петък, февруари 12, 2010

Avatar и мъдростта на индианеца


„Великия вожд във Вашингтон възвестява, че желае да закупи земите ни. Великия вожд се обръща към нас с думи на добра воля и приятелство. Той постъпва много любезно, защото знаем, че не се нуждае от приятелството ни.
Ние ще обсъдим това предложение, понеже добре ни е известно, че ако не му продадем земята, белият човек ще дойде с пушки и ще ни я вземе.
Но как може да се купи небето или да се продадем топлотата на земята? Такава мисъл ни е чужда. Свежестта на въздуха и отблясъкът на водата не са наше притежание – как можете да купите това от нас?
Всяка педя земя е свещена за моя народ. Всяко борово клонче, всяка песъчинка край брега, мъглата в гъстата гора, всяка полянка, всяка буболечка е нещо свято в мислите на и опита на моя народ. Сокът, който всмуква дървото, носи спомена за народа ни.
Ние сме част от земята и тя е част от нас. Ухаещите цветя са ни сестри, сърните, конят, големият орел – наши братя. Канарите, сочните ливади, топлината на мустангите и на човеците – всичко това е част от едно семейство.
И когато великият вожд от Вашингтон ни изпраща вест, че възнамерява да купи земите ни, то той иска твърде много. Великият вожд ни уведомява, че ни дава място, където ще можем да живеем приятно  спокойно. Да бъдем негови деца, той – наш баща. Може ли това да стане някога. Всевишният обича вашия народ, той изостави нашия. Той изпраща машинарии, за да помага на белия човек, строи големи селища за него. От ден на ден той прави вашия народ по-могъщ. Скоро ще залеете земята ни, както водната стихия се втурва от сипеите след пороен дъжд. Нашият народ е отлив без нов прилив. Не, ние сме различни. Нашите деца не играят с вашите, нашите старци разказват други приказки. Всевишният е на ваша страна – ние сме сираци.
Ние знаем, че белият човек не ни разбира. За него всяка част от земята е като друга, защото е чужденец, идва нощем и взема от земята каквото му хрумне. Земята не е негов брат, а враг и когато я завладее, той крачи към други земи. Той изоставя гробовете на дедите си и не иска да знае. Той краде земята на децата си и не иска да знае. Той гледа на майка си – земята, и на брат си – небето, като нещо за купуване или плячкосване… Ненаситният му глад ще погълне земята и ще остави само пустиня.
Не зная – ние сме други! Като гледаме градовете ви, нас ни боли. Може би защото сме диви, не разбираме. Трясъкът обижда ушите ни… Белият човек сякаш не забелязва въздуха, който диша. Той е като отдавна умиращ, притъпен към полъха…
…Видях хиляди гниещи бизони, изоставени от белия човек, разстреляни от прозорците на минаващ влак. Див съм и не разбирам как може един димящ железен кон да е по-важен от един бизон, когато ние убиваме само за да преживеем. Какво е човек без животните. Изчезнат ли всички животни, човекът би умрял от великата самота на духа. Каквото и да се случи на животните, то винаги се случва и на човека. Всички неща са свързани. Каквато напаст връхлети земята, ще връхлети и чадата й. изхрачи ли се човек на земята, храчката пада на лицето му… не човекът е създал тъканта на живота, той е само една брънка в тъканта. Можете ли да купите наново бизоните, когато и последният от тях бъде убит?
Но защо да тъгуваме по гибелта на народа ни? Народите са съставени от човеци – не друго. Хората идват и си отиват, както вълните в морето. Дори белият човек не може да отмине тази съдба.
И белите ще изтлеят – може би по-рано, отколкото си мислят. Продължавайте да мърсите утробата си – една нощ ще осъмнете задушени в собствената си мръсотия. Но при залеза си вие ще бъдете в най-пищния си блясък – тази прокоба е нашата загадка.”
Тези думи са написани преди близо 150 години от индиански вожд преди неговото племе окончателно да отстъпи земите си на белите заселници. В тях е събрана огромна мъдрост и обреченост на една много по-различна цивилизация от нашата. За нас най-ценното в тях е, че са изказани от човек, който не е европеец и християнин и не разбира чудесата на науката и техниката. Но той е бил победен и прогонен от морала, оръжието и машините на европееца, които според него не обещават нищо добро на света.
150 години по-късно сме зрители на филма „Avatar”. По време на прожекцията не бях чак толкова под душевно-философско мисловно влияние, колкото под 3D ефект манипулацията.
Но след края на филма. След края на филма… се замислих много. И логично, но неочаквано в съзнанието ми изплуваха точно тези думи.
Всъщност какво е “Avatar”? “Avatar” е борба на  души и тела. “Avatar” е война на мисли и чипове. “Avatar” е огледало на актуалното ни човешко състояние. “Avatar” е самоубийство и раждане на живот. “Avatar” е филм. “Avatar” е много скъп филм. “Avatar” е бял филм.
“Avatar” е много добър филм с отличен замисъл. Кога човек спира да бъде бял? Кога? Кога? Кога? Когато му липсва нещо от белотата!!! Кога главният герой спря да бъде бял? Кога? Кога? Кога? Когато беше лишен от възможността да ходи!!! И когато му се случи необикновено небяло в Пандора – той стана друг, той стана истински! Когато на човек му липсва нещо от белотата е нужно да му се случи нещо небяло. Има ги моментите, когато сме небели, и тогава, само тогава трябва да ни се случи нещо небяло, за да бъдем истински!
Това, което ме накара най-много да се замисля - “Avatar” е бял американски филм за небели. Как един бял прави филм, където белият е лош и грешен, а небелият добър и свят. И в същото време белият в живота е грешен и лош към себе си и всичко друго! Не знам, не разбирам!
P.S. Тъжната разлика между речта на индианеца и „Avatar” е, че белият успява да изгони червенокожите в истинския свят, а в „Avatar” белият е победен по достоен Холивудски happy end.

Няма коментари:

Публикуване на коментар