сряда, януари 14, 2009

Вече в Англия

В деня на заминаването с Васил станахме доста раничко – около 4:30 някъде. Хванахме трамвая до жп гарата, а от там си взехме такси до летището. Таксиметровият се оказа доста словоухотлив и ни наду главите до там. Нямаше как, изтърпяхме го. Имахме среща с Гергана там. Тя беше със сестра си в таксито пред нас. Чекирахме си багажа, помотахме се малко вътре и тръгнахме към изходите. Преди това отворих лаптопа за да си видя пощата за последно с бългаски интернет. Качихме се в самолета и излетяхме. Бахти кофтия полет. Летяхме три часа и двайсет минути от София до Лондон. Самолетът беше ужасно тесен. Ако страдах от тесноместие или тесномразие сигурно щях да скоча от самолета. И когата един от пътниците попита стюардесата „За какво е направен този самолет, защо е толкова тесен?” и тя отговори „Направен е за дълги полети – като до Лондон например!”. Пичка й лелина. К’ъв Лондон... не си усещах краката като слязох. Не пътувам за първи път, но както и да е. Нооо... Простено им е. Нали е наша компания. Ама все пак време е да се стегнат малко. Стъпихме и на британска земя. Малко изпаднахме в паника с Гери, но се справихме. Малко ме беше яд, че ми скъсаха сака. Но ми мина. А за капак ме спряха и полицаи. Помислиха, че пренасям цигари. Живи здрави да са. Бръкнаха ми в скъсания сакец... видяха на майка си... и дрехите ми. Е, тяхно задължение е. Нека търсят. След това си купихме билети за Кингс Крос. А от там хванахме влака за Скигнес – около този град се намира мястото където ще работя (работя сега). Малииии, тези англичани направо ни разказаха играта. Не стига че платихме заедно с Гери около 120 паунда до това градче, а плюс това почти през цялото пътуване бяхме прави. Имаше свободни места, но са били резервирани. Да им сера на отношението. Един дебел чичко англичанин си разпльокал ташаците на две седалки, а ние прави. Да факам майната на отношението ви аз драги англичани (има и добри такива обаче, уверих се). После сменихме влаковете. Слязохме на Гренхам. Гергана купи по един Сникърс и по едно Баунти. Колко добре си седяхме на пейката и си чакахме другия влак – отпочивахме от тежкия ден.. Ама нещеш ли един стар дядка, седящ зад нас на другата пейката, застреля Гери с една мощна пръдня така, че чак бях ранен... хахахахаха. Ама наистина си беше мръсна струя от вътрешноста на червата му – знам ли, може би от там минава пръднята. Ебати въздушния снаряд. Мръсен дърт пръдльо. И продължи да си говори с англичанка, която седеше до него. Все едно нищо не се е случило. Все едно си е поел свеж въздух и е издишал въглеродния двуокис. А ние за малко да изкараме Сникърса обратно. Едновременно ни се драйфаше и ни беше ужасно смешно. След пръднята на дядката се опитахме да вдишаме чист английски въздух. Ама то така стана, че самият въздух във влака за Скигнес ни издуха здраво. Още като се качихме всички прозорци на влака бяха отворени. Тия хора за течение не са ли чували!? Все едно бяха включени десет нови японски климатика до край да духат студено. Иначе англичаните си седяха вътре необезпокоявани от силната студена въздушна струя. А ние с Гери си облекякохме всички дрехи извън саковете. След два часа полуизмръзнали стигнахме до целта – Скигнес. Какво да видим – хората с панталони три четвърти. Малиии. И с тениски къс ръкав. Грееше студено слънце. Това за тях било страхотно време. Шефът, Дейвид, ни чакаше на гарата. Закара ни до супермаркета да напазарим нещо за ядене. Ние пък взехме, че купихме доста неща, почти за половин седмица. Тръгнахме към фермата с джипа на Дейвид. По пътя си говорим с него. Разпитваше ни за различни неща. А моят развален английски е ужасен. Не стига, че развален, а и ужасен. А и аз бях свикнал с американския английски, а сега ще трябва да свикна и с британския. Във фермата приятелски ни посрещнаха поляци, които сериозно продължават да окупират Кралството. Настанихме се в караваната си. Два дена имахме почивка. Тъкмо да опознаем региона. Освен, че се загубихме веднъж с Гери не направихме нищо значително. Карахме колела – 4-5 часа. А след това ни боляха задниците – все едно са ни забили пирони около ануса. Аз така го чувствах де. Щях да забравя – Дейвид ни показа всички места засяти с ягоди, малини, боровинки и цариградско грозде. Започнахме работа вторник. Плевихме цял ден. Е аз почти цял ден. След обяд ми дадоха машина, с която да кося. Големи приятели станахме с джаджата. Почти три дена бяхме неразделни. Скапа ми рамото мръсната косачка. Ама след това и аз и разказах играта – счупи се. Е как няма да се счупи, много място окосих. Така леко и понякога тежко мина първата ни работна седмица с Гери. Всъщност в цялата ферма бяхме само трима души. Аз, Гери и полякът, който ни е супервайзър. Анджей му вика шефът (на полски името му е някак си изчанчено и англичаните не могат да го произнасят, дори и аз). Ама ние с Гери го прекръстихме на Амджъклама. Кеф голям. Първата събота работихме до обяд. Вечерта решихме да пийнем биричка. Поканихме Амджъкламата и сестрата на Дейвид – Лийз. Към 23:30 тя предложи да ходим на диско. Съгласихме се. Първата ми вечер на диско в Англия. К’во диско бе братче. Имах чувството, че съм на маскен бал. Едни англичанки бяха облечени като полицайки с жартиери. Други като ангели пред вратата на Св. Петър. Трети съвсем различно. Гери каза, че и преди е вижадала това. Е за мене си беше първи път. Очите ми бяха девствени за тази британска реалност, до този момент. Прибрахме се от дискотеката. Амджъкламата се натискаше на Гергана, което малко ме дразнеше. Но понякога го съжалявам. От четири години работи в тази ферма, английския му е грозен и неразбираем. Абе изобщо няма такъв. Няма жена. Преди да дойдем беше сам във фермата един месец и кусур. Мислим че около 40-те, но се оказа на 31. Здравата е загорял. За жена имам предвид. Както каза Дейвид – след работа той има нужда от студена бира и гореща жена. Както и да е. Следващата сутрин с Гери заминахме за Скигнес. Разходихме се. Наслаждавахме се на красотите. Имаше и гнусотии. Един ей така както си вървеше така се уригна... имахме чувството, че ще изкара дебелото си черво през устата. Намерихме WIFI зона – безплатен нет. Охааа. Кеф. Проверихме пощите си, поскайпихме малко... неможах и немога да кача снимки, защото нета, който плячкосваме е доста бавен. Ама удовлетворява нуждите ни. Гери искаше да си купи мр3 плейър. Влязохме в един магазин от главната. Попитахме най-любезно продавачката. Тя ни предложи нещо подобно на грамфонна кутия. Не ткова бе госпожо. Или тя не ни разбираше, или ние не можехме да обясним... С пръст й показваме колко да е голямо. Ама тя пак ни показа подобна кутия – по-малка. После открихме плейър в друг магзаин. Нормален малък плейър, не като грамфонна кутия. Деня беше хубав. Имаше и весели хора. Чакахме на автобусната спирката. Изведнъж момиче от минаваща кола ни „застреля” с воден пистолет. Готско беше. Ние само се смеехме... Красиво е в Англия и много подредено. Почти не прилича на България. Имат и мръсотия. Но за разлика от нас вместо да я сочат само, англичаните я премахват. Фермата ми е близо до Северно море, което не става за къпане. Кафяво е. Незнам защо. Изглежда мръсно. Но плажът е много чист. Доволен съм от работата си. Чувам се с приятели от България. Чувстваме се добре с Гери за сега. За шефа нямам думи. Трепач е. Пич от класа. Особено последните дни. Сега няма кой знае колко работа. Но той ни намира. Хич не прилича на работа, ама той го прави колкото да трупаме работни часове. Общо взето това е от първата ми седмица и малко от втората в Англия. Всъщност днес се навършват точно 14 дена от както сме тук. Днес с Гери сме на разходка в Скигнес. И пак крадем нет. Иначе как ще поствам в блога...

To be continued…

17.5.2008

Няма коментари:

Публикуване на коментар