Защо хубавите неща са толкова крехки?

Защо човек иска нищо, щом има всичко? Защо бяга от любовта, щом тя го гони? Защо търси щастието, щом то го намира? Защо не иска да живее, щом му се живее? Защо разрушава толкова елементарно, щом гради адски трудно? Защо създава правила, щом ги погазва? Защо има класическа рамка, щом не се вмества в нея? Защо се опитва да бъде човек, щом е човек? Много „Защо”-та без нито едно „Защото”-та! Всеки миг се случва нещо лошо. Всеки миг се случва нещо хубаво. Незнам защо, но имам чувството, че лошите случки са повече. Аз вярвам, че има Някой Там Горе. Ако наистина има Ад и Рай – аз незнам къде би трябвало да бъде човекът. Може би по средата – между Ада и Рая. Разстройвам се, огорчавам се, когато примерите рухват, защото няма от кого да се уча. А ми е трудно да си намеря нови примери. Не идоли, а примери. Образци, от които да се храня, за да бъда човек. Днес рухна един мой духовен хранител. Не човек, а обществена институция – семейство. Безмълвно, втренчен в неясна точка от пространството, стоях, докато правех опити да осмисля случилото се лошо нещо – един загинал класически, обществен модел за живот. Сега аз съм сред тъжните и нещастните. Сега аз не искам да се смея. Сега аз не искам да заплача. Сега душата ми е прободена дълбоко. Не смъртоносно, а дяволски жестоко. Има по-лоши неща от смъртта – да бъдеш зрител как умира вдъхновението. От днес две малки човешки създания няма да са толкова усмихнати. Не защото им се плаче, а защото им се реве. От днес за тях всичко ще бъде различно. От днес те са сами. Днес усетих сълзите на един силен мъж. Днес почувствах порива му за умиление. От днес всеки ден за него ще е по-тежък и непоносим. Умря една духовна институция. Рухна всичкото, рухна любовта, рухна щастието, рухна желанието, рухна граденото, рухна класиката, рухна човека. Светът е по-тъжен. Крехък е.