Душата ми кърви

Преди 3 дена и половина смених местонахождението си в Англия. Преместих се в друга ферма. Сбогувах се с хората от старата ферма. Беше ми доста тъпо. За близо 7 часа пристигнах от Скигнес, през Лондон до Фавершам. Пътуването ми мина не много добре – много хора на гарите, тотално заплитане в общото и загуба на усета за местонахождение. Стъпих в зоната на новото си работно място някъде към 19:30. И какво да видя? Много студенти, българи и поляци, пекат меса (пилешки и свински) на скара – има барбекю. Чувствах се като чукча в пустинята. В Кралството до сега не бях виждал толкова сънародници на едно място. Включих се тихомълком към месояденето. Босът организирал партито – хапваш и пийваш на стомах. Постоях близо час и се прибрах в караваната си, където сега живеем 5 човека, а има само три легла. Не питайте как се вместваме, защото не мога да ви обясня. Чувствам се ужсано. От два месеца съм извън родината си, но едва сега ми е непоносимо тежко. Има дупка в средата на караваната. От както съм дошъл спя във всекидневната на сепарето, където мирише на по-зле от мухъл. Банята е мръсна. Навсякъде има някакви бели точки. Приличат на вар, както и на свършено... Тоалетната не искам да я коментирам. И какво да прави моята болна глава сега? В такава мизерия не съм живял никога през живота си. Дрехите ми все още са в сака, а някои разхвърлени на пода. Има пералня само за работните дрехи, която се задействала с 50 пенита. Другото се перяло на ръка. За първи път в живот си заплаках от яд и отчаяние. Неизказаното ми недоволство се изрази в сълзи. По природа съм си бунтар. И когато нещо не ми се нрави си го казвам. Но сега нямаше как, нямаше на кого... Влязох в банята и заревах. Не искам с никого да общувам. Искам да се върна в старата си ферма. Не ми харесва тук. Днес писах на Дейвид, който преди да замина каза „Ако не харесваш условията и отношението там, вратата ми е отворена винаги за теб. Аз обичам хора, които работят добре и не ми създават проблеми. А ти си добър в почти всичко, с което се захванеш.” Много искам да се върна обратно. Писах до хорат, които отговарят за работата ми. „Нужно е двамата фермери да се разберат.” Не ми пука. Или се връщам при Дейвид, или в България. Тук се държат ужасно с мен. Работата е по тежка в сравнение с тази в старата ферма и плащат по-малко. Не съм дошъл в Англия за да изгния. Нямам намерение да оставя здравето си тук. Нито съм роден на боклука, нито пък съм су купил краката, ръцете, гърба и психиката за жълти стотинки. Искам да се върна в България такъв, какъвто бях на тръгване от там. Тази вечер разглеждах снимките с Дейвид. Заплачи ми се пак, но се сдържах. „Какво правиш бе идиот? Толкова ли можеш да издържиш? Това ли си ти? Господин „голямата работа” иначе, а? Я се стегни!!!”, каза вътрешният ми глас, съставен от спомените и сънищата за близките ми хора в България. „Няма”, казах аз. „Към Скигнес искам. Но може и към летище София.” Неми пука. Майната им на простите англичани, защото се мислят за господари на света. Повечето са такива.
8.7.2008