сряда, декември 23, 2009

Johnnie Walker ми говори


С безгранична искреност признавам, че Johnnie Walker е един от най-добрите ми приятели. Запознах се с него преди повече от пет години. Последно си говорихме преди няколко месеца. Не си приказваме често, защото нямам много време за него. Нито пък той за мен. А и честно казано срещите с него са доста скъпи. Разбира се, ако държиш да се видиш и полафиш с истинския Johnnie Walker.

 Повод за срещата ми с него бе сватбата на дъщерята на първата ми братовчедка по майчина линия. Интересното в случая бе, че се засякохме с Johnnie там, където се запознахме – хотел „Princess”. Зарадвах се душевно, като го зърнах да стои на масата. – Ей, Johnnie, как си? – изръмжах. – Ооо, пич, ако искаш вярвай, точно тебе чаках! – отвърна той. Оформяше се готина вечер не защото ще ми пеят едни от най-скъпоплатените изпълнители от Балканите, не защото ще ми свирят 3-4 качествени оркестъра на смени, не защото съм в “Princess”, а защото компания ще ми прави Johnnie! Първите 50 грама от целия литър пред мен Red Label Johnnie Walker, стоплиха вътрешностите ми и загряха философско-житейските турбини на главния ми акъл. – Johnnie, искам да те питам нещо? – започнах се. – Питай, но да не е много сложно. – заскромничи той. – Какво мислиш за тези жени? Тия дето са дансинга. Виж какви рокли имат. Сигурен съм, че поне едната струва повече от 500 лв. Виж с какво са накичени – върху едната има повече от два килограма злато. Не се чудя как си го е позволила. По-скоро се чудя как издържа с два килограма метал върху себе си. Я виж тази до нея какви огромни и многоъглови скъпоценни камъни има по себе си. А, Johnnie, какво ще кажеш? Сега ще ти кажа нещо, което може да те ядоса. За да носят тия камъни и злата по шиите, главите и ръцете си, много хора са страдали и умрели, трошейки скали в някоя златна мина на Индонезия. Не мога да си обясня защо трябва да умират едни хора, за да се кичат други с труда им. Толкова евтин ли е човешкият живот? 2000 лв. ли струва един човешки живот. Много от хората, които работят за разни златотърсещи компании, умират или си съкращават живота от живачни пари и други отрови, горе-долу като изработят злато за толкова пари. Знам, те го правят, защото нямат друг избор. Като казвам няма друг избор, наистина нямат. Защото у нас използваме „нямам друг избор”, при наличието на няколко избора. А те наистина нямат. И въпреки това, Johnnie, питам те, справедливо ли е към човечеството? Сякаш има няколко категории човечество? А, Johnnie? – ядосан питам аз. – Няма начин да не се съглася с теб. Но спри да мислиш в този ред. Просто изглеждаш като загрижен и смешен глупак в очите на другите. Сам човек, който и да е той, не може да спаси нищо. Всъщност човекът не може да спасява. Той е способен да създава начини за унищожение и приключване на всичко. Такава му е природата. Тези, хора дето са окичени със злата и скъпоценни камъни са нищожна част от онези хора, които определят дневния ред случващото се в света. Замисли се малко. Ако не бяха те, нямаше и да се видим. Щом си сърдит защитник на човешкия живот, я ми кажи, знаеш ли колко животни са избити, за да може ти да се фукаш с твоите кожени обувки. А коженото палто? А? Виж в какво общество живееш – капиталистическо, което разделя хората на три класи, а ти си тръгнал да ми говориш за справедливост. – затапи ме Johnnie. – ... ъъъ... – замлъкнах! – Всеки един от нас консумира света по свой си начин, мислейки за личното си благоденствие, чрез достигане на екзистенциално удоволствие. – крещи ми той. Дразни ме. Това, което казва ме дразни. Какво знае той? Нещастен Пешеходец. Затова само в бутилка ще стои. Така му се пише. Щом му знае много устата. Дразни ме, защото е прав. Не обичам да не съм прав.
Главата ми бумти от силната мазна музика. Сериозно се наливам с Johnnie. Малка пауза разсейва разговора ми с Пешеходеца. – Johnnie, виж колко са глупави хората. Някакъв тип с дълга рошава коса ги щрака с „Nikon”. 10 минути по-късно показва тяхна снимки и им иска 2 лв. И те му дават. Цели два лева за една снимка. Чудя се, дали да не включа моят „Samsung”. Току-виж съм направил някой лев предпразнично. А, да бе. Да не съм идиот. Трябва да си сериозно нахален, за да снимаш хората без да съгласни и после да им искаш пари, че си ги принтирал, без да си ги питал. Срамна работа. А, Johnnie? – гледам го в чашата аз. – Трябва да има и глупави хора, за да живеят по-лесно не умните, а хитрите човеци. – тихо се изказва Пешеходеца. – Знаеш ли на кого ми напомня тоя фотограф? На художествения герой от романа „18 Сиво” на Захари Карабашлиев. Но има огромна разлика между Зак (художественият герой) и дългокосия рошльо. Зак снима за кеф и от усет да улови по уникален начин битовите моменти. Какво мислиш за „18 Сиво”? – питам Johnnie в началото шестата 50-грамова чаша от него. – Купих го с последните си пари за този месец. Все още не съм започнал да го чета, защото всяка вечер ходя по разни тържества. – споделя ми той. – Да ти кажа, Johnnie, романът си е жив живот. Готиното е, че има художествено-житейска драма – какъвто е и животът. Харесва ми моментът, когато Зак се насира в панталоните от развалени череши. Най-готиното в тоя живот е да сереш. Било то в гащите или по нечия бяла стена. И аз съм го правил – в детската градина. Все още си спомням как в търсенето на тоалетна хартия топло усетих как се надува зеленият ми чорапогащник отзад. Голям лайнян кеф. „Екскурзията” до Мексико (в роман), където едва не убиват Зак, който в мъгливи мисли от мексиканската маргарита не спира да търси паноча (от испански – вагина). И на крачка от смъртта се натъква на чувал прясна марихуана. Аххх, марихуана, Аххх. Пуших трева – в Холандия. Беше ми за пръв път. Дръпнах дълбоко три път. Четвъртия път се задавих жестоко. Гореше ми гърлото. Обърнах два чая с мед и се успокоих. Не знаех дали съм ангел или човек. Тревата дава криле. Дали бях Рая или на земята? Розовината на Амстердам те възнася в Рая. Та, общо взето всеки може да види в Зак себе си. Аз лично видях много от себе си. – мъгливо млъкнах. – Ще видим. Карабашлиев ме изкефи, когато натри носа на Дианатанайденова. Накара я да се почувства такава, каквато е – плоска. – отбеляза Johnnie с широка усмивка.
 Johnnie, к’во мислиш за Яне Янев?. – Ех, това нахално момче, Яне. Знам го, да го еба. Голям нахалник. Първо ми спамеше имейла с любовни писма. Всъщност писмо, защото съдържанието на писмата беше едно и също – „Johnnie, оправи ме, твой Яне.”. Веднъж му отговорих, защото съвестта надделя над желанието ми.  „Всичко ти е наред , бе Яне. Нямаш нищо за оправяне.”. Получих отговор – „В смисъл... отзад.”. „Ах ти мръснико. Повече да не си ми писал. Аз съм хетеро.”. Блокирах имейла му. Писмата му отиваха в „Спам” папката. Но той нали е с някакви връзки в ДАНС. Да го еба у нещастния гей, набарал е служебния ми имейл. В „Оносно” на писмото пишеше „Доказателства за корупция”. В писмото си до личния ми имейл пише – „Пешеходец, имам сериозни доказателства срещу теб, които те уличават в злоупотреби със служебно положение и взимани на пари в особено големи размери.”. – И, к’во направи, Johnnie?. – с интерес слушах. Пешеходецът става за компания. Бях разполовил еднолитровата Red Label Johnnie Walker бутилка. Нямаше как. Компанията беше готина. – Ами нищо не направих, защото знам, че Яне е като балон с хелий. Издига се, издига се, издига се... Гръмне ли – пада. Ама виждам, че Волен го е разобличил. Той мрази Волен, защото Сидеров му измъкна Бойко. Яне беше ужасно влюбен в Бойко. Дори мислеше за брак. Генералът, като разбрал за тези му мераци, изкарал Яне от мобилната си група за безплатни разговори. Това ядоса Яне – много. Толкова много, че беше готов да стане хетеро върху жената на Волен – Капка. Всъщност двамата, Волен и Яне ми напомнят за „големите цигански лидери”. Яне и Волен с евтини трикове успяха да се докопат до разпределението на държавната баница. А циганските лидери – от дребни идеалисти се превърнаха в разпредели на парите на Джордж Сорос. Но това е друга тема. – категоричен бе Пешеходеца. Понякога има заплашително точни прозрения. Както е в случая.
 – Как ти се вижда Дянков? – питам го за нашия финансов министър. От бутилката останах само 100 грама. Останалите 900 бяха в мен. Отпускаха ме. Започнах да излизам от такта на оркестралната музика. – Симеон Дянков е уърлдбанковски феодален манифактурист с американски буржоазен начин на мислене – чист капиталист. Това момче или е голям безсъвестен глупак, или има претенции да бъде такъв. Голям богаташ, голям разбирач, голям не знам си какъв, а баща му живее мизерно в някакво село близо до Ловеч. Това е срамно за социализма, но гордо за капитализма. – правилно отбелязва Пешеходеца.
 – Къде ще бъдеш на Нова година? – пита ме Johnnie. – Мисля да се видя с Jack Daniels. – отвръщам му лаконично и приключвам с последните глътки Red Label Johnnie Walker. Усещам как залитам иронично. Грациозно облепвам певците и танцьорките с банкноти, и поръчвам музика. Ужасно ми се доспива. Слизам на рецепцията. Искам такси. „ОК’, ми отвръща вкусната рецепционистка. Излизам вънка. И разбирам, че „ОК” такси ме  чака. Качвам се турболетно и изговарям адреса пияно. Слизам пред комунистическия блок. Качвам се с асансьора. Отключвам вратата и търся възглавницата. Намирам я бързо. Мекотата ѝ ме дрогира. – Лека нощ, Johnnie. – Добро утро. Шест сутринта е!

събота, декември 19, 2009

Багерите на законността в България


Бургаските багери
Когато четете тези редове, вече се знае, че определените за събаряне ромски къщи в бургаския квартал “Горно Езерово” са принудително разрушени. Медиите още същия ден излязоха със страховити заглавия и сензационни писания за ромски бунтове, живи вериги, хвърляне на камъни срещу багери и полицаи. Показваха се снимки на разярени и припаднали роми. И толкова. Сензацията отмина. На следващия ден не се чу и не се писа някой да запита, къде са спали хората, останали без покрив над главите си, и каква ще бъде съдбата им оттук нататък.
Дни преди да влязат багерите в квартала на Бургас, в последния хубав и слънчев ден от лятото, разговаряхме с председателя на единствената работеща ромска неправителствена организация в черноморския град - Митко Доков. “Правим инициативен комитет от хора, живеещи в квартал “Горно Езерово”. Ще изпратим отворено писмо до кмета на общината, до областният управител и до министър-председателя. Това безумие, ако не може да се спре, поне трябва да се отложи. Но, ако знаеш тука колко хора са и как са притеснени.” – бяха първите думи, с които ни посрещна шефът на Областния ромски съвет. В квартал “Горно Езерово” живеят около две хиляди души. Повечето от тях са местни, а не пришълци, както твърдят от институциите. Има неповече от десетина семейства дошли да живеят тук от други градове на страната, научаваме от разговора с Доков. По-голямата част от терена, върху който е разположена махалата, е общинска, останалата е частна собственост. Никой от живеещите там не знае върху чия собственост е градил. Ромските махали в страната след 10 ноември 1989 г. са изоставени от държавата и общините. В тях се влиза само предизборно. След това се забравят. Какво се случва вътре, спазват ли се законите, как живеят хората, каква е инфраструктурата – никой не се интересува. Обхватът на действие на властите по принцип е до границите на махалите. Каквото искат да правят ромите, но да си стоят там, изглежда е мотото на управниците. Така през годините, оставени да живеят на самотек, хората сами се опитват да решават проблемите си. Когато в дадено семейство, живеещо в една стая, се ожени синът, той пристроява още една-две стаи до тяхната къща. Няма кой да му забрани – наоколо всички са близки, а властта е далеко. Такова е положението в почти всички махали в страната. И така си живеят ромите, докато не се окаже, че пречат на някого. Тогава законите се стоварват с цялата си строгост върху главите на хората, живеещите вече десетки години в незаконно построените си жилища.

През нощта, след срещата ни с Доков, дъждът се усили и продължи да вали на следващия ден. Сутринта отидохме в квартала. По улиците нямаше никакви хора. В едно кафене се бяха събрали получилите известия сами да разрушат домовете си или на следващия ден, 7 септември, това ще направят принудително багерите.
Сред множеството, изпълнило стаята-кафе, се открояваха треперещият 84-годишен бай Исако, който живее в квартала над 50 години, бай Геса – на 64 години, Ангел, който има четири деца и се зарича, че ще се самозапали, Мирка – майка на десет деца, Гълъбина, която настоява да закупи мястото и да запази дома си. “Тука местото е апетитно и целта е да се прогонят ромите. Казват, че сме пришълци от Сливен и Котел, ама не е така. Аз живея тук от 46 години” – бърше очи възрастен човек. Младеж допълва, че е на 26 години и е роден тук, в къщата, която ще съборят. Мирка стиска полученото преди дни уведомително писмо и пита къде ще отиде да живее, като съборят двете й стаи. Срокът в писмото й изтича, което значи, че от следващия ден тя и децата й също остават без дом. Възрастни жени плачат. Сълзи напират и в очите на младежите. Поетапно семействата получават писма от Регионалната дирекция за национален строителен контрол (РДНСК) с определен срок сами да разрушат жилищата си. Ако това не се случи до определената дата – следва принудително събаряне. Общият брой на къщите, които трябва сa премахнати на този етап, е 54. Във всяка къща живеят не по-малко от пет човека, което означава, че зимата без дом ще посрещнат над 250 жени, мъже, малки деца и болни старци. “Ела да видиш дали къщите са паянтови, както пише в писмата. Ела да ги снимаш!”, въпреки дъжда навън ни кани млад мъж. По калните улици обиколихме махалата до самия бряг на езерото. Както във всяка ромска махала, така и тук има както хубави, масивни къщи, така и паянтови, строени за ден-два. “Ето тая я бутат, а оная до нея няма да я бутат. Оная на двата етажа и тя си отива. Гледаш ли тука, хората са си сложили алуминиева дограма... Ела, влез в тая къща... Не се събувай, влизай... Виждаш ли как са се обзавели хората? Виж колко е чисто вътре, а и тях ще ги блъскат... Ей там, оная барака остава, а до нея хубавата къща ще я събарят. А сега ми кажи как са определили коя да се бута и коя не?” – емоционално показваше и питаше водачът ни. Според писмата, получени от хората, всички жилищни постройки, определени за събаряне, се водят тип паянтови. Сред сградите, показани ни от младежа, който ни разведе из махалата, освен паянтови имаше масивни едноетажни и двуетажни къщи. Минахме и пред къща, която обитаващият я човек, сам започнал да разрушава. “Страх ги е, че в писмата пише, ако багерите ги съборят, ще трябва след това да плащат некакви пари. И затова сами си ги бутат” – уточнява младият мъж.

Връщаме се в кафето. Там вече са решили четирима представители от квартала, начело с Митко Доков и Румен Чолаков, председател на политическото движение “Евророма” в Бургас, да поискат среща с областния управител, когото да помолят за отсрочка за разрушаване на домовете им. Оказа се, че влизането в сградата на областната администрация е трудно. След проведени разговори по телефона от Митко Доков с областния експерт по етническите и демографските въпроси до среща със зам.-областния управител допуснаха само Доков и Чолаков. Зам.-областният Златко Димитров до момента не бил запознат със случая, тъй като е в администрацията от няколко месеца. Той поел ангажимент да запознае областния управител с проблема, да проверят обстойно каква е ситуацията, възможно ли е да се реагира и до края на деня да информира ромите дали на следващата сутрин ще се стигне до събаряне на жилища в махалата.  Междувременно в общината разговаряхме със заместник-кмета, отговарящ за устройството на територията, архитектурата и строителството – Костадин Марков. Попитахме каква е тяхната позиция и има ли алтернатива за хората, оставащи на улицата? “Позицията на общината е, че законите трябва да се спазват. Това са обекти, които са констатирани преди две години. Тези хора знаят, че процедурата приключва със събаряне в крайна сметка. Това са предимно хора, които не са от град Бургас, а са от Ямбол, Сливен и куп други места. Оттук нататък ние не сме готови да дадем специални условия точно за тях. Има социални жилища, с които разполага общината, но там има стандартен ред, по който се кандидатства и се изчаква за подобно жилище. През тези две години те имаха възможност поне да направят опит да кандидатстват. Това им е обяснявано неколкократно. Специален ред обаче, по който да ги настаним някъде и съществуваща подобна жилищна база, община Бургас не разполага. Уточнявам, че все пак община Бургас констатира това незаконно строителство, но водещ по процедурата по премахването е държавата в лицето на РДНСК. Утре или вдругиден, когато метеорологичните условия позволят, предполагам, че тези постройки ще бъдат отстранени.” – заяви той. Единственото задължение на общината в случая било да се съхрани имуществото от къщите, които ще бъдат разрушени. За което те са подготвили общински складове.   Същия ден Българският хелзинкски комитет изпрати изявление до медиите, в което заяви, че ако се допусне да бъдат разрушени ромските къщи в Бургас, България ще извърши тежко нарушение на Европейската конвенция за правата на човека. И призова правителството и лично премиера Бойко Борисов незабавно да се намесят, като или спрат планираното разрушение, или осигурят подходящ алтернативен подслон на хората. В махалата до вечерта, преди събарянето, всички чакаха телефонно обаждане от зам.-областния управител и таяха надежда, че няма да се стигне до разрушаване на домовете им. Но това не се случи. Той се обади, но само потвърди предстоящото събаряне. Сутринта на 8 септември в квартала се прекъсна електрическото захранване на набелязаните къщи. Багерите и полицията влязоха в квартала. Въпреки отчаянието си, хората опитаха да спрат безумието. И останаха без дом. Две седмици след това, отново в Бургас, бяха разрушени още 19 ромски къщи в квартал “Меден рудник”.


Месец и осем дни след събарянето на ромски къщи в бургаския квартал “Горно Езерово”, след това и в “Меден рудник”, на 15 октомври 2009 г. Багерът на законността заработи и в столицата. Когато пристигнахме в столичния квартал “Надежда” на булевард “Рожен”, непосредствено до трамвайната спирка, мястото беше отцепено от полиция и той – Багерът, работеше усърдно. На тротоарите под дъжда стоеше багажът на вече бившите обитатели на постройките. Разглобени легла, дюшеци, шкафове, маси, печки, дрехи в найлонови чували, корита и какво ли не още привличаше погледите на ранобудните минувачи и возещите се в трамваите. Живеещите до снощи на това място стояха извън обсега на отцепения от полицията район и с натъжени погледи гледаха разрушаването на къщите. Поради ранния час, липса на информация или други причини нямаше представители на медии. Приближихме се към Траян и Магда. “Ще ви настанят ли някъде?” – попитахме. “Никъде. Оставаме на улицата.” – беше краткият отговор на Магда. Траян излезе по-разговорчив. От 19 години живеят там. 30 човека споделяли къщата с четири стаи и двете малки пристройки в двора. Има жени с деца, бременни, болни, които сега отишли при съседите на топло. Довечера не знаят къде да отидат. Никои от тях няма постоянна работа. “Ей оня е кметът ни. Нека каже къде да отидем” – включи се и Магда. Но кметът на район „Надежда” инж. Димитър Димов, като видя журналист с диктофон и фотоапарат, разговарящ с хората, бързо влезе в автомобила си и потегли. Към нас се приближава треперещ възрастен мъж, който от студ или от вълнение, говореше трудно. Обяснява ни, че ей там, на отсрещния тротоар до светофара, стоят децата му – жената с бебето и ония малките са му внуци. Цяла нощ не спали и каквото могли от багажа пренесли при роднини. “Там един чувал, онам два чувала. Другото къде да го носим? Няма къде! Тука на тротоаро” – споделяше 58-годишният Страхил, който има шест деца. “Ти защо си без чорапи?” – чуваме женски глас зад нас. Обръщаме се и виждам униформена жена-полицай да разговаря с босоного момиче. Детето е десетгодишната Гюла. Не й е студено, казва, въпреки че се е обгърнала с якенцето си. Ученичка е, но днес не е отишла на училище, защото им развалят къщата. Не иска да я снимаме, срамува се. Наобикалят ни и други деца. Повечето от тях кашлят лошо. Казваме им да отидат някъде на топло. Те ме гледат учудено. Бончо е баща на три деца. Държи в ръцете си най-малкото от тях. Казва, че сутринта не са имали проблеми с полицията. Просто излезли навън, когато им казали да напуснат къщите. Някаква жена снощи дошла и им казала да изнасят каквото могат, че сутринта в шест и половина ще идва багер да им разрушава къщата. А за какво? “Не знам. От общината нещо…” – вдига рамене 23-годишният мъж и се чуди какво да прави с багажа и къде да отведе семейството си. Връщаме се отново при Траян и Магда, които стоят до покъщнината си на тротоара. Магда вече плаче и проклина. От Траян научаваме, че преди 19 години са се самонастанили в тази къща, която е общинска собственост. Никой от общината тогава не е реагирал. Поискали да плащат наем, но им казали, че не може, тъй като нямали настанителни заповеди. Едва преди пет години се е завело дело, което обитателите спечелили и продължили да живеят там. И сега изведнъж решили да събарят къщата. “Казват, че от тук ще мине метрото. Ама това е само претекст. Ако е така, защо не бутат и комшийските къщи?” – пита Траян. Жената, която идвала снощи, била от отдела за закрила на детето. Никой от тях не знае как се казва. Дошла да покани Донка, която има бебе, да живее с детето във временен приют. Тя не приела. Предпочела да остане със семейството си. “Сега се притесняваме тия от закрилата да не ни отнемат и децата ни. А те са още кърмачета” – допълва младата майка. Появиха се още от живеещите в съборените вече къщи. Някои от тях донесоха найлони и покриха вещите си на тротоарите. Други ни наобиколиха и в надпревара започнаха да разказват. Никаква заповед не са виждали. Сутринта дошли от полицията, събудили децата и им казали всички да излизат. Не им дали възможност да си изнесат всичко и багерът започнал да събаря. Казали им, че не са от София и да си отиват, а те са си от тук. Дъщерята на 45-годишната Веска е бременна, внучката й е с епилепсия, синът й е глухоням. Димитрина беше увила в одеяло своето дете и гледаше с широко отворени очи. Едни плачеха, други проклинаха кмета, правителството и съдбата си. Накрая Багерът приключи работа си и с горда осанка се оттегли. Полицаите се качиха в колите си и поеха към следващото си задължение. Ние също оставихме хората на съдбата им. Адвокат Йорданка Бекирска от БХК е подала жалби от името на 14 човека, живеещи на този адрес. Преди разрушаване на къщите тя е разговаряла с представители на общината, като заявила, че ако тези хора останат на улицата, се нарушават европейски закони. Отговорът бил, че те изпълнявали българските, а европейските нямали никакво значение. Решихме, че няма никакъв смисъл да разговарям с когото и да било от общината. Отговорът би бил идентичен с този, който получих миналия месец и в Бургас – че законите трябва да се спазват и прилагат, че общината не може да даде алтернатива, че има ред, по който се получават общински жилища и т.н.


Същия ден в столичен хотел се проведе работна среща на тема „Реалности и перспективи в политиките за интеграция на ромите”. На срещата се обсъждаха основните приоритети и програмни мерки, които да залегнат в 4-годишната управленска програма на правителството, насочени към интеграцията на ромската общност у нас. Тя беше открита от вицепремиера и министър на вътрешните работи Цветан Цветанов, който е и председател на ГЕРБ. Попитахме г-н Цветанов докъде ще се стигне със зачестилите събаряния на ромски къщи в страната, като споменахме за сутрешното събаряне в София и допълнихме, че има заведени дела срещу това, които сигурно ще стигнат и до европейския съд, което не е добре за страната ни. Той отговори, че това е проблем на общинските власти, които са длъжни да изпълняват законовите разпоредби. И че законите са еднакви за всички в страната. А една от презентациите на тази среща бе за жилищните условия на ромите и в препоръките към властимащите имаше следния текст: Да се обединят, насочат и координират усилията на държавните органи, на органите на местната власт, на гражданските сдружения, на ромската общност и на всички заинтересовани институции в страната за подобряване на жилищните условия на ромите и благоустрояване на кварталите с ромско население.  И така, докато се обмисля и приеме как да се подобрят жилищните условия на ромите, багерът на законността ще продължава да разрушава само постройки, в които живеят роми. И непрекъснато да убеждават, че законът е еднакъв за всички и всички сме равни пред него. Изглежда това омръзва и на хората, защото в интернет форумите по темата попаднах и на “Стига сте отчитали дейност с циганските колиби, подберете незаконно построените дворци на новобогаташите?” Или те са по-равни от равните пред Багера на законността?


В Монтана все още няма багери
На територията на град Монтана съществуват два ромски квартала – “Огоста” с около 1800 жители и “Кошарник” с около 2 500 жители. Те се намират в двата края на областния град. В началото на 50-те години на миналия век ромското население е било съсредоточено в пределите на квартал “Огоста”, застроен по поречието на река Огоста. След проливни дъждове, придошлите води на реката разрушили много от тогавашните къщи и колиби. Голяма част от населението бива евакуирана и настанена във временни бараки, извън града. През 1972 година по проект на Община Монтана започва изграждането на новия квартал “Кошарник” в извънградската зона по онова време. Понастоящем кв.”Кошарник” се населява и от много придошли през последните години от други места ромски семейства. В свободните пасбищни пространства, около квартала, те са построили незаконни еднофамилни тухлени къщи, без проектни планове и разрешения от общината. От своя страна общината не е реагирала срещу това незаконно строителство, въпреки негодуванието на местните жители на квартала. В тези къщи се раждат деца, семействата растат и нуждата от жилищна площ нараства. Така “изникват” като гъби все нови и нови незаконни къщички и барачки, населявани от нови семейства. Не по-малък е проблемът и в квартал “Огоста”. Той е ограден от железопътна линия, от реката и от главен път Е-79. Броят на населението с всяка изминала година се увеличава, а разширение на територията на квартала е невъзможна. Единици успяват да закупят жилища извън пределите му – в града или близките села, но болшинството от населението остава в старите си домове. Така се появяват нови етажи и пристройки, заемащи части от уличната и тротоарна територия, което нарушава регулацията. Някои от живеещите притежават нотариални актове само за старите парцели, други нямат никакви документи за собственост. Но всички те живеят с ясното съзнание, че това са техните домове, онаследени от дедите им преди четири поколения. Властта е безсилна да спре тези процеси. Общината не разполага с достатъчно общински жилища, с които да удовлетвори нуждите на семействата. Докога ще продължи това, на този етап никой не може да каже. Но какво ще се случи с живеещите в незаконнопостроените жилища, когато местната власт реши да използва опита на колегите си от Бургас и багерът на законността влезе в ромските квартали на Монтана?
Усилията на ромите неправителствени организации за решаване на проблемите с регулацията на ромските квартали и осигуряване на жилища, стигнаха само до включването им като конкретна нужда и приоритет в “Рамковата програма за интегриране на ромите в българското общество”. Същият приоритет беше приложен и в международния договор, който подписа Република България по изпълнение на Десетилетието на ромското включване. Приети са местни стратегии, отново по инициятива на гражданското движение на ромите, но съществуващата институционална дискриминация спрямо ромите на местно и национално ниво, води до изработване на нормативни документи само на хартия. Овластените нямат никакъв интерес тези документи да бъдат бюджетно обезпечени. Омаловажаването на представителството на ромите в изпълнителната власт, води до междуетнически, междусъседски, социални и религиозни конфликти. А несъстоялия се договор между българския гражданин от ромски произход и държавата с неините институции води до проблеми по регулирането на кварталите и изграждане на нормална инфраструктура. Поради тези причини няма ясни условия между ползватели и доставчици на услуги като еленергия, вода и канализация. Ромските квартали се намират в покрайнините на градовете, което ги прави стратегически изгодни за големи складови бази, бензиностанции, производствени цехове и др. Очертава се нов проблем между ромите и бизнеса, в който държавата неизяснявайки статута на тези квартали, осигурява безпрепятствена възможност на представителите на големия бизнес да се възползват и купуват тези терени на безценица. Представители на националистически партии в местните общински съвети гласуват решения, с които защитават част от интересите на определени граждани и тези решения винаги са в ущърб на ромите. Може би целта на досегашните управляващи е ромското население да се държи в постоянна несигурност, да няма представителство и да бъде манипулирано по време на избори.

И като капак на всичко, като добавим високо качените електромери на стълбовете и зачестилите напоследък “грешки” по сметките за ток и вода, тогава недоверието на ромите наистина придобива размери, превръщащи го в мълчалив бунт. А бунтът се превръща в пасивна безпомощност, преминаваща в безотговорност. Безотговорност дори към собственото им бъдеще...И това на децата им. 


Във Варна чакат багерите
В морската столица на България все още не са влезли багерите на законността. Още на входа на Варна, в лявата страна се надига голяма ромска махала. Голяма част от жилищата в махалата Максуда нямат нотариални актове, което автоматични ги прави незаконни жилища. В разговора ни с Николай, който работи в неправителствения сектор по проблемите на Варна и региона, ни споделя слуха, че парцелът, на който са построени незаконните жилище, е купен от двама братя бизнесмени. Всъщност мястото на ромската махал е изключително апетитно, защото се намира почти до брега на морето, и всеки бизнесмен би наддал за него. „Говори се, че до две три години ще започнат да бутат къщи, но без кръв няма да мине. Хората имат двуетажни луксозни къщи. Живеят по тези места от дълго. Без бой няма да се дадат. Ще падне кръв”, споделя с огорчение Николай.


Всъщност слухът за двамата братя бизнесмени във Варна е много показателен за моментното състояние на неуредените жилищни проблеми на ромите. За жалост държавата, в лицето на общините, не успява да намери точният начина за разрешаването на проблема. За да се спаси и спечели от всичко, държавата продава неуредените ромски махали на едрия бизнес, който от своя страна се опитва със всички възможни средства, включително и багери, да изчисти терена си, за да го подготви за бизнес-инвестиции. Така държавата абдикира от проблема, а ромите се сблъскват с едрия бизнес за да спасят домовете си, или да ги загубят, както се случи в Бургас и София.


Автори:
Огнян Исаев
Валери Леков (снимки)
Тосен Рамар
Димитър Георгиев


П. П. Публикувано в Transitions Online

четвъртък, декември 17, 2009

Тъжните празници са различни

Празниците са тъжни. Къде убиваме наши войници, къде пребиваме до смърт наш студент, къде давим наши деца в реки, къде...

Годината е на тъжните празници. Традиционните предпразнични жертвоприношения добре се забъркват с общественото нещастие. За моя радост имам голямото удоволствие да съм част от обществото. То преглътва постните бюджетни пици. То преглъща пред вкусните медийни реклами. То робува модерно. И все още то има сили да чака и мечтае.

Предпразнично едни реват за парламентарни групи, втори плюят по тях и правят 20-милионни референдуми, трети и част от вторите дават по 20 лв на бедните старци, четвърти и част от третите събират подписи за етническа чистота, пети и част от четвъртите просто просят на улицата, шести и част от петите умират, седми и част от шестите гният и миришат.

Българино, ни да умреш, ни да живееш. Най-изгодно е да бъдеш на лизинг. Така е най-евтино, но и невъзможно.

Журналисти говорят за преяждане през празниците. Медийни личности показват каква каишка са купили на кучето си. PR специалисти говорят за пъбликрелейшънлайна.

Гузно е да говориш за преяждане, когато половината население оцелява. Тъпо е да говориш за цената на каишката или кожуха на домашния ти любимец, при положение, че половината народ е забравил какво е пазаруване предпразнично. Смешно е да говориш каквитоидаелайна, защото никой не го интересува. Та, в ей такава различна държава живея и живеем.

Усмихни се, българино. Нищо, че празниците са тъжни. Моли се. Поне това не иска пари.