждането – конформизъм. На вратата обаче здраво чука дебата за открити позиции и свалени карти. Ромската къща е разхвърлена – един сурвака, друг окупира, трети е медиатор, пети ходи на стаж, шести е експерт, осми е в опозиция, девети в позиция, десети е безплоден оратор… Липсва равносметка и принципно последователно държание. Разхвърления двор улеснява системата.
Ромите срещу уродливата системата ли са? Готови ли са да застанат и срещу хората от системата? Сред хранениците на системата има контрароми. Ще се излекуват ли от тях? Те са счупения им крак. Те са близо до сърцето им. Те са в мозъка им. Няма как да бият системата с тях. Антисерумът против себеотрицание стои в спринцовка. Всяко отлагане на имунизацията влачи ромските будители към онези български граждани, които пронизват медиите преди избори с бира, кюфте и музика. Борещи се за лично и краткосрочно физическо оцеляване. Просто контрароми.
Титлата дума на политическата година заслужава да носи „контра“. У нас голяма част от гражданите изпитват затруднения с раждането и припознаването на нови идеологии. Затова се компенсират, като гласуват срещу ехото на познатите идеологии – или са контракомунисти, или контракапиталисти. Тази темпераментна черта на българския гражданин е ярко видима последните 15 години. 2013 г. е преломна в политическата ни история. Непримиримите протестиращи объркаха сметките на политическите конструктори – излязоха от калъпа „контра“ и влязоха в релсите „ЗА“. Така откроиха и пришитите на властта с бял конец „ПРОграждани“ – контрапротестиращи.
Роми vs. Контрароми...
Едва ли някой се съмнява, че това е игра на властта, чийто интерес е да скара народа – провинция и столица, интелектуалци и простолюдие, десни и леви, комунисти и антикомунисти, мнозинство и малцинство. В сянката на горещите вълнения държавниците „вършат работата“ си. Изпълняват поетите ангажименти към (не)гражданите и (не)гражданското общество. Те са лицето на морала и достойнството в съзнанието на властта. А другите – просто ѝ пречат.
С различни процедурни хватки партийните апарати гасят огъня в сърцата на българските идеалисти, като им противостоят с нахранени контраидеалисти.
Чудите се какво е общото между контра и роми? Връзката е топла, даже пари. До ден днешен властта не спира да клонира контрароми, които един хубав момент ги бута срещу ромите, осмелили се да крещят на властта или да ѝ дават акъл. Бета механизмите за объркване и противопоставяне се тестват над неудобните роми. Малко по-късно се прилагат върху всеки ядосан на властта гражданин. С изградените процедури системата удря в земята всеки, който се изправи срещу нея. Трагедията на ромите е, че разбират лабораторната си роля, едва когато експериментът се повтори в масов мащаб. Ромите са опитната мишка на задкулисието.
Механизмите за подчинение или обезценяване обслужват създателите и временните си господари. Ефектът е задоволителен – българският гражданин губи суверенитета си, за сметка на страхотни зависимости.
Децентрализацията като живата вода...
Разговорът за ромите и ромския въпрос, безусловно се налага да бъде разгледан с оглед положението на всички граждани. Загубите на гражданска автономност и личностна независимост са тежка модерна форма на робство. Принципът на субсидираност на ЕС, т. нар децентрализация, е като живата вода. Всеки политик говори за нея, но никой не позволява на народа да отпие от нея. Току-виж се пробуди. Сякаш вместо жива вода, част от народните представители приспиват народа бавно с мъртва вода. Движението „ЗА“ разобличи фалшивото народовластие и роди нуждата от истинско представителство на гражданите. Лишение, което ромите търпят от години – систематични държавни усилия за ограничаване на участието им в подреждането на приоритетите на България и разпределянето на обществените блага.
Те раждат много и ядат много....
Изграждането на нова държава е наложително с участието и усилията на всеки гражданин – от мнозинството и малцинствата. Малцинствата – втора категория граждани, които често са поставени в ъгъла. Защото да бъдеш от мнозинството е по-изгодно, в сравнение с това да бъдеш ром, турчин или мюсюлманин. Една от причините е оставилия видими белези върху нас комунистически елит, който разглежда наталитета на гражданите от малцинствата. Разбиране, оказало се причина за злополучния Възродителен процес. Комунизмът тогава се страхува числеността на малцинствата да не надвиши мнозинството. Днес националистите от Държавна сигурност смело и кресливо играят с тази карта. Например, че голяма част от новородените са с майчин език различен от българския. Към комунистическото тълкуване на малцинствата с тъмно червен конец е пришито капиталистическото разбиране – малцинствата са само консуматори. От тук насетне е много лесно да се насъска мнозинството срещу малцинствата – „те раждат много и ядат много, а ти плащаш и за двете им дела“. Ако българската нация е гражданска нация, не е здравословно да имаме сърбежи, основани на националистически ухапвания. Явно в случая имаме девиантен етноцентризъм, чиито симптоми са вредни за България. Сърбежите се усилват на фона на ромското гето, заприличало на модерен концентрационен лагер. Оскубаната бременна ромска майка с дете в ръка. Брадясалия черен ром. Протегналото ръчичка ромско чшаво. Все образи, които влизат в дома и съзнанието ни през телевизора, вестника, компютъра, радиото, а напоследък и през книгата.
Медиите и д-р Менгеле...
Немислимо е да не съзерцаваме строежа на „чистата и свята република“ през обективите на качеството на журналистиката ни. Четвъртата ни власт се държи като д-р Менгеле. Вместо със скалпел борави с писалка, микрофон и камера. На подчинение на Менгеле са империя от журналисти, които извършват безобразни експерименти с душата на обществото. Режат, шият, присаждат, разболяват, инжектират, поразяват… смеят се. Всичко е без упойка и съгласието на участниците в експериментите. Резултатите – непредвидимо опасни, без право на лекуване. Отговорността – размита и облечена в свобода на словото, охранявана от МВР. Изключения са журналистите, подложени на щателни проверки за непрофесионализъм и невярност към Менгеле. Така с лекота се настървяват роми (турци и др.) срещу българи, мюсюлмани срещу християни, граждани срещу контраграждани, идеалисти срещу контраидеалисти. Гьобелс би завидял на резултатната пропагандна машина с грозни странични ефекти.
Чорбаджийската летаргия на робите...
Дисекцията на ромския организъм, върху който експериментите продължават, е наложителна. Ромите са в безпричинна или умишлена летаргия. А ситуацията на България изисква адекватно им събуждане. Неутралната позиция е по-пагубна дори от ролята на губещите. Защото рано или късно победители и губещи сядат на масата за преговори, а неутралните – в страни от нея. На 14 януари 2014 г. ромски деца от страната бяха натоварени в автобусите и изсипани в София с една едничка мисия – да сурвакат първите мъже и жени на държавата и чуждата дипломация. Ромите нямат традиция децата им да бъдат водени под строй да сурвакат първите мъже и жени държавници и дипломати у нас. Явно е добре да има пищни акции, след като повечето роми ги одобряват. Но топката не е в полето на повечето роми. Топката днес е в полето на ромите с претенции за лидери на тази общност, в които е инвестирано много. Те са длъжни да имат позиция. Утре, когато поискат думата, властта да не може да ги смути с думите "Нали ни сурвакахте, какво искате още?". Без никакви съмнения сурвакарската акция ще намери достойно място в доклада на България за интеграция на ромите. Логично е да се отговори на въпроса сурвакарите могат ли да бъдат лицето на ромското недоволство, насочено към насурваканите. Ромите не бива да мълчат, когато ромския въпрос е принизен до сурвакането и баенето, танците и музиката, медиаторството и обслужването, проектите и парите. Ромските морал и достойнство са над материалното и мляскането на ръката на чорбаджията.
Правителството на Орешарски бяга от допир с ромите. Те влизат през задната врата, то ги изхвърля през централния прозорец. Те надигат глава, то ги шляпа по врата. Те вдигат ръка, то ги бие през ръце. Те го сурвакат за здраве, то им казва, че нямат късмет. Стокхолмския синдром тресе ромите до изпотяване. Ако си служим с думите на Малкълм Екс – мнозинството ромски будители приличат на опитомените домашни роби, които имат силна физическа и психическа връзка с господарите си. Единици са ромите, които са като диви полски роби – неподатливи на контрол, непредвидими и безкомпромисни с владетелите си.
Не е само физическо оцеляване...
Ромския въпрос не е инвалид, който трябва да бъде обслужван вечно. Колебливостта на ромите ги изключва от визията на България. Водачите не искат да узреят за потребността да се впишат в идеята за България. Притесняват се от загуби и не рискуват. Страхуват се от резките движения. Искат да останат там, където са. Може и да мръднат напред, ако им бъде позволено от чорбаджиите. Важно е ромите да прекарат зимата нахранени, на топло, да са здрави и да имат работа. Както и всички останали хора в България. Но ромския въпрос далеч не е само физическо оцеляване или само съществуване. Не е неплатена сметка за ток или вода. Нито пък двайсетолевка по време на избори. Българските националисти добре знаят, че мястото на ромския въпрос не е на опашката за социални помощи и детски надбавки. Идентичността и самоидентификацията са в основата му, а после навлизане в културата, икономиката, политиката.
В исторически контекст ромите са неделима съставка от Източния въпрос, в частта му борба на балканските народи за независимост. Ромите, турците и мюсюлманите са пламенни редови бойци на българската армия по време на различните сражения, водени от България и българските чети. Те воюват с ясното съзнание, че хвърлят сили в името на родината си. Жадували за строеж на собствена родина – майка на всички, а не мащеха за едни и майка за други. „За чиста и свята република, в която всички да имат равни права, независимо от етническата си и религиозна принадлежност“, са думите на Левски, които тогава вдъхновяват българските борци, сред които, турци, роми, и мюсюлмани. Едва ли някой от тях е предполагал, че един ден ще бъде сочен като квартирант в България, или като придатък към българската нация. Днес, незаслужено оставен да живее в обора.
Заложници на чужди приоритети...
Неотложно е да се състои разговорът за ролята на ромските граждански организации. Не ревизия и контрол на проектите им, а измерване на актуалността им като средство за въздействие и гарантиращо участие – отживелица ли е този инструмент? Част от гражданските организации са заложници на приоритетите и процедурите на източниците на ресурси. С чужда пита помен не може да се прави. Така не може да се въздейства или участва равнопоставено в какъвто и да е било процес. Видно е, че липсата на политическо участие на ромите във взимането на решения, превръща ромския въпрос в експертен и професионален – изолиран кръг, чийто вериги се късат при прегаряне и разочарование.
Време за събуждане...
Болезнено трудно е да убедиш ромските водачи, че ромите могат да живеят и извън обора, или да бъдат нещо повече от НПО. Искат го, но не могат да си го представят. Страдат от болестта на българските чорбаджии през Възраждането – конформизъм. На вратата обаче здраво чука дебата за открити позиции и свалени карти. Ромската къща е разхвърлена – един сурвака, друг окупира, трети е медиатор, пети ходи на стаж, шести е експерт, осми е в опозиция, девети в позиция, десети е безплоден оратор… Липсва равносметка и принципно последователно държание. Разхвърления двор улеснява системата.
Ромите срещу уродливата системата ли са? Готови ли са да застанат и срещу хората от системата? Сред хранениците на системата има контрароми. Ще се излекуват ли от тях? Те са счупения им крак. Те са близо до сърцето им. Те са в мозъка им. Няма как да бият системата с тях. Антисерумът против себеотрицание стои в спринцовка. Всяко отлагане на имунизацията влачи ромските будители към онези български граждани, които пронизват медиите преди избори с бира, кюфте и музика. Борещи се за лично и краткосрочно физическо оцеляване. Просто контрароми.
П. П. С известна редакция текстът е публикуван в Webcafe.
Коментари
Публикуване на коментар