В търсене на връзката с миналото: ромското движение се завърна в началната си точка и ромите трябва да избират между съпротивата и адаптацията

Интервю на Огнян Исаев с Орхан Тахир 

Огнян Исаев: Г-н Тахир, един от последните Ви анализи е със заглавие Ромското движение е в идеологическа криза[1]. Може ли да обясните в какво се състои тази криза? Къде се намират България и българските роми по този въпрос?

Орхан Тахир: Това е криза на смисъла и криза на идентичността. Кой съм аз, откъде съм дошъл и къде отивам? На тези въпроси се очаква всеки елит да има отговори. Ромският елит в момента няма отговори на тези въпроси и оттук идва идеологическата криза. Идеология значи система от идеи и възгледи, които се споделят от определена група хора. Ако в зората на ромското движение е имало долу-горе някаква обща идейна основа, на която са стъпвали всички ромски интелектуалци и общественици, в момента тази основа е разклатена. Например оспорва се съществуването на универсален ромски език, подлага се под съмнение самото съществуване на роми. Това важи и за България, практически, ромските интелектуалци станаха почти невидими и безгласни. Няма ги носителите на ромската идеология, говори се за маргинализирани групи, хора с увреждания, деца в риск от отпадане и т. н. – това вече е друга терминология, друга философия, друга идеология. Тоест имаме подмяна.

Огнян Исаев: Какви са Вашите наблюдения по отношение на мащаба на дълбочинните съвременни изследвания на близката и далечната история на ромите в Европа и България? Кой се вълнува от миналото на ромите? Как това е свързано с идеологическата криза, за която говорите?

Орхан Тахир: Има пряка връзка между едното и другото. В момента основният акцент на изследванията е върху теми, които са интересни за правителствата, тъй като те са най-големите донори. Чиновниците не се интересуват особено от историята на ромите, те се интересуват от икономическите, демографските, социалните и дори криминалните измерения на ромския въпрос. Разбира се, има и изключения, например напоследък в Германия започнаха да се правят проучвания върху антициганизма и неговата история. Но като цяло фокусът е преди всичко върху проблемите на най-маргинализираните групи сред ромите в момента и в по-малка степен върху миналото на ромите. А там има много бели петна, които изискват задълбочена научна работа с архиви, включване на специалисти по древни езици и култури, един съвсем различен подход. Без да си изясним миналото, няма как да разберем настоящето и да прогнозираме бъдещето. Ако самите роми не проявят интерес и не се захванат по-сериозно с проучване на историята си, трудно ще има прогрес. Има нужда от повече ромски изследователи, но сякаш интересът е слаб, младите хора мислят по-прагматично и търсят бърз успех и печалба. Представете си, че няма Българска академия на науките, няма български академици и професори, и с изследването на българската история, език и култура се занимават единствено чужди учени – как би изглеждала картината тогава? Ето това е положението в полето на ромските изследвания в момента и съм далеч от мисълта да виня единствено не-ромските изследователи, трябва да сме критични и към нашата интелигенция. Този дебат е важен и трябва да се случи.

Огнян Исаев: Говорите за ромско движение и за ромски въпрос. Какви са измеренията на тези теми? В какво се изразява ромското движение в България и Европа, кога започва то – формално и неформално? Какви са основните му етапи и цели?

Орхан Тахир: Ромското движение има своята история, която не е особено добре позната на широката публика. Ето отново става дума за история. То се появява в първата половина на XX век, първо под формата на опити за самоорганизация на ромите на местно и национално ниво. България е една от първите държави, където започва този процес. През 2025 г. се навършват 120 години от първия Цигански конгрес или Коптски конгрес в България, който се провежда през декември 1905 г. в София. Това е първият документиран ромски конгрес в цяла Европа – началната точка на ромското движение. Поводът – отнемането на избирателните права на ромите мюсюлмани през 1901 г. от правителството на Петко Каравелов в нарушение на Търновската конституция. Какво са искали? Ако внимателно разгледате речите и статиите на по-видните ромски лидери между двете световни войни, ще видите един повтарящ се мотив. Не искаме повече да сме парии, искаме уважение. Думата „парии“ се използва често, прави се аналогия с хората изключени от кастовата система в Индия. Казано просто, затова възниква ромското движение. Затова се създават първите регистрирани ромски организации (различни от традиционните,  неформални организации) и се поставят искания за ромски вестници, театри, училища, дори за ромски университет. Парият няма националност, език, история, култура, той е социален аутсайдер. За да не те третират повече като парий, трябва да покажеш, че ти имаш етническа идентичност – тоест ромите е трябвало да покажат, че съставляват отделна народност, а не са просто някаква сбирщина от метачи, чистачи, музиканти и просяци. Интересното е, че в момента наблюдаваме тъкмо обратния процес – на ромите се внушава, че са социално уязвима, маргинализирана група, която не може да се интегрира, въпреки че социологическите проучвания показват значителен прираст на ромите, завършващи висше образование през последните години в страни като България и Румъния.

Огнян Исаев: Изглежда обаче, че и малкото ромските изследователи предпочитат да вървят по утъпканите пътеки, които водят до понятия като „уязвима общност“, „маргинализирана група“ и други термини, които сякаш се опитват да изкоренят ромското у ромите и да ги превърнат в социална категория, а не езикова, етническа и културна общност, каквато всъщност са ромите. Започва да доминира и наративът за „безгрижните роми“, „веселяците“, „бохемите“, „ден за ден живот“, а ромската култура присъства в различните дискурси като небрежно простовато битие. Този наратив се възприема от не малко роми, дори високообразовани, които съзнателно правят опит да се дистанцират от собствената си идентичност, т. е. от родителите и роднините си, от общността си. На какво се дължи това и какво е Вашето мнение?

Орхан Тахир: Това означава, че нещо се е случило с ромското движение, щом се връщаме към началната точка след всички стратегии за ромско включване. Ромите пак са „парии“, просто терминологията се е променила, даже напоследък излизат доклади на разни институции, в които ромите се приравняват на мигрантите – и двете групи имали проблем с интеграцията и изпитвали много голяма дискриминация. Оттук не е далеч заключението, че двете групи трябва да бъдат третирани по един и същи начин от правителствата – ромите, които са в Европа от векове, и мигрантите, които са дошли в Европа вчера.

Огнян Исаев: През 2022 г. официално беше публикувана книгата на Шакир Пашов История на циганите в България и Европа[2]. „Това, което всъщност липсваше до настоящето издание, е гласът на самия Шакир Пашов, неговия собствен разказ на историческите събития, в които той не само активно е участвал, но и до голяма степен е техен творец, т.е. неговият собствен исторически наратив“, както казват съставителите на книгата д-р Лиляна Ковачева, проф. Елена Марушиакова и проф. Веселин Попов. Какви разговори и дебат предизвиква тази книга? Все пак Пашов е изразител и на вътрешния глас на общността – какъв е потенциалът това съдържание да предизвика научни, но и популярни дискусии, в които участват не само роми, но и много не-роми, които след 1989 г. изиграха важна роля в оформянето на настоящата държавна политика спрямо ромите?

Орхан Тахир: Като човек, който е напуснал България преди десет години, на мен ми е трудно да следя дебатите в страната. Това, което мога да кажа, е, че издаването на тази книга беше важно събитие. Много е ценно, че Пашов е писал, ръкописите му са запазени и вече са достъпни за следващите поколения. Използвам повода да поздравя съставителите на книгата. Мисля, че трябва да се издирят и да се издадат текстове, писани и от други хора, като например Мустафа Алиев, известен повече като Мануш Романов. Доколкото знам, някои от по-старите ромски общественици са си водили записки, писали са поезия, събирали са приказки, песни, фолклор, но почти нищо не е видяло бял свят, защото често техните деца и внуци не са проявили интерес да ги съберат и издадат. Това е болезнена тема – липсата на приемственост между поколенията дори в рамките на една и съща фамилия.

Огнян Исаев: Прави силно впечатление, че от „разказа на Пашов“ отсъстват много ключови житейски моменти, които са свързани с общностната самоорганизация на ромите, ромското политическо и културно движение, приноса на ромите към стратегически области при формирането на България като държава – както след Освобождението, така и след 1944 г. Няма разказ и за неговата участ в лагера в Белене. Вие как си обяснявате тази липса на ключови исторически моменти, които са част от историята на България през XX век, но имат отражение и в XXI век?

Орхан Тахир: Това са някои от белите петна, за които вече споменах. Обяснението е, че самите роми избягват да говорят за трагичните моменти от историята си, не искат да си спомнят, спестяват на децата си тези неща. Това е най-ясно видимо при ромите оцелели от Холокоста. Това е много тежко бреме. Ще дам друг пример, румънските роми са били роби в Дунавските княжества Влахия и Молдова в продължение на пет века чак до средата на XIX век. Но споменът за това е затрит, ромът не иска да трупа омраза и негативизъм, не иска да предава това тежко бреме на детето си. Донякъде това е мъдро решение, но от друга страна липсата на памет за миналото може да е проблематичнa, защото този, който не помни миналото си, рискува да го повтори. Трябва да се намери балансът.

Огнян Исаев: Какво е значението на ромската история при оформянето на символите на ромските активизъм, мобилизация и движение за борбата с антициганизма? Каква роля играе общата памет за поддържането на транснационални връзки и общностната солидарност между ромите?

Орхан Тахир: Ако попитам моите роднини какво знаят за ромската история, сигурно повечето ще ми отговорят, че не знаят нищо. Когато я няма общата памет да свързва хората в една общност, тази общност много трудно се поддържа. Солидарността се крепи на общата история, на общите съпреживявания, общи копнежи, общи цели; когато тези неща липсват, символите губят смисъла си. Ромската общност е изправена сега пред голямо изпитание. Вярно е, че запазването на идентичността и солидарността, които свързват хората в човешки колективи, е глобален проблем, но едно е да пазиш символите на идентичността си, когато си в позицията на мнозинството, друго е да ги пазиш, когато си малцинство. Разликата е голяма.

Огнян Исаев: Вие сте свидетел на поривите и въжделенията на автентичните ромски активисти и движения след 1989 г. В началото фокусът е бил върху участието във всички публични сфери – политика, икономика и култура. Но после участието като концепция отстъпва на интеграцията. Вие как си го обяснявате? Как се случи тази промяна? Кой беше преломният момент?

Орхан Тахир: Ще се спра на политическото участие. Ако в началото на демократичните промени в Източна Европа по-силна беше идеята, че ромите трябва да участват в политиката със свои политически партии, с годините надделя идеята, че е по-лесно да се търси индивидуално участие в листите на големите не-ромски партии. Те имат изградени структури, осигурен електорат, бюджет. Но младите образовани роми, в интерес на истината, не бяха стимулирани да се обединяват политически и да търсят колективно представителство. Ролевите модели на „успели роми“, които те виждаха, бяха хора, които са постигнали индивидуален успех в държавния апарат, бизнеса или политиката, без да разчитат на общността. Всеки сам за себе си. Това донякъде се оказа разрушително за ромските партии, ромските организации. Същото се случи и на международно ниво през още през 90-те години. Вместо по-образованите роми да се опитат да укрепят и развият такива организации като Международния ромски съюз, те предпочетоха да търсят реализация в структури като Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа, Съвета на Европа и Отворено общество, които изглеждаха престижни и перспективни.

Но в дългосрочен план, не съм сигурен, че това е било правилна стратегия, защото в момента отново излиза напред нуждата от автентични ромски организации и се оказва, че такива почти не са останали. Отделни роми се реализираха кариерно тук-таме, но щом международните и донорските институции промениха приоритетите си, те се освободиха от тези хора. През това време инфраструктурата на ромското гражданско общество на местно ниво беше разрушена. И сега тези хора няма къде да се завърнат. Мисля, че много образовани роми накрая се оказаха в ситуация, в която нито участват в нещо, нито са интегрирани някъде. Парадоксално, по-слабо образованите се оказват по-добре интегрирани в пазара на труда, особено на Запад, тъй че от икономическа гледна точка, сигурно се е случило някакво участие и интеграция на ромите долу на най-ниското равнище от пирамидата. Но това по-скоро затвърждава стереотипа за ромите като най-низшестоящата „каста“ в социалната йерархия, която върши най-черната работа, и дори да могат да си позволят да си купят големи къщи и хубави коли в ромските махали и селата на България, това не променя съществено социалния статут на ромите. Създава се впечатлението за черноработници без лидери, маса без елит, нещо като конника без глава.

Но не това беше целта на ромското движение. Целта беше да има ромски политически, икономически, научен и културен елит. Но очевидно това някак противоречи на идеята за интеграция, защото някои хора все още си я представят единствено като интеграция на пазара на труда и нищо повече – осигуряване на минимални човешки нужди, което не прави работника по-различен от затворника.

Огнян Исаев: Защо според Вас липсват систематични български академични изследвания, свързани с ромската история, ромското движение, ромския език и ромската култура? С малки изключения, фокусът на изследователите в България е концентриран върху „проблемите“ – образователни, икономически, здравни и други теми, които са относими за всички граждани, които живеят в България, въпреки че бремето над ромите през преходния период беше многократно по-тежко. Но социално-икономическото положение е преходно, а етническата идентичност не е. В Румъния, Унгария, Франция, Северна Македония, Сърбия и други страни, академичният фокус е съвсем различен при ромските изследвания. В България сякаш неформално ромите се асоциират основно с проблеми. Защо е така?

Орхан Тахир: Този въпрос трябва да бъде отправен към български учени, но мисля, че отговорих по-горе – дневният ред на държавата е различен от дневния ред на ромското движение. Например, обучават се полицаи по ромски език, защото държавата ще има практическа полза от това – по-добра превенция на престъпността, която по презумпция е основно ромска. Но от държавна гледна точка преподаването на ромски език на студенти по педагогика във Великотърновския университет беше необосновано и специалността беше закрита. 

Огнян Исаев: Какви са възможностите за преодоляване на съдържателните академични и изследователски бели петна по отношение на ромското минало? Може ли ромската история да бъде написана отдолу? Каква е ролята на социалните мрежи и онлайн платформите за събирането на ромската история, култура, памет и така нататък, за създаването на архив и може ли това да запълни белите полета в официалната историография?

Орхан Тахир: Това, което не може да се случи формално, може да се случва неформално. Виждам голяма полза от социалните мрежи и мисля, че тяхната роля ще расте. Хиляди хора се образоват по много теми от Фейсбук, Ютюб и ТикТок, разбира се, има риск от дезинформация. Но ние вече живеем в свят, в който информацията е навсякъде. И все пак за сериозна научна работа има нужда от хора в университетите.

Огнян Исаев: Вие имате любопитен опит отпреди 15 години да изследвате културната и общностната самоорганизация сред ромите назад във времето. Много често в различни изследвания се казва, че ромите не са организирани и нямат ромски структури, което е основната причина за положението им. Какви са изводите от Вашето изследване?

Орхан Тахир: Моят основен извод е, че голямата промяна при ромите настъпва през XVII век, когато изчезват формите на самоорганизация съществуващи до този момент. Изчезва Циганският санджак в Османската империя, изчезва функцията на „циганския воевода“ в Трансилвания, тогава в Австрийската империя, запада ролята на „циганския крал“ в Полша. Отначало тези длъжности са били заемани от роми, вероятно представители на старата ромска аристокрация, каквато се споменава в редица ранни документи. Но интересното е, че постепенно европейските владетели заменят ромските водачи с не-роми от своето обкръжение. Това били добре платени длъжности, защото се занимавали със събиране на данъци, налагане на глоби, раздаване на правосъдие между ромите. През този ранен период за ромите не важели общите закони, а имало отделен правен режим, създаден специално за тях. Това означава, че те са имали лидери, които са можели да се договорят директно с монарсите да получат относителна автономия. Към края на XVII и началото на XVIII век този режим за циганите е премахнат. Те губят специалния си юридически статут, ромското лидерство запада, губи позиции и не може да гарантира вече привилегиите, извоювани по-рано – ромите са приравнени на останалото население и през XVIII век започва натиск да се асимилират, особено в Австрия на Хабсбургите. Защо се случва това е много интересен въпрос, но липсват достатъчно изследвания. Остават някакви структури само на местно ниво – черибашии, мухтари, настоятелства на махалите и т. н. Случва се едно постепенно разграждане, ако мога така да го нарека, на традиционните структури на самоорганизация на ромите, което оказва голямо влияние върху по-нататъшната ромска история в Югоизточна Европа. Но е много важно да се подчертае, че всички тези общностни лидери са били по правило избираеми. Има безспорни доказателства за това, например от София – избор на мухтар на циганската община. Събират се главите на големите родове, занаятчиите, и си избират мухтар, тоест кмет, а Софийската градска община го признава. Имало е някакво демократично начало, което в момента вече липсва. Вече няма избираеми лидери на махалите, традицията е изчезнала. Появата на ромското движение е опит всъщност да се организират ромите наново под някаква друга, модерна форма, няколко века по-късно. И не е случайно, че това се случва в Полша през опит да се възстанови статутът на „циганския крал“ като институция, официално призната от полските владетели в предишните векове. Търси се приемственост. Може би точно това е, което липсва в момента – връзката с миналото.

Огнян Исаев: През последните 15 години ромските квартали опустяха. Масово семейства мигрираха към Западна Европа. Това значително подобри социално-икономическото им положение. И всички тези проблеми, които намират израз в много дисертации, в развитите общества намират решение за кратко време. Но антициганизмът и антиромските нагласи се втвърдяват. От друга страна, нито политическите, нито академичните среди говорят за това. Единици са ромските активисти и граждански организации, които засягат темата. А в същото време ромите, идващи за кратко през лятото в България, започват да осъзнават, че дискриминацията не може повече да е норма. Какви наративи и теми предвиждате да се появят сред изследователите и хората, които взимат важните решения?

Орхан Тахир: Има две възможности – съпротива или адаптация. Тези, които се съпротивляват, са основно роми, които се връщат временно в България и после пак си заминават. Докато тези, които живеят постоянно в страната, гледат да се адаптират, те са по-зависими и това е обяснимо. Какво ще стане, ако мигрантите се върнат постоянно да живеят в къщите си в България? Възможно ли е да се адаптират? Това е интересен въпрос. Аз мисля, че външните процеси извън България ще имат по-голямо значение, отколкото случващото се вътре.

Огнян Исаев: Г-н Тахир, Вие сте свидетел и част от онова поколение, което диктуваше ромската политика не само в България, но и в Европа. Румян Русинов беше директор на Програмата за ромско участие на Институт Отворено общество в Будапеща. Водеха се политически разговори и битки по високите върхове на дипломацията. Българските роми задаваха дневния ред. През 2009 г. Русинов получава близо 11 500 преференции на изборите за членове на Европейския парламент и става втори по преференции сред кандидатите, които не са водачи. Сякаш сред това оживление ромските организации и ромското движение започнаха да гаснат. 25 години по-късно след приемането на Рамковата програма за равноправно интегриране на ромите в българското общество няма роми от България на високи позиции в малкото останали стратегически ромски и проромски организации. Как си обяснявате този процес? В България ромското движение в какво състояние е?

Орхан Тахир: Според мен почти нищо не е останало от ромското движение, както отбелязах вече, има подмяна на дневния ред и тя е много видима. Точно заради тази подмяна хора като Румян Русинов и много други станаха ненужни. Медиаторът, който помага на полицая и лекаря да си свършат работата в махалата – това е ролевият модел в момента.  

Огнян Исаев: Много от ромските активисти, които бяха подготвяни да влязат в политиката, медиите, икономиката и други сектори, през 90-те години и до началото на приемането на България в Европейския съюз, напуснаха България в търсене на по-добър живот, защото перспективите пред тях се промениха. Вие сте извън страната от доста дълго време и сред малкото роми-емигранти, които продължават да се вълнуват от ромския въпрос. Имате ли наблюдения какво се случва с тези хора? От какво се вълнуват те? На практика много от тях са добре подготвени професионалисти в различни сфери. Какво се случва с критичната маса на ромското движение, която напусна България?

Орхан Тахир: Западна Европа няма нужда от образовани роми, тя има нужда от хора, които да вършат черната работа. И не е чудно, че хора с ниско образование, но с някакви технически умения пробиват по-лесно там. За тях има някаква ниша. Много от образованите роми се принудиха да се преквалифицират като строители, пощальони, разносвачи на пица и т. н. Когато се бориш за икономическо оцеляване, е много трудно да развиваш някаква обществена дейност, тя изисква свободно време. А и много от тези хора се чувстват обидени, непотребни, забравени, едва ли някой от тях си е представял, докато учи в университета, че ще се принуди да работи нискоквалифицирана работа наравно с хора без образование от бившите европейски колонии.

Огнян Исаев: Как мобилността в рамките на Европейския съюз влияе върху начина на живот, житейските перспективи и философията на живот на ромите? Какви културни и идентичностни промени се наблюдават?

Орхан Тахир: Ако за нискообразования ром, който е бил безработен в България, Западът предлага някакво изкачване нагоре, за високообразования ром, който е имал престижна работа в България, Западът означава слизане надолу в повечето случаи. Тогава неговата диплома за висше образование става непотребна и се получава едно зануляване. Учил си, учил си и накрая се връщаш назад и работиш същата работа като дядо ти, който не е учил. Няма как да не се чувстваш прецакан от системата. Всъщност това изравнява всички роми и ги слага в общ кюп, нивелира ги, премахва всякакви йерархии, структури и ги превръща в една обща маса, „материал“ на разположение на работодателите, които могат да си избират. Това не създава елит, даже унищожава елита. Няма кой да мисли, няма кой да води, всички са еднакви и имат един и същ начин на мислене и една и съща функция – да работят. Ромска работническа класа. Това е, нищо друго не се очаква. 

Огнян Исаев: Вече се правят изводи, че през 90-те години ромите са били изолирани в неправителствения сектор. През всичките тези години ние сме свидетели как с усилията и експертния капацитет на неправителствените организации има стремеж за политически решения и отварянето на правителствената политика към ромите. Безспорно, гражданските организации имаха своя успех на индивидуално и локално ниво, но очакването тези успехи да се мултиплицират от държавата не срещна разбиране и държавната воля. А самите активисти и организации сякаш не се осмелиха или бяха обезкуражени да направят следващата крачка към реално политическо участие? Вие как си обяснявате тези процеси?

Орхан Тахир: Целта на неправителствения сектор никога не е била политическо участие на ромите. Те бягаха от политическото участие, донорите задаваха други приоритети. Ако нещо се е случвало, то е било извън дневния ред. Според мен от ромите се очакваше единствено да се образоват донякъде и да станат работници и данъкоплатци, а не да стават политици или бизнесмени. За тази работа си има други хора. Ромските деца трябва да запълнят една определена ниша; ако си представим обществото като пирамида, ромите трябва да влязат най-долу. И според мен винаги се е реализирал този план, просто ромската НПО интелигенция не разбираше, че никой няма да я допусне по-нагоре в йерархията. Това не е било планирано в началото на демократичните промени и никога не се случи. Но това е долу-горе мисленето в Европа като цяло. Но ако се огледаме, ще видим, че огромното мнозинство от ромите безпроблемно заемат отредената им ниша.   

Огнян Исаев: Какво би провокирало ромски, но и български изследователи да провеждат задълбочени академични изследвания, които да не обслужват политическия глад за затвърждаване на стереотипите за ромите[3], а да осветлят области, които да размърдат академичното статукво, което оформя разказите за всекидневието на хората, но и дава обосновки за политически решения? В развитите демокрации (не само) на преден план е т. нар деколонизация – разобличаване на потисничеството на големите нации и империи и на системите и културите, които го поддържат. В академична среда това означава критично изследване как колониалните епистемологии продължават да оформят това, което считаме за знание, и това, което преподаваме[4]. Има ли почва този процес в България и каква е ролята на ромските изследователи, които трябва да поставят под критичен преглед разказа за ромите и ромския въпрос?

Орхан Тахир: Аз нямам поглед върху изследователите в България и ми е трудно да отговоря на този въпрос. Не знам с какво се занимават и какво ги вълнува. Мисля, че деколонизацията никога не е била важна тема в българската академична общност, просто защото България никога не е имала колонии, нито пък е била колония в смисъла, който се влага на Запад, изобщо Балканите са останали малко встрани от тези дебати. Вярно е, че са били под османска власт, но това е нещо малко по-различно. Интересното е, че има тенденция Османската империя да се разглежда като жертва на Западния колониализъм, особено в края на Първата световна война.

Огнян Исаев: През годините, основно в рамките на проекти на неправителствени организации, са правени опити да се съхрани паметта на ромите в отделни региони по методите на устната история[5]. Има и опити на професионални историци, етнолози, антрополози да събират биографични интервюта и да правят устна история на ромите[6]. Какви са Вашите наблюдения в тази област? Какъв е потенциалът през този метод да се стигне до много дълбоки и съкровени разкази, които не засягат само бита, но и невидимото, чиято функция е видимото и материалното?

Орхан Тахир: Мисля, че това са били важни стъпки, събирането на ромски фолклор започва много по-отдавна, хора като Мустафа Алиев (Мануш Романов) имат принос в това отношение. Но онова старо поколение, което помнеше легендите, приказките, песните, вече почти го няма. Все пак има нужда от това – да се събере каквото е останало, доколкото е възможно.

Огнян Исаев: За финала на нашия разговор, който отваря доста подразговори, какви са опасностите пред ромската памет, имайки предвид, че ромската семейна и общностна история се предава основно устно, през приказки и песни, и няма толкова силно развит писмен трансфер на важните събития и личности, белязали ромското битие и житие? Например много малко хора знаят, че в ромския химн е изпята семейната трагедия на автора му Жарко Йованович, който губи роднините си по време на Втората световна война – повратна точка в преследването на ромите от Средновековието до наши дни. Каква е функцията на паметта и какво може да струва нейното (не)познаване от идващите поколения млади роми, но и учени?

Орхан Тахир: Аз виждам много рискове и клопки пред следващите поколения роми. Мисля, че дори знанията и опита, които моето поколение е събрало, трудно ще се предадат нататък, да не говорим за наследството на тези преди нас. Липсва интерес, ромската тема е непрестижна, за всичките тези години ромското движение остана елитарно и не можа да се разгърне в масово движение. За това има географски, политически, културни и редица други причини. В медиите ромът е представен като карикатурен образ, той може да те накара да се смееш, но не може да очакваш от него нищо сериозно. Според мен ромите не са подготвени за възможното развитие на събитията, има различни сценарии за бъдещето, но като цяло тези сценарии не са в тяхна полза. И тук много важна е ролята на ромските изследователи, учени и на интелигенцията като цяло. Нейна е задачата да извлече поуките от миналото и да ги обясни, да покаже пътищата, да очертае сценариите, да провокира дебат и да предложи решения.

[1] Tahir, Orhan. 2024. “Where are the Roma? Analysis of the Ideological Crisis in the Roma Movement”. EU Romapress, 5.08.2024 (посетено на 10.12.2024 г.).

[2] Пашов, Шакир М. 2022. История на циганите в България и в Европа. Рома (съст. Лиляна Ковачева, Елена Марушиакова и Веселин Попов). София: Парадигма (посетено на 10.12.2024 г.).

[3] Вж. напр. Маринов, Петър. 2024. Противодействие на радикализацията и тероризма в Република България. Дисертационен труд за присъждане на научната степен „доктор на науките“. Военна академия „Г. С. Раковски“.

[4] Вж. напр. Fernández, Cayetano. 2021. “The Roma Collective Memory and the Epistemological Limits of Western Historiography”. In: De Sousa Santos, Boaventura and Martins, Bruno (eds.) The Pluriverse of Human Rights: The Diversity of Struggles for Dignity. New York and London: Routledge, 205–217; Buhigas, Rafael. 2023. “Writing Historiography and Entering the Anthropological Field while Being a Roma Historian in the Times of Covid-19”. Anthropological Notebooks, 29 (3): 28–40 (посетено на 10.12.2024 г.).

[5] Вж. напр. дигиталния Ромски архив, изработен от екип на Югозападния университет „Неофит Рилски“; също интервютата с роми от Кюстендил, събрани в рамките на международния проект RECALL – Да си спомним за Холокоста на ромите и синтите. Пътеки в спомените (Регионален исторически музей – Кюстендил и Сдружение ЛАРГО), посветен на историческата памет за гоненията срещу ромите и синтите по време на Втората световна война (посетено на 10.12.2024 г.).

[6] Вж. напр. Пашова, Анастасия. 2002. Толерантност в различността. Жизнени светове и ценности на ромската култура. Благоевград: Арт Принт; Пашова, Анастасия. 2010. Детство и жизнени светове на роми в Западна България, София: СЕМАРШ; Пашова, Анастасия, и Муратова, Нурие (съст.). 2017. Ромски архив. Демократична публичност чрез право на история. Благоевград: Университетско издателство „Неофит Рилски“ (посетено на 10.12.2024 г.).

Биографични справки

Орхан Тахир е юрист, журналист и ромски общественик. От десет години живее в Западна Европа, а в момента е докторант по политически науки в Хайделбергския университет, Германия.

Огнян Исаев е докторант по културна антропология в катедра „История и теория на културата“ на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Ромски активист за правата на човека, журналист и психолог.

Интервюто е проведено в рамките на научноизследователския проект Roma-Dikhila (Université Paris Cité и СУ „Св. Климент Охридски“), подкрепен от Френското посолство / Френския институт в България.

Citation (позоваване и цитиране): „В търсене на връзката с миналото: ромското движение се завърна в началната си точка и ромите трябва да избират между съпротивата и адаптацията. Интервю на Огнян Исаев с Орхан Тахир“. 2024. Семинар_BG, 28. URL: https://seminar-bg.eu/spisanie-seminar-bg/broy28/893-tahir-isaev.html.

Публикувано и в Маргиналия.