Тихо се сипе първият сняг, но не е като едно време

Съвсем неочаквано падащата небесна белота ме завари на село. Бях решил да се прибера за няколко дена. Определено липсата на майка ми се отрази върху престоя ми там. По принцип съм свикнал тя да си е там, и да ме чака. Огнището спеше. Всъщност не свърших почти никаква работа вкъщи. Е, поне се наситих на това да съм си там. За сега де. Два дена ми бяха достатъчни. То първата вечер беше ветровито. А аз цяла нощ се въртях като гламав в леглото. Сън не ме ловеше нещо. Някакви странни философски и житейски мисли занимавах съзнанието ми. А вятърът от време на време ме стряскаше с ужасния си глас, като клатеше шумно ламарината на двора ни. А безлистното огромно ябълково дърво сякаш плачеше от страх, че идва зимата. Заспах към сутринта. А някакви лапетии дойдоха в 9:30 сутринта и ме събудиха. Хулиганчета. Извикаха ме да ходим на селския пазар. От близо два месеца не бях ходил на такъв. А ми се ядяха и пазарски кюфтенца. Станах, измих се с вода от дамаджана. Бяха спрели водата. Пак сме на режим, защото няма валежи, а водоизточникът ни е естествен. Та, ходих на пазар, хапнах три кюфтета и седнах в една от РС залите да цъкам малко ФИФА, че отдавна не бях играл. Играх около 1 час. И като излязох навън… Ехееее, то заваляло сняг бе. До като се прибера ме намокри леко, щото беше смесен с дъжд. Времето беше тъмно, мрачно, студено и нещастно. Но въпреки това ми харесваше. Чувствах се добре. Беше ми приятно студено. Незнам защо. Бях мокър. Запалих си селската печка или както ги наричат „циганската любов”. Стоплих се. И ме обзе едно носталгично чувство за моментите, които съм прекарал на село. Всеки предмет, всеки човек, всеки кът на селото ме връщаше доста назад. Детските ми емоции, пубертетските щуротии. Абе почувствах се много странно. Хем тъжно, хем приятно. От една страна ми липсваше всичко това, а от друга бях щастлив, че ми липсва, защото съм го преживял. Странна работа. На село е тихо. Въздухът е чист. Водата е чиста. Хората са по-тихи и смирени. Доволни от живота и от това, което той им предлага за оцеляване. Гледах баира, по който сме се пързаляли с моите приятели. Сега беше пуст. Нямаше деца. Бяха в компютърната зала. Не е като едно време. Всеки се пързаляше с каквото намери. Едни с найлони, други с шейни, трети със ски. Падахме, търкаляхме се, целяхме се със снежни топки. Компютрите бяха непознати машини. Но нещата се променят. Дето се вика „всичко тече, всичко се променя”. Но все пак според мен всяко дете трябва да изпитва тези емоции. Защото животът ни предлага само веднъж да бъдем деца и да се веселим като деца. Искам да съм дете. Ида е зима…

Върбица през зимата