сряда, януари 14, 2009

Дни на личен и професионален неуспех, но не умиращи амбиции за утеха

Преди седмица ме поканиха на интервю за стаж в една от най-реномираните телевизии в България. Бях много щастлив. Тръгнах за София ден по-рано, защото мислех да уредя някои лични, мои взаимоотношения с някое не случайно момиче за мен. Но така и не събрах смелост да го направя. Както и да е. Вместо това се обадих на една позната, която бачка в USA’s Еembassy., демек в Американското посолство. Тя ме покани на обяд там. Ей, беше много готско. Но си знаех, че тази не случайна дама ме очаква с нетърпение, но гордостта й не позволяваше да го покаже(единствено това мразя в жените). Та, хапнах типичен американски сандвич, но направен в България. Разходих се в огромната сграда. Красива, подредена и тиха. И… дойде деня за интервюто в голямата телевизия. Мисля че го минах успешно. Като изключим факта, че една кокошка, наречена още отговорен редактор се заяде с мен. Очаквах да ми се обадят, че съм одобрен, но уви. Ами живота продължава, но малко тежко от преди, за мен. Първият ми професионален провал/неуспех. Превъзмогвам го вече. Но какво да се прави. До като има кокошки, петлите ще са зависими. От София поех за Велинград. Бяхме уговорили среща с младежи от почти цяла България. Важна среща. Имахме желание да учредим национална младежка организация, в която думата да имат само младежите. Ама уви, и срещата се провали като интервюто. Аз бях със спаднало настроение, а срещата ме разочарова напълно. Много хора, на които разчитах не дойдоха. Болеше ме от това. Но се опитвам да преживея и този факт. Върнах се в София, през Пазарджик. Легнах изморен. Нещо ми дойде в повече. Ама не позволих чашата да прелее през очите ми. Само малко потече по бузите ми. И спря. „Всяко зло за добро”, казват хората. И аз съм на тази максима. Не съм бил черноглед. Няма да си го позволя никога. И мен ще ме огрее и стопли Слънцето – някой ден, може би.
За телевизията – млад съм още, ще се появят много възможности пред мен. Благодаря все пак на моя колега, който бе до мен през цялото време. Имам предвид Васко.
За Велинград – сигурно си имат оправдателни причини младежите. А и все още са зависими от родителите си. И все пак благодаря на тези, които дойдоха и на тези, които не дойдоха. Защото знам, че следващият път ще са на точното място и в точното време.
В днешно време човек сам трябва да се утешава, а не да разчита само на приятели. Такива липсват в малкото нужните моменти. И се появяват за дълго – в ненужни моменти!
2.9.2008

Няма коментари:

Публикуване на коментар