Как ромските добри примери (да) вървят по пътя на съвременните будители на България?

„Искам да стана силна, като татко. Искам да стана работлив, като мама. Искам да стана добър, като кака. Искам да стана умна, като батко. Искам да стана учител, полицай, инженер, лекар… Искам да стана добър човек!“. Всеки един от нас продължава да има ролеви модели на поведение, мислене и успех в своя личен и професионален свят – като малък и пораснал човек. Хора, които следва, на които подражава, и от които се вдъхновява. Рядко, обаче, изследваме връзката с какво точно и защо ни очароват тези мъже или жени, как съхраняваме в съзнанието си спомена за тях и как разпалват искрата в нас? Често, (не)съзнателно ние дублираме нашия ролеви модел с качествата, които му приписваме и дори го доукрасяваме, за да ни пасне. Така огнището от емоции и разсъдък поддържа пламъка на музата ни да бъдем като нея или него. Тези връзки между хората са взаимни и двупосочни, но често невидими. Днес времето ни налага да ровим в корените и миналото си, да дирим своята семейна и общностна памет. Търсим да съпреживеем ценностите, с които сме закърмени. Откриваме нашите непознати роли в запазването и предаването на „наследството“ към идващите търсачи на себе си и другия. Така, както са правили нашите предци.

Граждани на кръстопът или в кръговрат?

(Не)формалните пространства на държавата, обществото, общностите, семействата и другите социални конструкти някак си не успяват напълно да изградят критично здрава сплав между осмислено минало, съзнателно настояще и бъдещето на хоризонта. Удобно и равнодушно захвърляме факта, че цивилизационният човешки Олимп е благодарение на  Просвещението, което постила пътеките на правата на човека и гражданина – център и на Ренесансовия хуманизъм.

Бурните културни в зародиша си кавги ни пробождат с остра нужда от нови лидери и будители, които да следваме – етични компаси за добро, правилно, справедливо и истина. С разрастването на квазисоциалните (онлайн) мохабетчийници хората намират въображаем мисловен пристан сред непозната аудитория на различни квазимислители – инфлуенсъри, продавачи на надежда и разказвачи на успех. В постоянно търсене на пристан сме, като самотни кораби, дирещи пътеводни звезди и общност, където да се устроят. Защото човекът по природа следва, принадлежи и води.

Днес майсторски се оспорват безспорни житейски реалности, като се разтеглят като дъвки. А „идеи и разкази“ еднодневки имат ефекта на кратките летни дъждове – загърмяват, заваляват, запрашват и задушават въздуха. С наше съгласие попадат в сърцевината ни, а след няколко скролвания изтичат в ямата от ненужен информационен спам. Избуява хапливата талигаджийска критичност – като неканен гост върху телата на забравените учтивост към събеседника и признателност към заслужилите. Вдигнали сме ръце и комфортно съзерцаваме вавилонския хаос. Равнодушно приемаме битието с летаргично тюхкане. „Просвещението е изходът на човека от непълнолетието, което той сам си е причинил”, заветно отбелязва немския философ Имануел Кант. Но сякаш първичната човешка незрялост циклично намира пролука и повод да излезе. Как овладяваме това регресивно разкрачване – между местата, откъдето са изпълзели човешките предци, и съвремието, без което се изпаряват физическото и психическото ни настояще? Търсенето на отговорите на това чудене е способно да роди будителите на 21-ви век.

Ромските добри примери – (из)вън витрината на очакванията!

В гражданския сектор сме наясно, че отглеждането на граждански и общностни лидери е вечен и изтощаващ процес. Преди 20 г. сдруженията и фондациите в кварталите бяха основен пристан за много ромски младежи – защото бяха единствените структури там. Тогава и днес все още в гражданския сектор са животопроменящите безкористни възможности, които изравняват поне малко пътя на ромските момичета и момчета по социалната стълба. Дори извървят с тях пътеката от махалата до студентската скамейка, от бедността до мечтаното работно място, от маргиналността до хора с върнато достойнство и мечти. Равноправното им участие в частния и публичния сектор бе като дългосрочен блян, въпреки че майките, бащите, бабите и дядовците им са построили България през ТКЗС-тата и строителните войски. Днес те навлизат с бързи темпове в частния сектор и с не толкова бързи в публичния. През последните 10 години много роми са част и от социалния, икономическия и културния пазар на Европейския съюз.

През 2011 г. Юлиян Попов (номиниран за български еврокомисар и бивш министър на околната среда и водите) провокира със заглавието на анализ си „Ромите са бъдещето на България“ (оригиналното заглавие е „Циганите са бъдещето на България“). Той е напипал истината, че в турбулентните демографски времена успехът на ромските младежи става критично важен за структурната устойчивост на България като държава. Дали гладът за ромски професионалисти във все още запазени стратегически позиции за „мнозинството“ ще надвие пренаситеният с предразсъдъци обществен търбух – предстои да видим.

Ромските момичета и момчета, обаче, вече се осмеляват да надмогнат удовлетвореността си само с обикновено потупване по рамото за “постижения”, които са в реда на нещата в 21-ви век. Да, всички те заслужават признание, предвид тежкия път и тегобите на ромските семейства. За сизифовите усилията, които полагат, за да балансират и намират сечението между общностното и общественото – да са тук и там едновременно. Израстване, придружено с отричане на ромската и човешката им същност. Устрем, съпроводен с принизяването им до банални житейски бошлаф комплекси, идващи от неромските разказвачи на ромското битие.

Новото поколение ромски гласове на общността са в позицията да отбият примамливата слава от снизходителния гъдела по личната гордост – на “изключенията”, „първите“, „единствените“... от махалата. „Ти доказа, че можеш“ да се чете „По принцип, вие, ромите, не можете“. Благородното приемане на поздравление за постижения извън стереотипа за ромите и надхвърлящо очакването към ромите, само затвърждава нагласата, че единици роми са способни. А останалите – имат ограничения, чисто ромски. Всеки успех и всяка победа трябва да се отпразнуват достойно, но и с хладен ум. „Ох, колко добре говориш български и английски!“, „Браво, че все още не си омъжена!“, „Ех, ти не приличаш на ром – различен си!“ са само примери на микроагресии, които трябва да се пресекат, ако на ромите е възложено да бъдат бъдещето на България.

Ако много от ромите „не могат“ („да успеят!“), то не е защото са роми, а защото нямат условията за можене на повечето нероми. Успелите роми имат дълг и привилегия да говорят за тези (не)условия на ромския живот. За терлиците с впиващите се в ромските им пети стъклени расистки влакна, за разсичащите ромските им лица ледени погледи, за извеждащите човека от ромските им тела остри езици, за сломяващите ги разкази за вродената им ромска недъгавост. За болката, която е път към сърцевината на гласа им – общностния културен код, идващ от опита на древните им предци. За ромската житейска ценност на общение, като темел на ромското битие. За подправките в ромските културни вкусове, приети от изчезнали цивилизации и пренесени сред европейските народи. За естествената закрила във всяка ромска махала – като вечно зелено дърво с грамадни клони и листи, под чиято плътна сянка има място за всеки, бягащ от парещото всекидневие. За сбиращия ромски дом – като огнище, чиято топлина открива всеки, вкусил от зимата на свирепия свят. За вдъхновението от игрите на ромските деца – като волни птици на тъмносиния небесен безкрай. За свободата и справедливостта, които текат негласно във вените на ромската общност. Първият полет е толкова важен, колкото връщането към гнездото – като дълг и привилегия.

По повод номинацията на Камала Харис за президентска номинация на Демократическата партия, Карол Моузли Браун, първата чернокожа жена в Сената на САЩ, казва следното: “Честно казано, говоренето за „Аз съм първият чернокож мъж, който…, аз съм първата чернокожа, която…“ не води до никъде. То наистина Ви поставя в ъгъла и позволява на другите да Ви обвинят в „разиграването на расовата (малцинствената) карта“.

Добрите ролеви се надбягват и съревновават с всички най-добри в своето поле – специални поощрения заради ромския произход са знак само за предварителни ниски очаквания. Престижно и историческо е да си първопроходец – първият ром инженер, първата ромка лекарка, първият ром актьор, първата ромка журналистка, първият ром учител. Следата, пътеката и наследство, които изграждаш, те остават – в твоята професия, но и в твоята ромска общност. Мъдростта и познанието на историческите личности продължават да живеят в наши дни и да ни служат за ориентир, защото са човешки уроци, които извират от житейския им опит. Преживени болки и победи на писатели, творци, откриватели, държавници и вдъхновители. Често тези хора са предпочитали да проправят пътеки през мисловни джунгли, вместо да ходят по вече утъпкани магистрали на мисълта. Това им коствало физическа, психическа и сетивна неразположеност на времето. Но човечеството ги помни и им благодари.

Ромските лекари вече чувстват как от ромското дете и майка му се клати цялата болница и скърцат издишванията на различни хипократови последователи. Ромските учители чуват присмеха над ромските семейства в очите на конкретни образователи. „Интегрираните“ роми виждат как по разни врати на басейни и ресторанти се образуват невидими надписи „частно парти“, „ревизия“ или просто „не пускаме цигани“. Ромските експерти в публичната сфера разбират как „никой няма нищо против ромите, обаче…“. И така на съзнателните роми се пада непрестижната, но историческа чест да пробуждат своята общност, но и голямото общество. Да, влизат на пръв поглед в непредизвикани психологически схватки, които въвличат в обяснение всеки „ром извън кутията“. Могат и да замълчат, като заживеят в анонимност и вечно (но невъзможно) бягство от себе си. Разбира се, нищо не налага развеждането на който и да е „ромски ролеви модел“ в публичното пространство като панаирджийска мечка с етикет на челото „добър ромски пример – пипнете го за късмет“. Нуждата от проявление на добрия пример е тогава, когато общественият наратив най-малко очаква – да говори с гласа на ромите, но и на други угнетени и непривилегировани хора, исторически и в съвремието ни. Проявата на милосърдие към братята и сестрите си роми, уязвени (бедни, преследвани, изолирани, остракирани) заради произхода си, е най-малкият акт на съчувствие. Да нахраниш, облечеш и прегърнеш бедни роми (често за снимка) никак не е достатъчно.

Ставайки част от системата, ромите се докосват до бутоните и лостовете на възможностите, ресурсите и властта. Те вече са изправени на кръстопът. Да потънат в анонимност, като блестящи умове в своята материя, отчуждавайки се от своите? Да засилят комплекса си за малоценност на „първопроходеца“ и да го играят вечно „човекът от ромската общност“? Или, съзнателно да трупат капитал за ремонт на системата – човек по човек, шлица по шлица, битка по битка, буква по буква, норма по норма…, за благоденствието на ромите, но и за справедливост в тяхната родина България? Историята познава всякакви примери, но помни предимно тези, избрали третия път.

Принадлежност и идентичност – личностно и общностно възприятие

Привлекателността и влиянието на модела за подражание зависят от това до колко последователите се чувстват част от една общност и свързани с добрия пример. По-силното припознаване с успешния пример прави пътя от настоящето „Аз“ към бъдещо „възможно Аз“ да изглежда по-постижим за последователя. Осъзнаването на ролевия модел на важните неща за хората в общността му и изричното ангажиране да бъде техен посланик от позицията на успеха – на практика е завършен процес на изграждане на ролеви модел. Хората търсят сходство с ролевите модели – да изглеждат като тях, да са минали по техните стъпки, да говорят езика им, да ги разбират с две думи. Общителността, близостта до хората, емоционалната свързаност с трудностите им, са основополагащ фундамент за всяка вдъхновяваща и увличаща след себе си личност.

Последно време необезпокоявано върви разказът „ако искаш да се интегрираш (да си успешен и ролеви модел), трябва да загърбиш ромското у себе си – езика си, семейството, общността си“. На практика, да се откажеш от основните ти съставни културни части и уникалността, с която те изграждат завършеността и перфектността ти. Ако ромските младежи по-често предпочитат да заменят или загърбят културната, езиковата и етническата си идентичност, за да изпъкне професионалният им успех – постепенно ще се превръщат в анонимни за широката публика, но най-вече за хората от тяхната общност, които би трябвало да окуражават и овластяват. Основният спояващ елемент между ромските ролевите модели и ромската общност е наличието на чувство на принадлежност към едно културно пространство. А професионалното и личното могат да вървят ръка за ръка. Връщането в общността е естествен и дълбоко осъзнат процес. Не е нужно всички ромски професионалисти да живеят в махалата, защото България има много по-голяма нужда от ромските професионалисти извън махалата. Но духът на ромската махала трябва да живее във всяко ромско момиче и момче, когато са на най-високия връх – така, както ги държи, когато са в плитчините. Духът на ромската махала, който ги е захранил и закърмил от пеленачета до възрастни. Ромската махала, която те познават и където продължават да се презареждат с живот както никъде другаде.

Крачка по крачка: от пример за подражание към будно лидерство

Благоденствието и спокойните демократични времена успаха гражданската бдителност в България и частично доведоха до изоставяне на парадигмата на правата на човека като културен и ценностен фундамент на всички човешките постижения. Често се чуват и гласове за отстъпление от базови принципни разбирателства или тяхната ревизия. Гладът за ново поколение граждански ангажирани млади хора е осезаем. А гражданските организации продължават все така да не свалят летвата за чувствителност, отвореност и отдаденост към каузите си. Но сякаш и там се е настанила известна конформистка мараня – „карай да върви“, „и това ще мине“, „това мен не ме засяга“ и още много други предпораженчески душевни състояния. Дано това лично наблюдение и твърдение ядоса много хора в гражданския ни сектор – и да тръгнат да го опровергават с дела. Защото, виждаме заплахата, но очакването е, че някой друг ще го свърши вместо нас.

Маршал Ганц казва, че лидерството е „поемане на отговорност за създаване на условия за изграждане на споделена цел и преследването й в условия на несигурност“. Условията на несигурност изискват „адаптивното“ измерение на лидерството. Не толкова добре изпълнение на известните ни рутинни задачи, а по-скоро откриване на онези задачи, които са нужни да се решават по пътя към целта, и тяхното добро изпълнение. Това е лидерство на „учещият се лидер“ – този, който се старае да задава правилните въпроси. Не е лидерство на „знаещият лидер“ – този, който смята, че той или тя знае всички отговори. „Учещият лидер“ е форма на всекидневна житейска практика. Той или тя действа от неформална позиция и може да се намира в различни обществени пространства на властта.

Съвременният ромски ролеви модел е този, който остава ром и на върха. Съвременният ромски будител е този, който вдъхва живот на нова мечта не само за ромите, но и на България в 21-ви век. Каква е нашата цел за нашата ромска общност? А за общия ни дом България? „Има само две трайни неща, които можем да завещаем на децата си: едното са корени, а другото – криле“, казва хуманистът Йохан Волфганг фон Гьоте. Нека да дерзаем – да бъдем и да будим!

Публикувано на страницата на Тръста за социална алтернатива.