Емоции, ежедневие и съзнание

Последните три дни – понеделник, вторник, сряда…Убийствено скучни, хубави, странни и дни мисловни. Жажда за изселване от лицето на земната повърхност. Утеха – никаква. Смирен като дете. На моменти лош, но всъщност много добър. Може би софийският въздух не изпълва добре белите ми дробове достатъчно, за да пребъда в черно-сивото ни общество на смешни идиоти и умни черногледи. Разочарование до безкрайна степен с желание да променя всяко първо видяно от мен криво човешко битие. Пореден женски ритник по задните части. Но този път неусетен поради моето безразличие и ниско-коленичене пред нея. Както и да е. Ден да мине, друг да дойде. Или тя да мине, друга да дойде. Понякога изпускаме възможности, които могат да преобърнат живота ни в положителна насока. Но щом сме кьорави, никой не ни е виновен. Грешим за настоящето. Прави сме за миналото. Дето се вика „След дъжд, качулка”. Ама кел файда – удари градушката доматите вече. Нямат нужда от парник. Удареното сърце трябва на време да се лекува. Не се ли прави това, раната зараства сама по себе си и няма белези от лечители. Може би по-добре. Наистина по-добре. Вътре в мен – пица, уличен прах, дюнер, студен чай, кола, сладолед и миризма от софийски градски транспорт плюс не спиращ шум…

Сиво мозъчно вещество – изморено, от жена ударено, мръсен прах попило…

Но не спира да мисли… За тези три сполетели го душевни бедствия…

И за бъдещи такива…

Продължава да оцелява…

14.8.2008