неделя, март 05, 2017

Ще ни разединяват ли още повече "обединените" училища?


Не мина и година от влизането в сила на Закона за предучилищно и училищно образование, а споровете, предизвикани от едни или други негови постановки продължават. Все по-осезаемо се чувстват негативните резултати от ударното приемане в изключително съкратени срокове на стандарти и подзаконови нормативни документи, създаващи огромни възможности за производство на още по-голяма неграмотност и некомпетентност. Един от крайъгълните камъни в новия закон, съдържащ подобен потенциал, е възможността за масово преобразуване на основни училища (до 7 клас) в „обединени“ (до 10 клас), без достатъчно ясни и добре обмислени критерии за това, отчитащи не само възможните позитиви, но и напълно реалните негативни фактори. 

От една страна, трансформирането на основни училища в „обединени” е процес, отчитащ логиката за създаване на нормативна възможност те да предоставят образователни услуги на децата, особено в малките населени места, до по-голяма тяхна възраст и по-близо до дома, с което да се редуцира отпадането от училище.

Какви са рисковете? 

Налице са редица тревожещи обстоятелства, съпътстващи процеса на преобразуване, за които няма видимост дали и доколко се вземат предвид. Сред тях е липсата на яснота относно критериите, по които основните училища, кандидатстващи за статут „обединени”, могат да получат този статут. Това, което е известно в публичното пространство е, че Законът за предучилищно и училищно образование не въвежда ограничения за основните училища, които могат да се трансформират в обединени. Разпространяваните от Регионалните управления на образованието критерии са примерни и неокончателни. Дори и финализирани, те ще останат примерни, а не задължителни.

Това положение съдържа основания за тревога в няколко посоки:

Смущаваща е възможността за трансформиране на основни училища в обединени при липсата на единни минимални изисквания и критерии, при които да се реализира то. Това със сигурност ще създава щедра възможност в обединени училища да се преродят голям брой основни, предоставящи образователни услуги с доказано ниско качество и в ущърб на правата и интересите на младите хора.

Липсват индикации дали критериите ще включват изричното изискване обединените училища да са в състояние да привличат ученици и подготвени учители. Такова изискване е напълно релевантно, но със сигурност ще затрудни училища, които не са имали успех в тази две ключови характеристики на добрите училища, както и училища, които са с по-малък брой деца и ще разполагат с по-малки финансови възможности да привлекат качествени педагогически специалисти за дисциплините в първа гимназиална степен (до 10 клас). Това веднага поставя въпроса за качеството на образование и компромисите с него. 

Липсват индикации доколко критериите ще се фокусират именно върху качеството на образованието (отчетено на база резултатите от външни оценявания, от международни изследвания и пр.), предоставяно от училищата, кандидатстващи за статут „обединени”. Последното, което е необходимо на децата в малките селища е да остават в училища, които до 7 клас не са ги подготвили да четат, пишат и смятат добре.

Налице са и други основания за тревога:

Сред тях е несъразмерното отреждане на основна роля при решаването на въпроса кои основни училища да придобиват статут на обединени в ръцете на местните администрации и съществуващата във връзка с това възможност политически и други извънобразователни интереси в населеното място да вземат превес над образователните интереси и потребности на самите деца. Критериите, разработвани в момента от Регионалните управления на образованието (РУО), ще бъдат предложени на общините, на които е отредено да вземат решението чрез съответните общински съвети. От РУО се изисква единствено предоставяне на „анализ и становище”, но не и „съгласие и/или положително становище”. Ето защо, каквото и да е становището на образователните власти, то няма да може да спира решението на местните управи.

Макар че по закон преструктурирането на училищната мрежа е задача преди всичко на местната власт, а не на МОН, предоставянето на абсолютен превес на местната власт при решаването на въпроса кои основни училища да се преобразуват в обединени, създава сериозна предпоставка за доминирането на извънобразователни съображения при вземането на решение по въпроса. Тази несъразмерност на властовите полета, възможността за политическо кадруване удря пряко самата идея за автономност на училищата. Тя формира сериозна заплаха за качеството на образованието в училищата на малките населени места и за правото на децата за достъп именно до качествено образование, а не просто до образователна институция, покриваща и първа гимназиална степен (10 клас). 

Ако в дадена община две или повече основни училища (до 7 клас) поискат да станат обединени (до 10 клас) и ако в същата община е налице и едно-единствено до момента Средно училище (до 12 клас) каква ще е съдбата на последното? Със сигурност потокът от ученици към него ще се намали и ще постави под риск функционирането му и качеството на образованието в него, доколкото ще се редуцира бюджетът му. С всички последици от това значително ще се намалят шансовете на децата да завършат 12 клас и да положат успешно зрелостните си изпити.

Какво е необходимо? 

Повече от всякога е нужно да се отчетат не само потенциалните ползи за децата от процеса на трансформиране на основни училища в обединени, но и заплахата, съдържаща се в небалансираното масовизиране на този процес, без оглед на качеството на образованието и постиженията на учениците в годините на основното образование, без оглед на потенциала на бъдещите обединени училища да осигуряват качество на образователния процес и реална подготовка на учениците да продължават образованието си в добри училища извън населеното място. Не е ясно какви превантивни мерки ще се осигуряват и как ще се намалява рискът учениците от обединените училища да не продължават образованието си след 10 клас. И към настоящия момент има сериозни образователни разлики между селските основни училища, някои от които ще станат обединени, и училищата в градовете (справка – резултати от националното външно оценяване). А как ще се преодолява тя с механизма на трансформиране на училища – остава неясно.

Работната група, работеща по критериите за трансформиране на основни училища в обединени, трябва да предложи изисквания, които да неутрализират в максимална степен съществуващите негативни фактори, голяма част от които са предопределени на законово ниво чрез ЗПУО. Ако те не бъдат отчетени, трансформацията на едни слаби училища в други слаби училища ще бъде безсмислена и опасна. Фактът, че обединените училища могат да предлагат професионална подготовка не е достатъчен, за да ги превърне по условие в институции, гарантиращи модерно, качествено и нужно на младите хора образование, незакрепващо ги към оскъдни възможности за бъдеща професионална реализация и свързаните с нея недоимък, бедност и липса но социална перспектива. 

Наложително е да се отчете и ефектът на всичко това върху децата от малцинствени групи в малките населени места, доколкото самото физическо присъствие на основни или обединени училища, независимо от ниското качество на предоставяното от тях образование, ще ги задържа в селата и ще затруднява възможността за социалната им интеграция в мултикултурна училищна среда извън населеното място. 

Не по-маловажно е отчитането на съществуващата порочна практика за "търговия с ученици" в началото на всяка учебна година, които в последствие продължават да се водят в училището фиктивно и формално - единствено за "усвояване" на полагащата им се субсидия и за нейното разпределяне за нуждите на училището. С трансформацията на основните училища в обединени тази крайно негативна практика ще се изразява в груба конкуренция между училищата за привличане на всеки възможен ученик, с цел да си гарантират нужния бюджет за функциониране. Да не забравяме, че и към момента училища от малки населени места често примамват родители със социални пакети и финансови стимули… Това са все унищожителни практики, водещи до широка неграмотност и до многохилядна армия от бъдещи граждани без шансове за социална реализация. И опасността тези практики да се засилват е реална, ако се премине към механично създаване на обединени училища, без отчитане и адекватно противодействие на сериозните предизвикателства, съдържащи се в този трансформационен процес. 

Към момента не може да се направи преценка дали и в каква степен са анализирани от образователните власти горните, ключови въпроси, доколкото липсва публична информация за дейността на работната група, изготвяща критериите за преобразуването на основни училища в обединени. Междувременно обаче предстоящият процес на трансформация често се изтъква в публичното пространство като саморазбиращ се инструмент за модернизиране на образованието при все, че той далеч не е панацея. Той би могъл и да се реализира като добър подход, но при наличието на задължителен набор от ключови характеристики на образователния процес, образователната среда и образователните резултати на децата в конкретните основни училища, при отчитане профила на населеното място, наличните образователни алтернативи, наличните човешки педагогически и други ресурси, и ред други ключови фактори. Всички те трябва да подлежат на задълбочен анализ и оценка на въздействието и всяко основно училище следва да е задължено да изготвя такива при кандидатстването си за придобиване на статут „обединено”. 

Същевременно е добре да се отбележи и това, че е напълно възможно в малки селища да има училища, предоставящи убедително качествено образование. В редица страни-членки на ЕС са налице прекрасно функциониращи малки училища, с отлични възможности за прилагане на индивидуални подходи в работата с децата, на иновативни програми и извънкласни дейности, в които децата получават напълно съпоставимо по качеството си образование в сравнение с престижните градски училища. Но ключът към тази реалност е в отчитането на спецификата на конкретните местни общности, в които са ситуирани училищата, наличието на отлични кадри и училищен мениджмънт, така че на децата да се предлагат нужните конкретно на тях образователни услуги и образователна среда още от първия час на постъпването им в училище, така че да отговорят „по свой начин” на установените единни образователни стандарти.

Какво трябва да се свърши в краткосрочен и средносрочен план? 

Трябва непременно да се предвидят нужното време и ресурси за изработване на прецизна мрежа от критерии за трансформирането на основни училища в обединени. В тях ключово място следва да заема качеството на образованието, предоставяно в кандидатстващото за преобразуване основно училище, както и потенциалът му да предоставя качествено образование през първа гимназиална степен (до 10 клас) в качеството му на обединено училище. Предстои такива решения да бъдат взети за над 1300 училища, които в момента са със статут основни, така че едно такова искане е напълно съразмерно и необходимо с оглед на образователния и социалния ефект. 

Критериите за преобразуването на основни училища в обединени следва да са изготвени от образователните власти в режим на широки обществени консултации (вкл. със структури на гражданското общество), при отчитане на всички релевантни държавни образователни стандарти и образователните права на децата. 

Сред критериите, въз основа на които основни училища могат да придобиват този статут, трябва изрично да се изтъкне, че сегрегирани основни училища, разположени в обособени ромски квартали в мултиетнически селища, където са налице алтернативни мултикултурни училища, не могат да кандидатстват за получаване на статут „обединени”. Зад тази принципна постановка стои задължението на образователната система да елиминира сегрегираното образование в обозрим период от време с планирани стратегически и оперативни действия, което остана непокрито нейно задължение да отговори на изискванията на международното право, както и на българския Закон за защита от дискриминация. 

От основните училища, кандидатстващи за статут „обединени” трябва да се изисква подробен анализ и оценка на въздействието по всички ключови фактори, свързани с трансформационния процес. 

В краткосрочен план Регионалните управления на образованието ще трябва да направят анализ на качеството на образованието в основните училища в малките селища, като се стъпи на резултати от външни оценявания, на международни изследвания, на специализирани проучвания, проведени по различни линии. 

В краткосрочен и средносрочен план е нужно да се регламентират и осигурят ефективни механизми (процедури, критерии, структури) за периодична акредитация на българските училища на базата на качеството на провеждания в тях образователен процес, постигнатите от децата резултати, състоянието на образователната среда и пр. По-нататъшното им функциониране трябва да се допуска, ако докажат способността си да предоставят образование с качество, определено с държавните образователни стандарти. 

Училища, в които са налице устойчиви негативни резултати на децата и сериозни проблеми в образователния процес и/или в образователната среда, които демонстрират устойчиво неповлияване от предходни предписания и методически указания, дадени им от образователните власти във връзка с тези слабости, и които не отговарят на постановките на международното право и на българското законодателство, трябва да се закриват. На тази база следва да се паспортизират всички училища, вкл. малките, по отношение на качеството на предоставяните образователни услуги, като изготвените „паспорти” следва да бъдат публични. Именно в такъв контекст въпросът за това кои основни училища в малките селища могат да кандидатстват за статут обединени, ще намери най-логичния си и адекватен отговор. 

На родителите на децата в малките селища с по едно училище трябва да се осигурява ефективна възможност да правят информиран избор относно продължаването на образованието им - в училището в населеното място, в средищно училище или в друго училище извън него. Местните власти, училищните ръководства и училищните настоятелства трябва да се задължат да осъществяват активни консултации в семействата и да провеждат информационни кампании относно предимствата и ограниченията на различните образователни възможности пред децата им. В този процес ключова трябва да е ролята и на структури на гражданското общество. 

С цел осигуряване на висококвалифицирани учители в училищата на малките и планинските селища, особено по дисциплините, по които те устойчиво не достигат, образователната система трябва да подсигурява стратегически и чрез целенасочена подготовка и квалификация достатъчно учителски кадри, вкл. из средите на самите малцинства, както и да осигурява равномерното разпределение на наличните кадри в училищната мрежа на страната. За постигане на последното следва да се прилага система от финансови и кариерни насърчения за привличането на педагогически специалисти за работа в тях. Практиката на командироване на учители в нуждаещи се райони на страната, при осигуряване на допълнително възнаграждение и професионални стимули, е добре позната на българската образователна система. Крайно време е тя да се отчете като ключов фактор и да се прилага именно в най-нуждаещите се от квалифицирани кадри райони и селища на страната. Без подобна мярка със сигурност ще бъдат осуетени шансовете на големия брой основни училища, предстоящи да се трансформират в обединени, да осигуряват реално качествено образование на децата в първа гимназиална степен,с всички негативи от тази невъзможност. 

За да се компенсира в значителна степен географската изолираност на децата в малките селски и планински училища (особено в монокултурните населени места) освен възможностите за професионална подготовка, която може да е от интерес за част от децата, за всички ученици трябва да се осигуряват, и съответно от училищата да се изисква: 

- да прилагат програми, учебници и учебни помагала, гарантиращи широк интеркултурен компонент, да прилагат иновативни извънкласни форми, гостувания на децата в училища в други селища и развиване на съвместни проекти с тях, компенсиращи географската и социалната им изолираност, разширяващи кръгозора им и създаващи нагласи за отваряне на по-късен етап към мултикултурни училища и социална среда; 

- да осигуряват качествено IT оборудване и възможности за интернет комуникация; 

- да насърчават активно участието на деца и учители в проекти на национално и международно ниво.

В обобщение на казаното:

Философията „Дайте да дадем повече неефективни, но все пак училища близо до дома“ не е доброто решение, особено за ученици в горната част на средното образование. Физическото присъствие на децата в училище само по себе си не е равнозначно на достъпа им до качествено образование и възможностите, които то предоставя. То означава единствено достъп до някаква образователна среда, осигуряваща много често пасивен престой на учащите в нея (ако въобще останат в училище), но не и знания и съпоставими шансове за социална реализация, с всички социални последствия от този факт. Ето защо масовото трансформиране на основни училища в обединени ще бъде рисково и опасно начинание, ако не се вземат предвид гореизложените възлови проблеми и възможните начини за преодоляването им, които да неутрализират негативните предпоставки и дадености от различно естество. Такива вече са внесени в МОН от група граждански организации и експерти по въпросите на образованието, но липсва отговор по поставените въпроси.

Автори: Калина Бозева, "Междуетническа инициатива за човешки права" (член на гражданска коалиция "Интелект"), Огнян Исаев, Ромски образователен фонд.

Публикувано в Actualno.com

сряда, май 11, 2016

Антициганизмът – врагът пред портата


Краят на Втората световна война играе важна роля в редица психологични изследвания на човешките мотиви. С различни похвати и техники за манипулация на масите експериментални групи от млади хора биват превърнати в яростни нацистки отряди за много кратко време. Социалните психолози оценяват тази податливост на неоформените личности като уклон на конформисткото съзнание и несъзнание. Дали човек е подготвен да разпознава симптомите на психичната девиация на личността и масите, които я овластяват, е реторичен въпрос. Особено, когато това вече се случва като по учебник в българското общество. Къде платено, къде доброволно – отклоненията са факт. 

Латентният расизъм перманентно и солидно се отглежда и толерира с действието и бездействието на институции. Раднево е логично продължение на инцидентите от Катуница, Гърмен, Орландовци и много други квартални свади между роми и българи, които остават извън медийния обхват. Характерът на случаите е специфичен, но начините, по които възникват, развиват се и приключват, са като déjà vu – жажда за мъст и публичен линч на всички роми. 

Ромската общност няма колективни права. Обаче, голяма част от българското общество иска последствията и отговорността от индивидуалните закононарушения на отделни български граждани от ромски произход да се споделят от цялата ромска общност. Разбира се, това противоречи на правото и справедливостта като цяло. Щом дадено престъпление се извърши от етнически българин, обаче, публичният дискурс е доста по-различен. Побоят на околовръстното в София, след автомобилно спречкване, не предизвика същата реакция, като тази в Гърмен или Раднево. Протестното мнение беше вяло, а етническият произход на побойниците не беше от особено значение. 

Липсата на категорично публично осъждане на расизма от страна на държавните мъже и жени, пробитият от същия расизъм медиен дискурс, хаотичните действия на прокуратурата и неефективните съдебни решения водят до цикличната поява на тези сблъсъци в обществото. Засега се измъкваме без особено сериозни последствия. Гасим пожара на момента и продължаваме напред, без да сме изчистили горящите въглени. 

Мълчанието на държавниците 

Държавата със своите структури активно участва във временното потушаване на възникналите размирици. Наказва и порицава колективно ромите. Насилствено събаря единствените им жилища, като ги превръща в бездомници без перспектива. Задържа заподозрените за мелето роми за неопределено време и без ясни мотиви. Целта – да се успокои тълпата от разбеснели се неонацисти, като се удовлетворят желанията и исканията им. Защото същите настървено крещят и се блъскат в органите на реда от първа линия на активните мероприятия. 

По време на напрежението в Гърмен областният управител на Благоевград по неофициална информация е посетил ромския кв. Кремиковци и помолил жителите му "да бутнат някоя друга къща, колкото да успокоят въстаналите граждани". Кметицата координираше действията си с протестиращите, които първо се оплакваха от "циганската престъпност", а впоследствие от "незаконните цигански къщи". 

Експерт, изготвящ съдебно-медицинската експертиза на бития Митко от село Овчеполци, е заявил пред адвокат на Българския хелзинкски комитет: "От мен да знаеш – на манго му няма нищо. Добре си е манго. Посритали са го малко само". За да потули случая, кметът на селото завел побойника да се извини на бития и го помолил да не казва на никого, без да подозира, че цяла България вече е гледала авторския клип на престъпника. 

Кметът на Раднево активно участва в протестите на "жителите" на града, както сам се похвали в ефира на bTV. Участието му не цели да овладее гнева на нажежените му съграждани и да въдвори институционален ред, а да им окаже политическа и морална подкрепа. Даже заявява "ще бъдат премахнати незаконните постройки на ромите". 

Случаят "Митко от село Овчеполци" се оказа крайъгълният камък за институционалните летаргия и безхаберие спрямо спящите расистки клетки, които се пробуждат заплашително. Защото социалните медии завъртяха казуса на битото момче по целия свят и предизвикаха солидарна кампания, която съвсем леко размърда правораздавателните ни органи. Очите на света бяха събрани в нас. Но това не попречи на факта нито премиерът, нито президентът, нито председателят на НС, нито пък който и да е друг представител на държавата да не осъди физическото нападение с расистки мотиви. Напук на Валери Симеонов, Красимир Каракачанов се солидаризира с Митко, като се снима с послание #НиеСмеРавни. 

Отсъствието на осъдителна реакция нормализира този вид саморазправа като нещо "в реда на нещата" или "мълчанието е знак на съгласие", както биха казали повечето българи. Още по-фрапантни са случаите, когато представители на държавата дават глас на антициганизма си, без да носят наказателна, политическа и морална отговорност. По-скоро с тях се солидаризира по-голяма част от политическия, икономическия и културния елит. Впоследствие и голяма част от обществото. Бабаитско-популистки трикове се приемат за част от демокрацията и държавните механизми. До момента, в който повече хора не пострадат от ефекта им. 

Омразата в медиите не ни прави свободни 

Расистките гледни точки са доминиращи във водещите български медии. Застрашителната тенденция подкопава устоите на гражданския мир и междуетническите отношения, което не е безобидна заплаха за националната ни сигурност. 

Фактът, че България е на 113-то място по свобода на словото в класацията на "Репортери без граници", е ярко доказателство, че пробивът на расизма в медиите не ни прави нито по-свободни, нито по-мислещи, нито пък икономически по-проспериращи. Проповядването на омраза и ненавист от медиите е сред престъпленията, които не носят последствия за собствениците им и работещите в тях. Още по-малко за събеседниците им. 

Лоша практика е крайните позиции да нямат разумна алтернатива – необходимо условие, ако искаме да се измъкнем от блатото на полусвободните слово и мисъл. 

Още по-цинично и взривоопасно е при тези обстоятелства да се провеждат медийни дискусии за т. нар. "ромска интеграция", като се сблъскват емоционални политически гледни точки, разпалващи междугражданския пожар. 

България не е само на българите 

Обвинителните актове на прокуратурата и последващите съдебни решения са ключът към прекратяването на формите за саморазправа на едни граждани с други. България продължава да виси в списъка със страни без регистър за престъпления от омраза. Не е лъжа, че в това отношение у нас липсва правосъдие и справедливост. Почти всички престъпления по този член на Наказателния кодекс се оформят като престъпления по хулигански подбуди. 

Ключов факт е наличието на прокурори, следователи и съдии, които смело споделят възгледите на вижилантите*. Правораздаването работи под натиск и взима решения, които отчитат моментните въжделения на бунтовете. Това е опасен прецедент, защото създава дисбаланси по отношение на прилагането на закона спрямо гражданите от малцинствен произход и равнопоставеността им пред държавните системи. 

Ходенето по ръба на бръснача, въпреки препоръките на Съвета на Европа и ОССЕ за ефективни присъди, отлага във времето безкомпромисното и безпристрастно прилагане на закона за престъпните идеологии. Слоганът "България на българите" е тривиално и архаично тълкуване на ролята и функцията на държавните органи. Всеки гражданин заслужава справедливо правосъдие в България, а не в Страсбург, което излиза доста скъпо за всички данъкоплатци. 

Ако не моралът, то членството ни в престижни организации като Европейския съюз ни задължават да се съобразяваме с документите, които сме ратифицирали, като гарант за неприкосновеността на човешкото достойнство, гражданските и човешките права. 

Възходът на държавата на расистите 

Публичното подхранване на протестната вълна в Раднево от определени политически субекти е видимо с просто око. Плашещи са липсата на държавна реакция и живите признаци за институционален антициганизъм. 

На заден план са оставени както разговорът за принципите на демокрацията, така и дебатите за перспективитe за развитие пред България. Витаещият дух на расизма рано или късно може да предизвика разрушителна ответна реакция. 

Вижилантските групи за натиск обикновено възникват по места, където държавата се колебае или отсъства. Категоричното им подвеждане под съдебна отговорност за подклаждане на гражданска война и създаване на парадържавни структури, е знак за наличието на държава и символизира върховенството на закона, като висша функция на морала. 

Борбата с терористичната организация "Ислямска държава" е безкомпромисна, защото заплашва човешките постижения. Никой не иска да живее по правилата на терористите. Но борбата с възраждащата се "Расистка държава", домашното ни отроче, все още е плаха и тиха. Антициганизмът не ни засяга тук и сега, но готови ли сме да живеем в расистки вижилантски анклави, е въпрос, върху който си струва да се замислим. 

*Вижиланти - Вижиланти или виджиланте (от англ. и исп. vigilante; също – виджилантизъм) е гражданин или организация, действащи като правоприлагащи органи или в преследване на свои собствени представи за правосъдие, без да им е дадена такава власт по закон. Макар жертвите на подобни неупълномощени официално от властта хора нерядко да са истински престъпници, виджилантите могат да имат собствени етически представи, различаващи се от общоприетия морал и в такъв смисъл те могат да намират за виновен човек, който според общоприетия морал е невинен; който не е доказан като престъпник по правилата за доказване в наказателното право; както и могат да налагат непропорционални според общия морал наказания за определени простъпки. 

*Антициганизъм - Специфична форма на расизъм срещу ромите, който варира от словесни расистки обиди, минава през по-сложни прояви, като отричане на расизма, представяне на ромите като хора без култура или чувство за идентичност, и стига до изключването и отсъствието на ромите от различни институции. Тази форма на расизма се подхранва основно от предразсъдъците, които битуват за ромите в публичното пространство.

П.П. Текстът е публикуван в Capital.Bg

петък, април 08, 2016

45 години Romanipe – не е достатъчно!


Romanipe – ромска философия за справедлив, мирен и достоен живот, почиващ на дълбок древен морал. Животът на слънцето в утроба на жена – i khamni Romni. Избликът на смях в играта на деца – o Romane chave. Топлият уют в кирпичената къща – o Romano kher. Вкусът по езика от лютата манджа с месо – i Romani zumi. Бунтът на клетниците вечни – i Romani zor. Изворът на сълзи от дълбоките самотни погледи - i Romani dukh. Тръните в петите от прясно оросена трева – o Romano drom. Езикът на звука от вековете – i Romani chib. Пияното петолиние от ноти – o Romano bashаlibe. Волният полет над горите, босата разходка по звездното небе – o Romano dzivdipe. Трепетът на настръхналия дух – o Romano mangipe. Препускащият див вятър – o Romaно khelibe. Смелостта да се изправиш и да продължиш сам – o Romano chahipe. С два залъка да нахраниш жена и дете – o Ramano barvalipe.

Romanipe е бунтът срещу границите на човешката мисъл. Romanipe е заплаха за онези, които живеят в термините на властта и кутиите на системите.

45 години от Първия световен ромски конгрес.

Гордо се наричаме роми, но не липсват „доброжелатели“, които ни наричат „уязвими“, „маргинали“,  „бедни“, „болни“ и „безработни“. И всичко е на крачка от асоциални. Me siom Rom ще пребъде.

Ромското знаме е извор на опора. То е тялото на ромска идентичност. Ромското знаме е основа за надграждане. Ромското знаме събира в едно – земята, небето, живота. А те са вечни.

 „Джелем, джелем” страшно ни подсеща за усташките „Черни легиони“ и SS войниците, умъртвили цели семейства, разделили деца от родители, запечатали съзерцанието на мъртвите в съзнанието на оцелелите. Мисълта за разпилените съдби, превърнати в кости, кръв и пепел не трябва да ни дава мира.

Ромският език е духа на ромите. Предаван от уста на уста, вече живее във вечността. Потискан от страх и ненужност, Romanes е жив.

До днес продължава вековната изолация и сегрегация на ромите – в квартали от стени и бодлива тел, в училища без образование. Невидими и прозрачни, ромите пазят културата си тайно. Работят и живеят като ни живи, ни умрели. В опит да пребъдат, забравят корен и род, за да се влеят в калъпа на света. Сменят лицата си, за да забравят себе си. Да бъдат прегърнати от незнайни ръце.

Samudaripen – ромският геноцид. Захвърлен и скрит в тъмните ъгли на човешката трагедия, далеч от светлината на слънцето. Антициганизмът спи дълбоко в лоното на Европа. Мехлем за раните няма. Хитрата глупост пише историята на знайни и незнайни жертви на користни и безкористни цели.

Езикът, културата, традицията, моралът, паметта, историята, знамето, химна са добро начало. Признанието идва тогава, когато се раждаме, живеем и умираме като роми.

45 години Ромска гордост. 45 години Ромско достойнство. 45 години борба за справедливост и признание. 45 години Romanipe – не е достатъчно!

Opre Roma!

Снимка: Ромският творец Sead Kazanxhiu представя своята уникална скулптура на ромските личности от Първия световен ромски конгрес през 1971 г.

понеделник, септември 28, 2015

По-добре имигрант и бежанец, отколкото ром в България

Не са бежанци, а роми със съборени къщи от Гърмен. Снимка БГНЕС

„Ние имаме многостотин хиляди роми. За тях полагаме огромни грижи. Милиарди от социалните фондове ни отиват всяка година, за да ги задържаме на територията на България. Те също са дошли отнякъде. През времето...“ 

Бойко Борисов, министър-председател на България.

Вчера късно вечерта гледах изказването на Борисов. И разбрах, че съм имигрант и бежанец. Сякаш е по-добре да си такъв, отколкото ром.

Нашият премиер ни съобщава две "важни новини":

„Ромите са стари бежанци“ е едната.

„България харчи милиарди да задържа ромите си“ е втората.

И двете кореспондират с истината частично. Ромите не са бежанци – това няма нужда от доказване. България не може да „задържа“ ромите си и не харчи никакви пари от собствения си бюджет – над 50% от българските роми вече са извън страната, а правителството само пише стратегии като чака Европа да ги осребри.

Сигурно много хора споделят мнението на Борисов. Дали то е държавническо обаче?

Да обясняваш, че полагаш грижи за ромите, при положение, че всеки ден България бута ромски къщи, е подигравка. Без войни и бедствия България изкуствено създава вътрешни бежанци, като оставя цели ромски семейства на улицата.

Посланието на Борисов е насочено към оцеляващия български гражданин, който търси смисъл в гладния национализъм. Той вярва, че бат‘ Бойко може да се справи с ромите, бежанците и въобще с всички лоши, които той хваща, а другите пускат. Заради липсата на перспективи този български гражданин постепенно става маргинал, който се радва на ограничени идеи, личности и партии. Конформист, който се загражда със стени и бодлива тел в самотата и немотията си. Премиерът говори точно на него.

Припомням и какво гласи Конвенцията за бежанците от 1951 г.:

"Бежанец е човек, който при основателни опасения от преследване по причина на раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или политически убеждения, се намира извън страната, чийто гражданин е, и не може да се ползва от закрилата на тази страна, или не желае да се ползва от такава закрила поради тези опасения”.

Едва ли някой може да допусне, че премиерът не е наясно с тази дефиниция. По-скоро пробва рефлексите на медиите и публиката.

А ако наистина не знае?!?

С лекота Борисов казва на ромите „вие сте бежанци, защото сте роми и сте дошли отнякъде – през времето“... Ромите обаче не са бежанци. Те са родени в България. И до ден днешен държавата не е проявила по-специално добро отношение към тях заради произхода им. Отношение, облечено в политики и подплътено с финансови средства. Някой ще каже „това се отнася за всички български граждаини“. Така е. Те също са бежанци, ако следваме логиката на премиера.

Всеки, който говори по този начин за ромите и принизява разговора до майтап с журналисти, създава основа за манипулации и противопоставяния – българите срещу ромите и бежанците, ромите срещу бежанците и пр.

А иначе, всички сме бежанци на този свят, г-н премиер.

Публикувано в Клуб Z.