… И така пилигримът пое по пътя си…

Вечерта колежката на съквартиранта ми черпеше за деня, в който се е родила. Родила се е като мен, като теб, всички хора. Рождението й ми даде причина да заредя тялото с над 3 литра шуменска бира – вълшебното питие, което ми дава крила. Възнесох се към деветият кръг на рая. Танцът се впусна по тялото ми. Ритмичността на музиката владееше хмела в телесните ми течности. Хмелът – ароматът на бирата. Моментът бе уловен от мен. Не го пусках. Но трябваше. Утре ме чакаше влак. Прибрах се с изтръпнали бирени крака. Заспах – около 5 сутринта. Събудих се – около 6:45 сутринта. Стегнах се, стегнах си багажа, стегнах се за път. Нахвърлих изгладените и добре сгънатите си дрехи. Намачках ги. Намачках ги така, както някой мачка вестник, преди да си избърше лайняният си задник с него. Пука ми на оная работа за намачканите дрехи. Пак ще ги изгладя. Влязох под душа. Исках да се отърва от онази миризма, която преследва прекалилите с алкохола. Беше ми тежко на тялото и горчиво на езика. Тръгнах към ЖеПето. Грабнах едно такси, за да съм сигурен в хващането на влака…

Пътувах за Плевен, по работа. Заспал съм. Събудих се на Горна. Емито ме събуди с обаждане. Моята съкилийничка в Шумен. Плевенчанка. Беше така добра, че ми помогна да намеря хотела си. Приятелят й ни закара с приятно миришещият си Форд до Кайлъка. Аз спешно издирвах шкембе чорба. Не успях да открия шкембето. Сякаш Господ искаше да ме накаже затова, че съм пил много от любимото си питие… „… Оооогинееее, не ти позволявам да утолиш жаждата си с вкусносготвен и прясно чеснован животински стомах на нечие животно…”. Добре, Господи. Съгласих се. Ама някой ден ще го намеря това шкембе. И пак ще си говорим…

Слънчев град е Плевен. Дори в пияните ми червени очи. Плевенчанките – и те са слънчеви. Изглеждаха ми супер ебливи. Не се пробвах, защото нямах време от спане и търсене на шкембе. Сготвената лайнодържаща торба беше преди всичко… дори от сочен женски чатал на плевенчанка.

В този ред на мисли се сетих за един полуреален мит:

„Господ казал на Св. Петър:

- Св. Петре, давам ти тоя чувал с ебливи путки. Разсипи ги над България. И се върни до 24 часа.

Върнал се Св. Петър след един час. Господ учуден го попитал:

- Св. Петре, к’во стана бе?

- Господи, к’во да ти кажа? Мани, мани. Чувала взе че се скъса над Плевен!”

Да ме простят и извинят познатите и приятелките ми плевенчанки.

Рано следващата сутрин се качих в автобуса за Оряхово. Качиха се и български баби, изтормозени от земеделието и животновъдството ни. Миришеха на току-що издоено овчи мляко. Те бяха красивият апогей на комунизма. Те вярват в Партията и живеят за Нея. Това са те – червените бабички. Те са лошият разтвор, с който искахме да строим Демокрация. Те все още са лош разтвор…

Горни и Долни Вадин. Две български села с румънско присъствие. Там живеят българи, но мобилният оператор е румънки. Globul, стегнете се, пичове. Оправете си антените. Поне вие бъдете кадърни в тая държава. Поне вие не попадайте под етикета „българска работа”.

Оряхово. Дунав. Средноизоставен български град. Красив и едновременно грозен с девствените си паметници и прясно реставрираните тротоари и стръмни улици. От среща е Румъния. Трудно за възприемане – прекосяваш реката и забравяш, че си бил в България половин час по-рано. Половин час – само толкова време отнема на ферибота да преплува от нашата митница до тяхната. Дунав е най-широката ни граница. Широка е цял половин час. Исках да се отбия до румънската граница за шкембе. Нямах време. Пътят за София ме зовеше. Мечтая в цяла България да има просяци, като тези в Оряхово...

Новият на външен вид автобус пое по прашните надупчени пътища на Северозападна България. Вътре беше задушно като в селска баня. Климатикът не работеше. Автобусът беше нов само на вид и на седалки. Задрямал съм. Усетих как студена струя въздух ме обсипа бурно. Пътечката на пода литна почти. Замириса на гуми и масло. Капакът на пода се е отворил. Широк 50 см, дълъг 2 метра. Без проблем можех да сляза под автобуса и да стана кайма. Дупката беше добра за излизане… Успяхме да стигнем до София с продупчения автобус по надупчените пътища. Дупки, дупки, дупки… Много надупчени и продупчени неща има у нас.

Симитли. Бях там на утрешния ден. Автобусът ни свали като проститутки на магистралата, на километър от града. Нямало автогара там. На връщане пак. Прибраха ни така, както проститутки биват прибирани от тираджии. Първо ни изхвърлиха като несвършили работа курви, а после ни прибраха като за чукане. Смешна работа. Но само в Българи го има това да няма автогара в община. Така мисля аз…

Симитли – София – Пазарджик – Пищигово. В Пищигово останахме да спим у сладката американка от Корпуса на Мира, Алекс. Сготви ни пица по селски. Пихме червено вино. Легнах си. Бях скапан от толкова пътуване.

Пещера. Стигнахме там около 11 часа на следващия ден. Слязох пред общината. Центърът на града миришеше на сготвен пор. Помислих си, че някой е изхвърлил някое умряло животно някъде. След работната си среща се разходих из града. Продължаваше да смърди целият град. Огледах се наоколо. Сякаш само аз бях единственият човек, който усеща мършават вуня. Все по-трудно ми ставаше да дишам. Тая миризма е убийствена. Усещах как влиза в мен. На срещата стана дума за някакъв завод, където се произвеждали лекарства за животни – антибиотици и други. Не издържах на миризмата дълго. Качих се в едно такси и отпраших към автогарата. Запитах таксиметровия шофьор за мъртвата вуня. „От завода е!”. Трудно си обяснявам тия хора как живеят там. Аз щях да си повърна червата, ако бях се задържал още малко в Пещера. От автогарата се вижда как заводът е цъфнал и вързал в центъра на града. Един от общинските съветници ми сподели, че хората се разболяват, умират… А други мъчно живеят. Към момента същият завод иска да разшири територията си. За сега се водят дела, преговори… Буквално зад завода се извисява планина. Това е ужасно. Умират хора, умира природата. Аз небих отишъл в Пещера. Маскирайте се, оборудвайте се с бутилки кислород. Пещера е планетата на мършавата миризма.

Тръгна автобусът за Пловдив. Заваля дъжд. Зарадвах се. Чувствах се добре до момента, в който таванът на превозното средство не прокапи. Един мъж ялово се ядосваше и псуваше безрезултатно. И аз го правех наум. На вън спря да вали – в автобуса не. Синоптиците са виновни. Ако бяха споменали в прогнозите си времето в кои автобуси ще вали, поне щях да си взема чадъра.

Изпътувах почти цялата страна. Срещнах се с доста хора – млади, стари, бюрократи, експерти, политици, ученици… Впечатленията ми – мнозинството от българите се оплакват и нищо не правят. Малкото малцинство хора, които не се оплакват – просото реализират това, което си намислят без оплаквания и обяснения. Дай Господи да имаме по-голямо малцинство. Няма невъзможни неща, защото има начини за всичко.