Де да можехме...

Въздушният презокеански шум пробива човешкия слух непростимо. Самолетът поема към земята – широка, черна и дебело асфалтирана линия пресича пейзажа над американската земя от към Канада. Спускаме се след близо девет часа във въздуха. Усещам мириса на удовлетвореност в края на приятното кацане – меко, като излежаване на нов матрак.

Стъпвам на земята, на която много хора по света мечтая да изградят живота си. Все още се побирам в кожата си, без усет за безгранично щастие от факта, че съм в САЩ. Изморен и унил поемам към изхода с  големия си багаж. Колегите са също лениви от дългия полет.

В очакване на микробуса от хотела, в който сме отседнали, вглеждам се в хората на спирката и тези, които са на пет метра от нея – пушат и се стараят да не пречат на никого.

Действителността във всеки щат е съвършено различна. Има от всичко и за всеки по малко.

Икономиката - има щати със силна и слаба икономика. Сиреч бедни и богати граждани със силно развита средна класа. Голяма част от социалните услуги се предлагат от граждански организации – държавата или щатът са ги делегирали на тях. В някои щатите основните приходи в бюджета идват от данъци. Напоследък в все по-силно нашумява идеята за сериозно таксуване на супербогатите, които са 1% от населението на САЩ, и държат голяма част от парите в страната (чрез печалби). Може би сте чували за движението "We are 99%"?!

Политическата система е сложно преплетена и сериозно се различава от тази Европа (и България), но американците са доволни от факта, че няма еднолична партийна власт, въпреки че всеки американец се оплаква от корпорациите, които повлияват решенията на политиците. Като граждани американците са силно развити – пука им за това, което ги засяга днес или ще им повлияе утре. Разумно превантивни и аналитични. А понякога искрено достъпни в изказа си.

У нас няма да узнаем много детайли за цялото им гражданско движение, освен ако не си направим труда да се ровим из историята им, която е пълна с лични истории, превратни за развитието на съединените щати като най-силната страна. Роза Паркс – една от личностите, които полагат началото на гражданския бунт. На 1 декември 1955 г. в Монтгомери Паркс сяда в автобус на място, което е отредено за бели. Предупреждават я да се премести. Тя отказва. Полицията я арестува за неподчинение. Това силно впечатлява всички американци – бели и цветнокожи. Няколко дена по-късно, целият град протестира срещу поведението спрямо Роза Паркс. Победата не закъснява – Върховният съд на САЩ отменя Закона за сегрегация в обществения транспорт. От страни всичко изглежда спонтанно. Този акт обаче е много добре планиран. Паркс и още много други граждани, сред които и Мартин Лутър Кинг, проучват какво точно би накарало белите да застанат зад каузата на цветнокожите. В последствие започват големите граждански движения на афроамериканците за права, свободи и достойнство. Малкълм Екс е друга велика личност в американската история. Мюсюлманин. Има радикално-реформаторски и открити идеи. Обещаващ силен лидер. На 21 февруари 1965 г. застрелян. В тялото му попадат 21 куршума. Негови са думите „Nobody can give you freedom. Nobody can give you equality or justice or anything. If you're a man, you take it”. Той ми е най-интересен от всички.

Истината, до която водят всички информационни източници е, че свободата и равенството, които извоюваха афроамериканците, не се дължи на една личност, на един акт или на пари. Всичко се дължи на силно всеобщо американско желание, което е подхранвано разумно и дискретно. И разбира се на много жертви, които е отнело времето на промяната.

Изключително трудно е да се правят съпоставки между развитието на американското гражданско общество с което и да било друго. В исторически, политически и особено в културен аспект различията са страхотни. Например, ние се стремим към тяхната демокрация, без да си даваме сметка, че не сме готови за нея, защото не я познаваме. Съвсем друг е въпросът, че те не са безкрайно задоволени от нея. Докато ние сменяме политическите системи като носни кърпи, американците повече от 200 години развиват демокрация. Докато ние не можем да поставим на държавната маса 3 приоритета, които да следваме поне 10 години, и се влияем от Изток и Запад, щатите просто са световен лидер с ясни приоритети и политики във всяка част на света. Въпрос на ресурси и възможности ще кажат някои – да, така е. Но и не е! Защо не е ли? Замислете се защо Гърция все още не е обявила официален фалит, при положение, че състоянието на страната е по-трагично от фалит. Какво имат те, което ние нямаме? Но това е друга бира.

Американците са строги индивидуални личности. Те се приемат като граждани на САЩ. Не биха си позволили да вербализират своя евентуална мисъл за цвета на кожата, външния вид или сексуалната ориентация на човека, който стои пред тях. Или пък да го подиграват по такъв повод.

Втората седмица от престоя си рано сутрин излязох на улицата заедно с приятели. В главите ни се въртеше мисълта да намерим бездомник и да го поканим на закуска. Не беше трудно, защото „в САЩ бездомниците са на почти всеки ъгъл”, както казва една социална работничка, която работи с тях. Особено в град като Чикаго това е лесна мисия, бих добавил. Предполагам това не се вписва в американската ви мечта. Истината е не винаги такава, каквато изглежда или звучи. На около сто метра от сградата на Джон Хенкок, сърцето на Чикаго, видяхме сиво одеяло. Приближихме се бавно. „Здравей, как си?”, попитах аз усмихнато. Навън е около 9-10 градуса по Целзий. Мичигънският езерен вятър сваля поне с още един градус температурата. „Добре съм!”, отговори бездомникът. Попитах го дали иска да дойде да закусва с нас. Усмихна се и стана на крака. Лежеше на постлан кашон, облечен с няколко чифта дрехи. Имаше пластмасови чаши от кафе. Горе-долу това му беше цялата „покъщнина”. „Аз съм благословен”, повтаряше бездомникът Шанън, с ирландски корени. Влязохме в ресторанта. Попита накъде се намира тоалетната. Изключително учтив, културен и умен. Много хора, които имат дом, със сигурност нямат уменията да се държат като него. Ако някой не понася бездомници или ги ненавижда, Шанън е готов да разбие всякакви тъмни представи за бездомниците. Човек преди да опознае една социална група от хора, които са изолирани, бърза да ги съди по критериите на стереотипите, освен ако има желание и време да анализира информацията за тях, но сякаш по-лесно е да се кара по калъп. Както ми каза един американец – „ние смятаме, че те заслужават съдбата си, защото са там, но и ние не знаем защо са там”. Шанън е на 42 г. Бил е конструктор на сгради, но е уволнен преди 6 години. Имал е кола и къща. Продава ги, защото не е по силите му да плаща данъците за тях. Когато говорим за данъци в щатите, особено за данъци за собственост, законът е изключително корав. Нашата данъчна система бледнее пред тази на САЩ. Шанън идва в Чикаго преди 3 години, за да почне отначало. Не му провървява. Отказват му работа. Крадат му документите. Пребиват го няколко пъти. „И рано или късно започваш да живееш като бездомник”, казва той. „Да си бездомник в щатите е социално състояние, до което може да стигне всеки”, според него. Изключително ерудиран, бездомникът Шанън, във всяко второ изречение цитираше откъси от Библията, което нямаше как да не ни впечатлява. Приключи закуската. Взехме си сбогом с ирландския американец. „Аз вярвам в съчувствието”, каза той. Шанън е щастливец, защото можехме да нахраним друг бездомник вместо него. Малко по-късно обаче осъзнах, че и ние сме щастливци. Шанън, освен че ни даде възможност да направим добро, той ни дадеш шанс да опознаем света на бездомника и да се изправим лице в лице с предразсъдъците си. 

Де да можехме често да предизвикваме предразсъдъците си. Де да можехме...