Пътят към университета може да бъде по-достъпен и по-перспективен – но все още не е

 

Снимка: личен архив.

Личния опит: най-добрият урок

Новината за отпадането на семестриалните такси ме върна към ученическите и студентските ми години. В 10. клас (2003 г.) участвах в конкурс, който ми даде възможност да съм част националния летен лагер „Отвори съзнанието си“.  Преживяването, през което минах, беше животопроменящо за мен. Бях окуражен и вдъхновен да продължа в университет, защото беше ми казано, че имам потенциал и мога стана студент. Аз нямах такава перспектива за себе си, въпреки че бях един от най-добрите ученици в моето училище. Нямах такива примери в личния си ученически живот, нито пък в семейството или рода си. В малкия ни град към онзи момент нямаше поток от информация и възможности. През следващите години аз се възползвах (в добрия смисъл) от мрежата от хора и възможностите, с които бе ме срещнал летния лагер. Имаше едно обстоятелство, което нямаше как да променя – бях от бедно семейство, с един родител. След завършване на средното си образование, лятото активно работех на няколко места. Приеха ме в университет – първо желание, при първо класиране. Записах се. Майка ми ми връчи всичките си спестявания – 500 лв (минималната заплата към 2005 г. беше около 120 лв). Платих семестър, общежитие до края на първи семестър и си закупих пособия и учебници. Срещнах добри колеги и преподаватели, които ме приеха с доверие и емпатия – това беше важно за мен, като млад човек от малък град. А хората от лагера продължаваха да бъдат (и все още са) важна част в моята референтна мрежа. В началото на втория семестър парите ми свършиха. „Спирам да уча“, беше първата ми мисъл. Дадох си сметка, че не всичко е свързано с мотивация и желание, защото идва момент, в който трябва да покриеш най-неотложните разходи. Иначе, бях положил успешно всички изпити и имах отличен успех. В една зимна януарска вечер (2006 г.) получих имейл от стипендиантската програма на фондация „Отворено Общество – Будапеща“ (после се появи Ромския образователен фонд). „Одобрен сте за стипендия“, пишеше в имейла, за който се хванаха като за спасителен пояс моите надежди и мечти. Първото нещо, което направих, е да си купя панталони, обувки, няколко пуловера и зимно яке. Странно, нали?! Защо нямах, а имах нужда. С остатъка покрих всички разходи до края на втория семестър. Така 4 години подред получавах стипендия, която ми помогна да се дипломирам успешно.

Ако преди 10 г. някой бе си поставил за цел да отпаднат семестриалните такси, сигурно никой нямаше да гледа сериозно на това начинание. А днес тази възможност идва извън всякакъв контекст. Предизвиква въодушевление, но и въздържаност, защото има доста неизвестни.   Безспорно отпадането на семестриалните такси е добро решение, което трябва да се приветства.  „Залите за обучение са мизерни, таванът капе, нямаме оборудване, дограмата и мебелите са за смяна“, „Какви такси, какъв безплатен университет – качеството на висшето образование е изключително ниско“, „Бедността трябва да се изкорени от още по-ранна възраст и трябва да има цялостна подкрепа за бедните студенти“, са част от мненията, които изплуваха на дискусионна повърхност. Всяка една от тези гледни точки е основателна, но в същото време не бива разговорът да се рамкира в „или/или“ модела – „семестриални такси или оборудване“, „качество на образованието или достъпност“, „ремонт на покрива или безплатни общежития“ и др. Една всеобхватна визия за висшето образование следва да включва и достъпни (или нулеви) семестриални такси, и качествено висше образование, и съвременно оборудване и добри условия за обучение, и справедливо заплащане на преподавателите, и студентски стипендии, които да покриват базовите нужди на обучаващите се, и др. Преди всичко, обаче, младите хора имат нужда от перспектива за успех – да виждат себе си като успели хора, на които се възлагат надежди за по-добра България. Не без основание са съмненията, които възникват по отношение на далновидността и обосноваността на правителственото решение. Не става особено ясно каква дългосрочна стратегическа цел обслужва то. Като воденичен камък от години висят ключови въпроси, на чийто фон безусловното отпадане на семестриалните такси може да се интерпретира и като популистко отклонение.

Факт: безплатно не винаги означава достъпно

Семестриалната такса е едно малко (да, важно!) измерение на достъпа до висше образование. Коренът на достъпността на висшето образование, обаче, е заровен в основното, а впоследствие и средното училище. Не е тайна, че децата от по-бедните семейства, които често се оказват и деца от ромски семейства, посещават училища, които частично или изцяло са сегрегирани. А сегрегираните училища избутват децата от клас в клас с огромни базови пропуски, които се трупат всяка следваща година. Накрая, външните оценявания или държавните зрелостни изпити (ДЗИ) доста нелогично шокират всички. Последните няколко години слабите оценки от ДЗИ по Български език и литература са в устойчив възход. Резултатът от матурите от една страна като последна инстанция верифицират получаването на диплома за средно образование, а от друга – служат за вход към различни висши училища. Всеки, който работи с ученици и студенти, може да потвърди, че има стремглава тенденция за липса на базови знания и умения на идващите от средното образование и влизащите в университет. Тенденцията се прехвърля и сред излизащите от университет. Стигмата не бива да се поставя върху младите хора, защото не те разработват образователни политики и още по-малко ги прилагат в клас. Предизвикателството има реални измерения и имена, които се знаят от образователната общност.

Почти всички ученици са наясно, че резултатът от ДЗИ е свързан с достъпа до висше образование. Ученичката, постигнала най-добър резултат на  матурите през лятото на 2023г., публично сподели , че от 5. клас до 12. клас е посещавала частни уроци. Всеки може да сметне какво е приблизителното финансово измерение на инвестицията, която е направило семейството й в нейната частна подготовка. Ученичка, за която българската държава е отпускала и субсидия на училището, което тя формално е завършила. Колко семейства и деца могат да си позволят частни уроци, при условие, че всяка година около 35% от децата в България (съответно и техните семейства) живеят в риск от бедност, също е реторичен въпрос. Учениците от бедни семейства, които получават целенасочена подкрепа за ДЗИ (въпреки пропуските, които са имали в етапа на средно образование), се дипломират с висок успех и влизат в университета по първо желание. Това показват резултатите от проект „Terni Zor (Младежка сила): Подкрепа за ромски младежи за равен достъп до висше образование“, който ТСА подкрепя вече над 10 г. Ниските резултати от ДЗИ предопределят и траекторията във висшето образование. Дали в университет с по-добро качество, но и по-висока конкуренция, или, където издирват студенти под дърво и камък? В рамките на училището всеки ученик трябва да получи необходимата подкрепа и подготовка за по-високи резултати от матурата. Ако след частни уроци може, би следвало и след редовните да може – всичко останало са оправдания, които частният сектор би дефинирал като „неефективност“ или „несправяне с възложените задачи“.

Премахването на семестриалната такса не прави висшето образование безплатно – транспорт, квартира, разходи за живот, учебни пособия и учебници и др. са също толкова ключови финансови бариери, които са способни да пресекат амбициите на всеки ученик с потенциал. Искате да следвате Медицина – още от 9. клас на курсове по Биология и Химия, а вече и по БЕЛ. Приемат Ви – записвате се, като чинно плащате всички административни такси, от които някои университети трупат чиста печалба. Наемате жилище и почвате да учите – налага се да купите няколко атласа по медицина, като всеки струва около 70 лв. Трябва и да храните. През последната година ТСА възобнови подготвителните курсове за кандидатстване в медицински университети за над 20 ромски младежи и гимназисти, желаещи да се включат в надпреварата за прием в специалностите Медицина, Фармация и Дентална медицина. По време на подбора за влизане в курсовете на проф. Ивайло Търнев екипът на проекта се срещна и със семействата на младежите, които заставаха зад амбициите на децата си. Но на всички беше ясно, че без тази интензивна и висококачествена подготовка, която предоставя екипа на проф. Търнев, единици от тези младежи ще мечтаят за лекарските професии и още по-малко ще успеят да влязат в медицинските университети. Обикновено младежи от семейства на лекари или с високи доходи могат да си позволят тази инвестиция. Иначе, в някои райони на България има недостиг на лекари и би трябвало държавата да насърчава ученици да следват Медицина. А за специализациите на млади лекари нещата са още по-мътни и даже „връзкарски“.

В рамките на „Стипендиантска програма за студенти от ромски произход, изучаващи здравни специалности“ на ТСА ние виждаме как финансовата независимост създава условия студентите да се фокусират изцяло върху обучението си. Всички студенти-стипендианти успешно завършват академичната година и продължават в по-горен курс. По-скоро е изключение някой да не приключи академичната година или да повтори годината.

Ключът: реалистични ролеви модели и разкази за успех, но и всеобхватна подкрепа

През последните години в голяма част от българските училища е налице положителна тенденция за провеждане на работилници за кариерно ориентиране на учениците още от момента на влизането им в гимназиален етап. Има редица граждански организации, които прилагат иновации през различни инструменти. Това е глътка свеж въздух както за самите ученици, така и за учителите им, които обикновено препускат по учебната програма, защото „трябва да се вземе материала“. Това е възможност да спреш, да  огледаш къде си и дали си на правилния път към целта.

И тук идва най-дискусионният въпрос – каква е целта и имаме ли консенсус за нея? Консенсусът се оформя през последните няколко години, но са нужни по-смели и по-дръзки усилия, за да се овладее свободното падане, което неминуемо изисква оптимизация на цялата система. В допълнение, към настоящия момент има концептуален дефект в оформянето на посланието към младите хора. Много често политиките в образованието се подчиняват на пазара на труда и бизнеса, което не е задължително грешно. Обаче, пазарната ангажираност и предприемчивостта би следвало да са ефектът, а не целта. Младите хора имат нужда да чуят разказ, в който те са героите, можещите, променящите – тук и сега, а не утре или в някакво неясно бъдеще. Някой, който да ги хване за ръка, да ги изведе от техните битови и житейски неволи – да им покаже, че е готов да ги следва. Посланието „учете, защото ще трябва да работите и да се адаптирате към пазара на труда“ изначално не е подходящо за млада аудитория – даже е отблъскващо. Върнете се във вашите ученически години (в 12 . клас, например) и си представете, че някой Ви говори за пазар на труда и колко трябва да сте подготвени за тази или онази професия?! Неминуемо на гости пристига и философският въпрос – работя, за да живея, или – живея, за да работя? Ако за по-старите поколения работата е била самоцел, то за по-новите поколения тя е възможност да сложат ред в своя живот, но и да допринесат за живота на другите. Ако една цел не е „секси“, то трудно ще успеем да ангажираме младите хора с идеята „България има нужда от работна ръка“.  Отговорът на този въпрос отвежда и към друг въпрос – висшето образование цел ли е или възможност за благосъстояние (общо и лично)? Ясно е, че всяко следващо по-високо образование увеличава възможностите за по-високи доходи.

В последните години ролевите модели и разказите на успех се разглеждат като искра, която може разпали потенциала на всеки млад човек. Ключов е въпросът как се ползва този метод за учене и вдъхновение. Уви, много често в тези съкратени истории се спестяват трудностите, неизвестните и провалите при първоначалния старт. Затова тези наративи често изглеждат нереални и отдалечени от всекидневието на младите – особено, когато се осмелят да тръгнат по същия път и установят, че им е спестено доста. Битовизирането на историите за успех и ролевите модели приближава младите хора до мечтите ми. В същото време, просперитетът придобива друг образ, който не се измерва само в пари и материални блага. А по-скоро в доверие, устойчиви отношения, съпричастност и дори добра дума. Нужни са истории на успех, в които не е нужно всеки да става милионер от своя гараж – с едно, две, и три действия. Защото в реалния живот такива истории няма. А понякога е достатъчно да си добър в това, което правиш, за да си успешен. Полагането на усилия – за учене и развитие, е важно да се разглежда като ключова черта и нагласа от идентичността на всеки съвременен човек, който иска да успява. А развитието и успехът не приключват със завършване на средно или висше образование. Предразполагащата среда за такива мисли и непринудени, но целенасочени разговори, все още не е част от духа на българската образователна система. Нерядко може да се чуе и „от тебе нищо няма да стане“.

Менторството (академично и не толкова) може да спомогне за отключването на потенциала на младите хора, които идват от по-малки населени места или от бедни семейства. Да насърчи адаптацията им, академичните им постижения, дори да допринесе за изграждането на чувство за принадлежност към новата общност и среда. Това също се случва в другa инициатива, в която ТСА също инвестира дълги години – “Възможности за лидерство, образование и успех на ромите”.

Перспектива към безперспективност – има и друг път

Не по-маловажен е въпросът какво се случва с младите хора след като завършат университет. Премахването на семестриални такси извън конкретна визия за реализация на бъдещите професионалисти, съответно  - отговаряне на недостига на ключови специалисти в малките градове, е най-критичната точка на тази мярка. Държавата може и трябва да окаже цялостна финансова и академична подкрепа на бъдещите учители, лекари и други ключови професионалисти, с уговорката, че те се върнат да работят в своите населени места. Извън големите градове, в страната има остър недостиг на здравни специалисти и учители (и не само). Голям дял от учителите са в предпенсионна възраст. Голяма част от здравните специалисти напускат страната след завършване, поради липса на добри възможности за реализация. Районите, където има остър недостиг на учители и здравни специалисти, бих били най-приветливия професионален и личен дом за младите хора, ако там намерят подходящите условия за социален и професионален живот там. Неминуемо местните икономики ще се съживят, но не днес или утре, а след 5-10 г., ако се започне сега. Така хоризонтът би бил по-ясен. При предвидимост и сигурност благоденствието идва бавно, но никога не закъснява. За целта младите хора имат нужда от достоверен разказ защо да останат. Сценарий, в който те се чувстват подкрепени, разбрани, но и постоянно учещи и допринасящи. „Млади ромски педагози“ е инициатива на ТСА, която е фокусирана точно върху този аспект на образованието и реализацията на младите хора.

Не е задължително всички да сме с висше образование

През последните 10 г. приемът в повечето университети върви против всякаква пазарна логика. Не кандидат-студенти се състезават помежду си, а университети буквално прелъстяват кандидат-студенти с най-различни привилегии. Курсовете се пълнят, залите преливат… и пак оставаха свободни незаети места – държавна поръчка. Заедно с това качеството на обучението също спадна значително. От опита на ТСА (по проект „Менторска подкрепа за студенти от ромски произход, изучаващи здравни специалности“) със студенти в медицински специалности, освен за трудностите с адаптацията към нова академична среда, студентите споделят и за пораженческото приемане сред преподавателите на факта, че завършващите ще изберат чужбина за своята професионална реализация. След себе си това води  до заявена липса на желание у преподавателите да подготвят качествени специалисти и демотивира отрано студенти, които с желание са избрали бъдещата си професия.

Трансформация претърпя идеята и привилегията на това да си студент – част от академичната общност. Назад във времето се постави за цел над 1/3 от населението на страната да е с висше образование. Кой и защо постави тази цел – не беше особено ясно. Нужен ни е разговор и консенсус, че хората могат да бъдат успешни и да постигат благоденствие дори да нямат диплома от университет. Разговорът за престижността на различните категории труд също е неотложен, защото е един движещите фактори на потока към университета. Да, показателите на българските ученици и студенти много често са под средните нива на развитите страни. Но това далеч не ги прави недостойни, неангажирани или недопринасящи. Същото може да се каже за хората само със средно или по-ниско образование от висшето. Да, всеки трябва да развива своите умения за 21-ви век и да трупа нови знания, но това далеч не означава, че трябва инвестира 4 г. от живота си в трупане на специфични знания, които може да се окажат не толкова необходими за успешна реализация.

Факт е, че има висшисти в големите градове, които извършват труд, за който не се изисква висше образование и пак имат високи доходи. Но добавената стойност при тях идва от социалната среда и контактите, които са изградили по време на своето обучение в университета. Би било интересно да се измери корелацията между доходите от специалността, контактите, новите социални и житейски умения, които студентите придобиват по време на следването си.  Цялостната подкрепа за следване в университет може да се диференцира според социално-икономическото положение и академичните постижения на студентите. Наложително е леко да се притворят широко отворените врати, които водят към академичния двор на българското висше образование. Защото най-лесно се срива академичното нивото, когато нямаш твърд критерий и стандарт за прием. А поетапно МОН може да въвежда обучение за бакалаври с продължителност 3 години (част от стратегия за висше образование), а защо не и 2 години. Осезаема е неотложната нужда от предефиниране на модела за успешен човек, успешен бизнес, успешно гражданско общество. Например, как парадигмата за успех резонира с целите за устойчиво развитие на ООН? Не на последно място, личният и професионалният сценарий за успех не винаги трябва да минава през завършване на университет, но пак да е достоен за Оскар.

 

Публикувано (февруари 2024 г.) в Тръст за социална алтернатива и Маргиналия.