Различен, но не безразличен във всесилни и всеслаби обични и омразни времена

Днес един човек ми каза, че не е силен като мен, че не може да издържа на натиска на живота. И чак тогава аз се запитах колко силен съм аз всъщност в сравнение с това, което показвам пред хората. Наистина и аз незнам. Понякога много по-силен от демонстрираното. Но понякога наистина слаб. Може би. Не знам. Точно в този момент тази реплика на този мой близък човек ме заварва в професионално и личностно всесилие, но и всеслабие донякъде. Така се чувствам, защото не съм нещастен. Не съм и прекалено щастлив, но съм усмихнат и доволен от себе си. Не приемам често нещата такива каквито са, защото не ми харесват и вярвам, че са такива само за група хора. Но не и за мен. Опитва се да виждам реалността доста често с различни рентгенови очила. Опитвам се да бъда поне малко различен от всичко универсално. И може би това ми е чара. И може би затова хората ме уважават и харесват. Е, не всички разбира се. Някои ме мразят. Нека ме мразят. Омразата също е чувство. Затова ги уважавам, че не са безразлични към мен. Понякога ми е тъпо. Усещам го. Но се опитвам да си мисля, че не ми е тъпо. И се получава. Замазвам собственото си съзнание със сивата реалност, залъгвайки го съзнателно, че реалността е розова. Та така. Нека да се обичаме и нека да се мразим – по малко. Нека да не бъдем безразлични. Просто, защото няма смисъл от безразличието. А ние нали търсим смисъл във всичко?