Църковните ченгета са безбожници

През 1971 г. „Комунистическият синод” официално обяви война на Светия синод

Да изповядваш възгледите на християнството не се изразява само в паленето на свещ в ранните утрини на Коледа и Великден. Прасето и яйцата са материалният дар на Бог, а не начин за изразяване на почит към Всевишния. Самата мисъл за вяра в Божиите слова не ни прави християнин, а по-скоро религиозни лицемери по нужда. Да проповядваш милосърдие, опрощение, мъдрост, любов са все послания на идеали за поведение и морални ценности. Християни ще сме тогава, когато сме лишени от съзнателността да вярваме в Господ, за да бъдем спасени, а по-скоро да му служим, защото е Господ и наш създател.

В наши дни моралът е продукт от различни видове смесени меса. Като се вземе едрият рогат добитък, мине се през еднокопитно или чифтокопитно и се стигне до неясния генномодифициран организъм. Моралът има различни вариации в зависимост от вкуса и джоба на ползвателите му – бахур, луканка, кървавица, кренвирш и просто салам. Сиреч, ако преди 2011 г. са се писали нормите на християнския морал и Божиите заповеди, то днес моралът е относителен и строго индивидуално разбираем за всеки един от нас.

Няма общовалидни етични норми. Поне такива, които да движат и будят съвестта на човека. Всеки е специфично етичен сам за себе си и претендира, че моралът му отговаря на стандарт „Стара планина”. И всичко това във витрината България.

Моралният освободител и стожер на народа ни през вековете е била Българската православна църква (БПЦ) и нейните мисионери. Днес сме свидетели как една идеология здраво се е вкопчила в жезъла на патриаршията ни и не ще да го пусне. Продължава пищно да проповядва бахур и салам, а тук-там и Божието слово. За 7 дена Господ е създал света и нас. За точно 7 дена в българските медии се изредиха безброй изследователи на „демокрацията” в църквата и морални съдии, които дъвчеха „ченгета и досиета” и ни плюеха със скритите си мотиви.

А всъщност войната за истината в църквата започва след 7 март 1971 г., когато почива Кирил Български – първият патриарх на възстановената Българска патриаршия. След кончината му Светият синод трябва да поиска съгласието на правителството да свика Патриаршески избирателен църковен-народен събор (ПИЦНС). За 48 часа Пимен Неврокопски е наместник-председател на Светия синод, след което по нареждане на БКП мястото му заема Ловчанският митрополит Максим. Смяната е грубо нарушение на устава на църквата, защото партията се намесва по непоправим начин в църковните дела. Част от митрополитите подписват назначаването на Максим с особено мнение.

Само по радиостанциите „Свободна Европа” и „Гласът на Америка” се съобщава за скандалния акт. Българският народ не е осведомен. На 8 март, ден след смъртта на Кирил Български, Политбюро на ЦК на БКП взима решение да бъде издигната и поддържана кандидатурата на Ловчанския митрополит Максим за нов патриарх. На председателя на Комитета по църковните въпроси Михаил Кючюков е възложено да осигури избора. На 4 юли 1971 г. с 98 от 101 гласа ПИЦНС избира Ловчанския митрополит Максим за патриарх и Софийски митрополит.

Съвестта на членовете на Светия синод не намира покой през годините. Разбирам това от разговора ми с иподякон Илиян Чолев, яростен борец за премахване на ченгесарското статукво в българската църква и един от малкото експерти по религия. Когато хората излязоха по площадите с жажда за реформи и декомунизация, йеромонах Христофор Събев оглавява движението за лустрация в църквата „Християнски съюз - Спасение”. Той е компрометиран, че е луд и само лумпени го следват. Дебатът за миналото и нелегитимния избор на патриарх Максим е неизбежен. Ще предаде ли дядо Максим църковната власт така, както сториха патриарсите на Румъния и Сърбия – Теоктист и Павле.

Те публично признават, че не са могли да защитят вярващите, и напуснаха постовете си. Дадоха пример с това, че осъдиха комунистическите режими в страните си и ясно казаха, че църквата е допуснала грешка. Поискаха прошка от хората и си отидоха с достойнство. Очакваше се примера им да последва и българският патриарх. Разделението в православната ни църква изглеждаше все по-неизбежно. Комунистите нарекоха дисидентите разколници – така, както навремето нежелаещите безбожната комунистическа власт бяха наричани врагове на народа. На 18 май 1992 г. митрополитите Пимен Неврокопски, Стефан Великотърновски, Панкратий Старозагорски, Софроний Русенски, Калиник Врачански и Йоаникий Сливенски излизат с изявлението, че "предвид опорочеността и нищожността на избора на патриарх Максим от 1971 г. трябва да се проведе нов избор на патриарх", разказва Чолев.

Така се отцепват близо 300 от 1000 църкви в страната. През 1992 г. Христофор Събев се вмъква в архива на Светия синод, когато Синодалната палата е в ръцете Алтернативния синод. Тогава са поканени представители на медиите и всички политически сили. В тяхно присъствие разпечатват изборните бюлетини на Максим и се връчват на графолозите за анализ. Установява се, че всичките бюлетини, които са за Максим, са попълвани само с два различни почерка при ясното правило, че всеки собственоръчно трябва да попълни избора си. По тази причина същата година Пимен е обявен за наместник-председател на Алтернативния синод, а през 1996 г. е избран за алтернативен патриарх.

Петър Стоянов полага клетва при встъпването си в длъжност именно пред дядо Пимен. Според Чолев ченгетата в българската църква изчакали удобния момент, при който да ликвидират Алтернативния синод

През април 1999 г. алтернативният патриарх Пимен издъхва след тежко боледуване. След смъртта му Софийският митрополит Инокентий води борбата на дисидентите срещу ченгетата в църквата. Резките смени на политическите полюси повлияват и пътя на развръзката в църквата. През мандата на цар Симеон II влиза в сила новият Закон за вероизповеданията, който признава Светия синод на Максим. Оставя възможността Алтернативния синод на Инокентий да се регистрира с различно име и го задължава да върне всички заграбени, конфискувани и одържавени имоти, принадлежащи на БПЦ. На 20 юли 2004 г., чрез полицейска операция „Расо”, се нахълтва във всички храмове на Алтернативния синод.

„Наяве е яростен бой на мутри, облечени в раса, над служителите в храмовете и миряните”, обяснява Чолев. Месец по-късно в Страсбург се подава колективен иск за нарушение на религиозните права и човешките свободи. Преди повече от две години излиза решението на съда, което осъжда акцията „Расо” и препоръчва да се обезщети Алтернативният синод с посредничеството на държавата. „Би трябвало сега ченгетата да ги извадят от храмовете така, както постъпиха с нас”, смята Чолев. Създава се контактна група, за да запознае властите с решението на Страсбург.

Отзивът им остава глас в пустинята. „Да не се бърка в раните на църквата”, са думите на Божидар Димитров, който по това време е директор на дирекция „Вероизповедания”. Алтернативният синод задейства втора процедура в Страсбург – този път срещу държавата за неизпълнение на тяхно решение. След операция „Расо” досега от Алтернативния синод към Светия синод на Максим се преместили немалък брой свещеници. Правят го не по убеждение, а заради икономически причини и заплахи.

„У нас го няма гражданското общество като в съседните ни държави, които прочистиха държавите и църквите си от ченгета. Преди ние пречехме на дядо Максим. Днес почти ни няма. И се питам защо всеки ден църквата се тресе от скандали”, тъжно размисля Чолев. Според него ролята на църквата трябва да бъде мисионерска, защото Иисус Христос е дошъл с мисия на земята – евангелизация, просвещение и служба в полза на човека. „Те превърнаха църквата в еднолична фирма, опираща се на славно минало.

В момента не могат да предложат адекватен ролеви модел на обществото. Или може би примерът за тях е владиката с джипа и GPS устройството в жезъла, копринените раса и скъпите одежди, лъскавите часовници и търговията с имоти. Този парадокс не може да бъде пример за смиреност. Духовното се обезценява, а материалното все по-ценно става. В църквата ни има огромно невежество и простотия, които отблъскват хората”, твърди Чолев. Той отдава нужното и на капките в морето – „Има и мисионери в църквата като отец Иван от Нови хан. На такива свещеници им слагат чатала на вратовете. Нима българската църква не може да направи усилия, за да му помогне с узаконяването на приюта?!

Разбира се, че може. Но по-лесно е да се опорочи изграденото”, казва Чолев. Чолев си спомня, че веднъж в гимназията бил ангажиран да представи класа си с рисунка в навечерието на Нова година. „Беше ми попаднала една австрийска коледна картичка. В центъра й имаше църква, заснежено езеро, две къщички и върху една борова клонка са кацнали две птички. Всичко това аз го прерисувах и в празния ляв ъгъл написах „Честита Коледа и весела Нова година”. Нашето табло се открои от всичките, защото останалите бяха нарисували Дядо Мраз или Снежанка. Само след половин час ме привикаха в дирекцията за разпит и обяснение.

Свалиха таблото и ме накараха да нарисувам само Дядо Мраз”, спомня си Чолев. Преди християнските празници в училищата идвали атеистични лектори, които манипулирали учениците с твърденията, че религията е отживелица, буржоазен остатък и влияние на капиталистическото общество. „Най-големите атеистични проводници начело с Александър Лилов, който казваше в интервютата си, че благодарение на „нашата партия” България се нарежда на едно от първите места по атеизъм в света, влязоха в църквата след 1989 г.”, коментира Чолев и разказва за популярния отговор на Лилов, който на „Христос Воскресе” е отвърнал с „докладваха ми”.

„Посланици на Божието слово днес са лица, на които българите са изповядвали и споделяли свещените си мисли, трудности и идеи за живота, а те яростно са писали доклади до милицията и партията за това”, смята иподякон Илиян Чолев. Той не е оптимист, въпреки че държавата се кани да отвори досиетата в църквата. „Нямаме закон за лустрация”, тихо прошепва за големия пропуск на българската демокрация.

Равносметката – някога върху кръстовете са висели разбойниците, а днес върху разбойниците висят златните кръстове. Излиза, че църквата е пълна с ченгета, които усмихнато се срамуват от себе си. Някои дори се гордеят, защото служели на държавата. Нека да се прави разлика между служба в полза на държавата и слухтене в полза на държавата. Едно е да работиш достойно и да пишеш професионални доклади за работата си. Съвсем друго е да донасяш за мислите и идеите на хората с ясното съзнание, че това може да ги погуби. Несериозно е да се твърди, че в периода на комунизма Българската православна църква е служила на Господ при съзнателното налагане на идеята за безбожието на другарите с петолъчки на реверите. Въпреки словото свещено „Аз съм Господ, Бог твой, да нямаш други богове освен мене. Не си прави кумир и никакво изображение на онова, що е горе на небето, що е долу на земята и що е във водата под земята, не им се кланяй и не им служи”.

Публикувано във в. "Новинар".