понеделник, март 09, 2015

Ромското достойнство изнесе забравен урок по демокрация


Да работиш или да живееш

Робски труд: полага се без заплащане от човек с дългове, който много често не успява да се разплати. Дългът му се предава от поколение на поколение. Принудителен труд: когато човек е принуден да работи без заплащане, чрез насилие или заплахи. Двете форми на човешка експлоатация са във вихъра си в почти всички малки населени места на България. Веднъж се прилагат от местни лихвари и феодали, а втори път – от длъжностните лица, които извиват ръце и чупят крака основно преди избори. През останалото време – импровизират. Да работиш, за да живееш, е избор. Да живееш, за да работиш, е принуда. Равносилно сложни и реторични са двете философии за живот и работа.

Бързащият ден от сутрин до вечер ни подчинява на житейските зависимости. Сякаш времето за размисъл е забравено, а правото на избор – забранено. Сгънати от матрични клещи, в дълбок разрез със собствените воля и нужда, вглеждаме се в другия и виждаме себе си. С просто око е съзерцаем сблъсъкът на мечта и принуда. Достатъчно е да стъпиш в първия квартал извън големия град, за да почувстваш различният живот, изписан по лицата и ръцете на хората, останали там. През погледите по душите им можеш да прочетеш безразличието към надеждата.  Утрото в тези места не е мъдро. Нощите и сънят не успяват да сложат в ред обърканите мисли. Не се вижда краят на вилнеещата безизходица. Заранта тежи от мисли, изпълнени със стари стъклени надежди – от вчера. Празните джобове сбръчкват всеки опит за усмивка. Ще е несправедливо, ако кажем, че жертви на премеждията там падат само роми или пенсионирани българи, чиито деца са избягали от всекидневието им отдавна. Натюрмортът е начин на живот, на който са подложени градове и села – изпаднали по пътя и ненамерени до днес. Жулещата сивота е установена норма. Поривите за изплуване фино разведряват закърнелите размисли.

Забравени уроци по демокрация

Долни Цибър е универсална и идеална картина на българското село, откъснато от развитието и изгубено между борбите за човешки съдби. Съселяните, обаче, вярват, че държат в ръцете си живота, който им принадлежи. Излизат на селския площад и протестират. Обявяват война на вечната безработица. Омръзна им да тънат в кал до ноздрите си. Искат социална справедливост, а не зависимост от 42 лв, която да предадат на децата си. Канят политиците на разговор след избори. Посланията им са самодостатъчни – изпълнени с рационален замисъл, а не корист.

Втръснало ни е да разбираме, че ромите са превърнали социалните помощи в убийствено устойчив бизнес. В Долни Цибър, обаче, най-учтиво поискаха да се сложи край на устойчивостта и мита за него. С този акт хванаха на тясно доста експерти, политици и критици. Не са първите, нито пък ще са последните, които безстрашно развенчават легендите за дебелия мързел и отчаяната неграмотност сред ромите. Замисълът на долноцибърци е чист. Но все се намира някой, който да каже „циганите симулират“ или „те са изключение“. Предразсъдъкът за изключението вече се пропуква и превръща в безброй неизключения. Значението на подобни актове е уплътнено с мъдрост и смелост. Ромите искат достойна работа – от край време. Ромите искат инфраструктура – като в другите квартали. Ромите искат да са собственици – на дома и земята си. Ромите искат закони – справедливи и разумни. Ромите не искат да са роби – на никого. За песимиста това са хитри прищявки. За оптимиста – справедлива революция. За реалиста – скромна действителност.

Все по-често журналистите ще ги виждаме да газят в ромски махала по работа. Да направят ултра интересно включване, да напишат цветно-миризлив репортаж и да нахокат едно хубаво рома. До болка са втръснали на всеки художествените им намерения с преднамерен лирически край. За тях махалата е гореща точка и трамплин. Гражданската им съвест не мръдва пред строшилата се пътна настилка в ромските квартали. Обогатяват професионалните си продукти с дъждовните локви и реки в махалите. Безразлично неутрални са към липсващите детски площадки, тротоари, пътни знаци и пейки. Защото ромите винаги са били в килера. Все пак това е стара българска традиция – добре спазвана от истинските патриоти. Ромите няма да са роми, ако не оцеляват в кал, тиня, мухъл, глад. Ако не са нечии неграмотни слуги и роби, нали? А дали?

Да отработваш помощ за безработица е нещо повече от чиста форма на робство. У нас обществено-полезен труд полагат осъдени лица. Иновативно рамо до рамо се слагат безработни граждани и лишени от свобода. Заедно чистят речни корита, озеленяват гробища, боядисват училищни огради. Сякаш събирането на осъдени и свободни граждани в бригади отдавна не е опасно. В Украйна мобилизират граждани, сред които са попаднали и етнически българи. Пещерните патриоти пропищяха в захлас. А ако социалната система на Украйна  накара българите да полагат труд рамо до рамо със затворници? Когато някой ни припомни за правата на малцинствата у нас, че и те са хора и имат достойнство – правим си оглушки и ревем, било намеса във вътрешните ни работи. Когато ние се бъркаме във вътрешните работи на други държави, гордо се блъскаме по гърдите – изискваме правата на българите. 

По данни на Евростат над 20% от населението ни живее под прага на бедността. Около 600 000 души у нас попадат в категорията на т.нар. работещи бедни – ниско платени работници на пълно работно време, които получават около или по-малко от 400 лева месечно или са с брутна заплата под 67 на сто от средната за страната - доходи, които не позволяват те да имат достоен жизнен стандарт. Безработните в малките населени места са подчинени на общинските програми за заетост, които в голямата си част са ефективен инструмент за канализиране на гласове. Умело и хитро са преплетени социалните политики, правото на достоен живот и базисните принцип на демокрацията. 

Утопично е да си сравняваме размера на помощта за безработица с най-развитите страни. Поради криворазбраната ни солидарност, обаче, не успяваме да заимстваме и философията на отношение към безработния човек. Смятаме, че е солидарно и хуманно да принуждаваме който и да е човек да работи по 4 часа в 14 дни от месеца срещу 42 лв. Издръжката на един роб преди време е била по-скъпа. Жителите от Долни Цибър не искат да са роби, а свободни граждани – да работят свободно и да гласуват свободно. С тези прости думи те срутват злободневния мит, че се продават срещу шише бира и соя с вкус на кюфте.

Крайдунавското село изнесе малък, но крайно нужен и безценен урок по демокрация. Малцина ги разбраха, мнозина им се подиграха. Едни от нас не гласуват, защото нищо не зависело от тях. Други – от край време гласуват за такива дето уж ни вкарват в европейския коловоз или пък ни връщат комунизма с лихвите. Изпиваме по една студена ракия, дърпаме по една сочна псувня и чакаме следващите избори. Малцина са на ясно с моралната стойност на гласовете си. Долноцибърци не са с най-бистрите умове. Нито пък имат свръхчовешки дарби. Просто са схванали механизма на демокрацията – сметка на политиците се търси след избора им, а не преди него. Без псувни и емоции, а с твърдост и решителност.

Студийната обективност на медиите беше парализирана. Кресливо мълчаха пред силния знак на демокрацията, дошъл от осъзнати български граждани, макар и роми от село. Нямаше я тумбата, която често ни крещи и плаши с грозотата и хаоса си. Журналистическата гилдия не изневери на нрава си – да блесне с остроумието на тъпотата си. Най-далновидното питане беше „Стигат ли ви 42 лв?“. Наистина, що за човек трябва да си, за да зададеш такъв въпрос, при положение, че ти получаваш над 20 пъти по-голяма сума за заплата и пак не ти стига? От страни доста лицемери завиждат на безработните за 42-та лева, но никога не биха се наели да хванат метлата и лопатата, които са срастнали с повечето безработни като синджир с роб.

Не закъсняха експертните коментари на все още действащи агенти на държавна сигурност и т.нар. масони. Иначе – легитимирани от медиите като икономисти и финансисти. По техни думи: „Тези хора са без образование. Нямат нужните умения и компетентности за една нова икономика. В този регион не може да се инвестира. Няма хора, които да поемат инвестицията. Става дума за ниско-квалифициран труд. За хора с ниско образование и ограничени умения. Проблемът е и на манталитет. Няма мениджъри на тези места, няма предприемачи“. Същите тези разбирачи довчера даваха акъл на правителствата, че ромите стават за озеленители, без бизнеса да им нужда от това – за да се присвоят едни пари за едни курсове.  Днес казват, че ромите стават за овчари. Има ли още слепи? Едни тлъсти консултантски хонорари се въртят. Едни тристранни съвети се свикват, бойкотират, взимат решения. И така без да си цапат обувките си живеят.

За ужас на тези разбирачи Долни Цибър се прочу със своите над 50 висшисти и близо 20 студенти. А над 90% от останалите жители са със средно образование. Преди 1989 г. много роми са част от държавните производствени предприятия – работници и бригадири. Други са ангажирани в земеделието и животновъдството. В строителни войски се разпределят основно млади мъже от малцинствата. По някакви щастливи обстоятелства ромите най-често попадат там. В разцвета на силите си те дават своя свеж принос. Присъдата „тези хора нямат умения и образование“ звучи като „те са обречени да бъдат вечно безработни и бедни“. Все едно са с по един крак, с по едно око, с по едно ухо, с половин мозък или някакъв друг дефект. Едва ли не надеждата за тях е мъртва, защото са изпаднали от държавната каруца отдавна. Преди 50 години строяха пътищата на България, копаеха в най-опасните мини, вдигаха панелните блокове, оряха нивите по селата, отглеждаха животни по стандарт, работеха във фабрики. Бяха квалифицирани. Днес не са квалифицирана работна ръка. А ако вместо овчари, чистачи, метачи, копачи, орачи, билкари, гъбари, хамали, общи работници и социално слаби роби, ромите пискат да станат учители, лекари, полицаи, икономисти, финансисти, банкери, бизнесмени, депутати, министри, съдии, прокурори, адвокати, военни? Защото извън България тази тенденция е модерна и актуална.

Политика на нисък фертилитет

Идейният стрилитет на новоизлюпените дисижън-мейкъри, стратегически агенти на ДС и първобитни патриоти доведе до всекидневни и постоянни усилия за превръщането ромите във възродени горди българи. А либертарианците активно отлюспват рома от националния интегритет, като придатък. Осъзнали, че джакфрутът няма да даде за плод синя слива, тръгнаха да се занимават с фертилността на ромката, честотата на възбуда и въздишките по време на секс. Ни най-малко не се интересуват защо, адждеба, българката не ражда повече от едно или две деца. Искат да спрат детските надбавки на непълнолетните майки. 

Прокрадна се идеята, че със спестените пари ще бъдат плащани детски градини. Да, всички деца между 3-6 години е добре да имат достъп до безплатна детска градина. Инвестицията в ранното детско развитие е ключов фактор за бъдещия успех на всяко дете – в юношеска и зряла възраст. Ранното детско развитие гарантира на всяко дете излизане от маргиналния и социално неблагоприятен кръг, от който са част родителите или близките му. Защото развива емоционалните, познавателните и моторно-двигателните му умения. Но никъде по света безплатната детска градина не е за сметка на детските надбавки. 

Ранните раждания и ранните аборти са различни от ранното детско развитие и социалната политика като цяло. Всеки държавен опит за синхронна интервенция в двете области е по-скоро популистки, отколкото разумен. Романтичните приказки, че „ромите по традиция се женят малки“ и „раждането на деца е ромска професия“ са арогантни и високомерни лъжи, които вдигат единствено рейтинга на политическата яловост. Защото липсата на сексуално образование в училище води до ранни раждания при едни и аборти при други непълнолетни момичета. Разбира се, уговорените ранни бракове все още съществуват в някои ромски махали, но по-скоро вече са екзотични изключения, отколкото практика. Ромската общност се променя и развива, макар и бавно. Очевидно държавниците ще продължават да пъхат прът в колелетата на семействата, за да стимулират т.нар. „отговорно родителство“ и да изпарят населението. А сексът сякаш остава единственото смислено решение пред управляващите. Коалиционният също е здравословен. Няма място за срам. Просто по-често. Белким излекува идейния стерилитет и ниския политически фертилитет (това не е шега!).

Безценно е да кажеш, че децата не трябва да са на улицата безгрижно лишени от внимание. Да кажеш, че учениците трябва да излизат от училище мислещи и знаещи – вдъхва надежда. Звучи честно да оставиш бизнеса да се развива и създава работни места – без да го рекетираш. Това е част от условието на задачата устойчива държава. Не е чак толкова трудно. Но е невъзможно, когато акъл ти дава човек, който бламира смисъла в решенията. Когато си имаш работа с човек, който се е надценил, защото има служителски пропуск към някое министерство. А смислените решения са плесенясали от стоене в нечия папка и шкаф. Уморени са и хората, които ги дават. Знаят за експертната, административната и политическата съпротива, която ги отблъсква неуморно години наред. Тези решенията ще оставят много умни глави без работа. А колкото повече се размножава един проблем, толкова повече храна ще има за всички, хванали се за държавния клон.

Déjà-vu или урок - ти избираш

Политиците не са луди да оставят семействата независими от себе си. По-лесно е да вържеш ръцете на обикновения човек със социална помощ или временна заетост, отколкото да му дадеш криле. Току-виж излетял. От места като Долни Цибър всеки вдига ръце – кмет, областен, депутат, министър. А фактите, че местните са роми и не са гласували на последните избори, са утежняващи ситуацията обстоятелства. Държавата, обаче, добре се грижи всяка ромска участ да сполети всички останали като страстно déjà-vu. Примери – бол.

Откритият урок от Долни Цибър е безплатен за страдащите от патриотична деменция или идентично раздвоение. Да, протестът не беше на жълтите павета, а в голо кално село. Организиран от роми. Роми, кандидат-роби.

П.П. Властта: едновременно глуха, сляпа и няма - както винаги.

Няма коментари:

Публикуване на коментар