неделя, януари 17, 2010

Мислите на Заро...


В модните среди черния цвят е универсално сполучливо решение почти във всеки контекст, затова и черното е прието като мярна единица за добро. Израза “новото черно” означава, че еди какво си нещо е на мода сега. Ако лилавото в този сезон е “новото черно”, значи лилавото ще е стандарт. Ако в следващия “новото черно” е зеленото – модните тенденции ще са в тревисти цветове и т.н...

2009-та беше добра за мен и нещата, които правя. Разказите ми в“Кратка история на самолета” се приеха повече от добре, пиесите ми се играят, а “18% сиво” се превърна в “новото черно”. Всъщност всичко, което съм публикувал напоследък е било номинирано и/или наградено.
Това за което не се говори е, че зад всеки мой успех стои най-малко един сериозен неуспех, а в повечето случаи плеяда от такива. До успеха с АСКЕЕР на “Неделя вечер” стои неуспех с друга моя пиеса. Зад успеха ми с наградата ХЕЛИКОН е неуспеха ми с други литературни конкурси. До наградата на Фондация ВИК за “Роман на годината” стоят откази на други Фондации. До приемането за печат на “18% сиво” от френско издателство има откази на друго френско издателство. А докато пиша тези редове, в предновогодишната вечер, пристигна писмо от американска литературна агенция, на която много разчитах, че харесват “18% сиво”, но за съжаление не са склонни да ме представляват. Честито. Въобще, зад всичко положително, което ми се е случило през 2009-та стояха откази, много откази, мълчания, безразличия или чисто и просто провали – финансови, професионални, всякакви. Те идваха от издатели, агенти, американски списания, от Българското Министерство на Културата, от руски, британски и полски източници, от Българската съдебна система, от финансовите институции на щат Невада, от калифорнийски катаджии... 2009-та бе една върволица от успехи и разочарования. Какво правим с всичко това? Как се справяме с провалите си? И дали не са точно те по-важните за нас? Добрия артист(както и добрият политик, което е едно и също), аз разпознавам не толкова по това какво прави, когато получава признанието, което заслужава, а по това какво прави, когато не го получава. В тези най-болезнени моменти на отказ, на не-признание и не-сбъдване, тогава, когато сме най-уязвими у нас проличава от какво сме всъщност направени. Тогава, когато сме изправени пред оценката на другите за нас и тя се оказва не в наша полза.

Искам да говоря за хубави неща тук. За способността да празнуваме, въпреки всичко. И ако няма какво толкова голямо да празнуваме около самите нас(при мен са минавали години без сериозни поводи за това) – да можем празнуваме с другия. Не умееш ли да празнуваш успеха на другия, вероятно никога няма да изпиташ радост от своя собствен, ако такъв те сполети.

2009-та година бе интересна година. Световно-кризисна, ясно, всеки го знае. Но аз искам да пиша за това как някои неща у нас, в България сякаш се поразмърдват -- културата се отваря, имаме международни кино и театрални успехи, имаме художници, музиканти, въобще артисти, прекарвайки времето си между България и света. Успехите на тези автори са реални и те идват, само когато се случи срещата на професионализъм, талант и търсене от страна на публиката. Можем да имаме добро кино, ако в България има нормални кина и зрителите има къде да седнат. Сега има мултиплекси, но как бе допреди няколко години, помним нали? Можем да имаме добри книги, ако имаме книжарници и читателите има откъде да си ги купят. Сега има, но допреди десетина години, те бяха изпоприватизирани, помним нали? Сега стана ясно, че имаме и зрители, и читатели. Културата се случва, ако имаме реален пазар и условия за нея. Скоро идва и времето, когато законодатели на тази култура няма да са шуби от осемдесетте и лелки с мохерени елеци на държавна заплата, а нормално мислещи люде. Сега България има реална конкуренция на реални автори с реални произведения. Не че няма да има още фаворити на фондации, министерства и агенции – винаги ще ги има, навсякъде по света ги има. Но сега има надежда и за нас, останалите. За тези от нас, идващи отникъде, без каквито и да е връзки, роднинства и протекции. За тези, които вярваме, че думи на хартия могат да отварят или врати на доброжелателност, или дупки в дуварите на безразличието.
Нека празнуваме това!

Какво научих през 2009-та:
Хората в България гледат прекалено много телевизия по непонятни за мен причини.
Забавеният успех е много по-желан от преждевремената екзалтация.
Няма нищо по-жалко от една пиеса/книга/идея, чието време не е дошло.
Известността променя хората – най-вече тези, които я искат, а не я постигат.
Завист съществува, а не е просто мойсеева измислица.
Интернет може да бъде използван, освен за плюене по форуми и порно, така и като позитивен модел на общуване – Facebook.
Най-добрият начин да провериш кои са истинските ти приятели е да успееш в нещо важно за теб. Лесно е да имаш приятели, когато си нереализиран и в дупка. Те се чувстват по-силни и, успокоявайки те, осмислят себе си. Но, опитай, когато си на могилата на някое свое постижение да потърсиш с очи приятелите си? Там ли са? Ще се учудиш, когато забележиш колко малко от тях са наоколо. Ще се изненадаш колко от тях споделят истински радостта ти.
Сходномислещите, позитивни и свестни хора около нас са повече, отколкото допускаме, че са.


Какво не научих от 2009-та:

Да се държа по-тежко.(“Камъка си тежи на мястото” - ужас!)
Да се вземам насериозно.(И слава богу.)
Да си затварям устата.(Така винаги ще правиш впечатление на по-умен, отколкото си.)
Да си “обирам” емоциите и говоря по-лайфстайлно.(Защото снобарията иска жертви.)
Да се изказвам с възхищение за книги, които не харесвам.(Само защото са на автори, които познавам.)
Да съм политически коректен.(Защото знаеш ли кой какъв е и с кого е.)
Да казвам “не” всеки път, когато трябва да кажа “не”. (Това всъщност ми яде много от времето, наистина трябва да го науча.)
Да си премълчавам, ако нещо много ми е харесало, да спестя похвала.
Да не потискам ентусиазма си. (Защото трябва да съм един улегнал, сериозне мъж.)
Да не се радвам чак толкова на хубавото.(“Много хубаво не е на хубаво.”)
Да не обръщам внимание на разглезени момченца, бягащи между масите в ресторанти.(Я си озаптявайте дрисльовците, ако обичате!)
Да говоря за себе си, без да ме питат.

Това, което не мога да си простя през 2009-та:

Не засадих нито едно дърво.

Това, което искам от 2010-а:

Да прочета една разтърсваща българска книга.
Да гледам нискобюджетен и истински увлекателен български филм.
Да се возя по-често на влак. Но до прозореца.
Да съм по-често сред природата.
Да не чета пощата си преди 13:00.
Да намеря всичко на “Пинк Флойд” на плочи.
Полицаите по българските улици да не чоплят семки.
Да са здрави жените в живота ми – Силвия, Сара, Ивето, майка ми.
Таксиметровите шофьори, ало, знам, че четете това – не пушете в колите си, ако обичате!
И последното ми много силно желание е, ние черногледите българи да започнем да сваляме най-сетне тъмните очила. Нека не ги заменяме с розови, а просто да опитаме да погледаме без тях. Нека е замалко. Въпреки световната криза, въпреки зимата, Дирекцията на пътищата, Държавна хазна и за вечно виновните ни за всичко политици. Нека опитаме един сезон и видим как е.

Нека, позитивното следващата година да е “новото черно”.
                                                                                                                                31-12-2009
                                                                                                               Захари Карабашлиев
 
П.П. Автор: З. Карабашлиев.

Няма коментари:

Публикуване на коментар