Божествен знак или убийствена немарливост

Със скован от студ поглед съзерцавам през замръзналия ми прозорец радостната игра на природата – как вятърът вее красиво снежинките и образува сребристи снежни могили. Чувам как двигателят на автомобила на пътя бучи безпомощно в опит да завърти гумите, за да се отскубне от захапката на времето и да поеме самотно натам, за където е тръгнал безотговорно в тази горчива от лютивост зима.

В главата ми бушуват писъците на жените, сълзите на мъжете и тъжните лица на децата от село Бисер. Бисер, който е бисерът на личните човешки трагедии. Да те залее вода посред зимата. Да се превърнеш в човек от студ. Да умреш по неволя. Не е драма. Не е трагедия. Не е ужас. А участ, която събира всички човешки грехове и политически пропуски в едно и ти ги натоварва на главата.

Все още е далеч моментът, когато ще ни се наложи да търсим равносметка или да разчитаме Божествените природни знаци. Не мога да избягам от питането към себе си, което ме събуди тази нощ и настоя за отговор – дали смразяващият воден бич е Божи знак или смъртоносно управленско невнимание. Разбира се, всеки от нас ще посочи с пръст политиците. Но дали всеки един, без значение дали е ударен от човешките язовири, може да се отчете пред себе си със своите моменти на несъобразителност, с молитвите за вяра, надежда, любов и добро. Нека всеки да го направи. Всеки, защото историята е доказала, че едно щастие е за сметка на друго нещастие.

Да приемем разбирането, че лоши хора няма. Нека да ги наречем заблудени. Защото, ако ги поставим в различни условия от тези, в които се намират, може да станат добри. Човекът е най-великото същество в природата и най-съвършеното Божие творение. Господ никога не би създал нещо в двете крайности. Изобщо не би създал нещо лошо. Господ изпитва човека дали може да се заблуди. Тъжното е, че не издържаме на изпитанието – често се заблуждаваме. Съмняваме се в Господ и вечността му. Не знаем как да стигнем до него. Търсим го извън себе си.

Кумири сме си ние. Дали сме си вечна почивка и доволно материализираме земните благини. Не рядко не почитаме себе си, камо ли близките. Някои от нас убиват без право и причина. Изневеряваме на себе си и близките си, защото се изкушаваме. Ако можем да откраднем – крадем. Лъжем – понякога. Освен че пожелаваме всичко на „ближния” и често искаме и упадъка му. Заблудени сме. А в такива моменти само вярата може да ни спаси. Човек на човек да подаде ръка е нужно.

Политиката идва от нас и произтича от нас. В определен период от време избираме кой да ни я облече в права и задължения, в услуги и условия, в наказания и облаги. Дали се справяме успешно – сами трябва да преценим, без да се самозалъгваме. Ако избираме политическите си работници с нагласата „Хайде бе, кога ще черпиш? Нали си кандидат за…?!”, лошо. Много лошо за нас. Дочу се, че хората са предупреждавали за заплахата да бъдат удавени.

В мъгловито прехвърляне на отговорност и дългия размисъл какво да се направи – белята се случи. Иронията на съдбата продължава – вината се прехвърля от някого на някого, от някого на другиго, от другиго на никого и накрая на нищото – най-вероятно. Местните и националните политици не бяха готови. Не бяха подготвени за бедствието. Можеха да го предотвратят, но ги мързеше – меко казано. Тук е моментът ние, тези, които ги избираме, да поискаме техните политически глави – от ниско чак до високо. Защото човешкият живот е безценен. Защото е време да покажем, че ни пука за нас.

Разбира се, трябва да се вслушаме и в гласа на институциите. Когато ни кажат не тръгвайте, крие се опасност за живота ви, ще заседнете, ще замръзнете, ще останете на място – не трябва да сме вироглави и да демонстрираме „Аз ще се оправя!” поведение.

Сутринта разговарях с полицейски офицер от родния ми град. „Не ти ли се струва, че всичко у нас изглежда така, че правим нещо”, каза ми той. Отвърнах му с израза, че голяма част от българите ходим на работа, за да работим, а не да я вършим. Прекалено много гледаме в чуждата паница.

Казваме си: неговата е мръсна, значи и моята може да бъде мръсна. И все някой ни е виновен, че паниците ни са мръсни. „Като че ли нарочно не виждаме какво ни е. Затваряме си очите като щрауса и после се чудим откъде ни е дошло… Оня ден почина Божо”, рязко ми съобщи. Преди това са починали още двама от премръзване. „А иначе сме социална държава. Социалните работници за какво са? Кметът защо не ги организира? Не са много хората – в цялата община са около 10, които са застрашени от бяла смърт. Какво струват един подслон и топла храна за кратко време? Сигурно след някой друг ден ще намерим още премръзнали до смърт”, завърши ядосан.

Божо беше култов и знаков образ на нашия град. Помня го още от детските си години. Усмихнат, тих и добър. Откакто се сещам, винаги е бил сам. Ходеше омърлушен. Почти не полагаше старание за външния си вид, но въпреки това не изглеждаше зле. Не му пукаше особено какво се случва в света, страната, нито пък с него. Намерили са го у тях пред печката, заредена с дърва. Явно се опитвал да я запали. Студът го е надвил.

Доколкото го познавам, сигурно не се е и съпротивлявал. Оставил се е. Образът му може да се съпостави с този на нашата родина. България е добра, но сама. Набръчкана – без грим и процедури за подобряване на състоянието й. И не й пука за нищо, дори за нея си. Тъкмо да си „запали” превантивната мярка… Тъкмо, но уви – изпреварена е. Търси, мисли, кое, как, защо. И дотам. Да се молим да не е я сполети съдбата на Божо.

Довършвам тези редове с вкочанени от студ ръце и шапка на главата. Електрическият ми радиатор се бори със зимния въздух – донякъде.

Нека да вярваме. Нека да помагаме. Да превъзмогнем невъзможното. Човек може, стига да иска.

Публикувано в "Новинар".