вторник, октомври 18, 2011

Страх - един действително преживян ден



Събудих се от остра болка под лъжичката. Бодежите ме присвиваха от снощи. Алармата на телефона ме събуди в 7,30 и това за мен беше истинско спасение от агонията от болки и кошмари. Преспах у приятели и предния ден през целия следобeд следяхме новините по радиото. Очакваше се голямо шествие в центъра на София. Привечер исках да изляза, но не ме пуснаха. Ако ме видели „бръснатите глави” щели да ме „прегазят и смелят”. Реагирах с насмешка на това, но си върнах спомена от срещата с такива хора преди 8 години. Бяха четирима души с железни бомбета на кубинките и вериги. Натресоха ми се изневиделица на една автобусна спирка. Бях сам. Отървах се с разкървавен нос от удар с оловен бокс между очите. Слава богу, че носът ми е гумен, сам си го наместих, но синините около очите си ги носих почти седмица. Много ме беше срам. И ме беше яд за шапката, която ми взеха. „Мангал, на теб не ти отива тая шапка!” – ревяха изродите и понеже не им я дадох, ми я отнеха насила. После помня, че тичах, много тичах. Не помня колко време и какво разстояние съм изминал докато се почувствах отново сам и в безопасност в тихата есенна нощ из тъмните квартални улици на София. Тогава ме сви под лъжичката. Същата тази пронизваща болка, която се появява при мен толкова рядко, но така ме присвива, че спира дъха ми и ме принуждава да се скатавам на две. Опитвам се да я оправдая, че е от многото пушене или нередовното хранене, но тя ме напада винаги, когато се чувствам безсилен пред нещо, или когато натрупам толкова злоба, че ми иде да смачкам и валяк, ако ми се изпречи на пътя. Тогава тая болка така ме прорязва между ребрата, малко по-нагоре от слънчевия сплит, сякаш за да ми напомни: „Ей, я се озапти малко, ти за какъв се мислиш?! Виж се колко си мъничък, а искаш да пребориш света!” Казват, че нервите удряли винаги на най-слабото място… И предизвикват болка. Болка от безсилие…
Исках да се наслаждавам на последните топли вечери от „циганското лято”, но и от това ме лишиха. Не приятелите ми, които ми забраниха да излизам, а демонстрантите от шествието, скандиращи ”Цигани, умрете!” Наблюдавахме ги от прозорците на 6-ия етаж. Пишлемета – надъхани, дрогирани, пияни, с 2-литрови бирени бутилки и девойчета с пиърсинги навсякъде. Сред множеството имаше и майки, които влачеха след себе си невръстни хлапета с ученически ранички и размахваха трикольора български. Една майка с дръжката на байряка побутваше чедото си да върви по-бързо, в крак с нея, както пастир подкарва заблудено агне. Детето подскачаше като сугаре и припкаше весело след нея, приемащо всичко за игра. Не проумявах – това ли е начинът да възпиташ детето си в патриотизъм? Ами ако това дете утре скочи срещу баща си, когото не познава и се окаже, че „незнайният” му татко е точно от тези, срещу които изоставеното му майчино достойнство злобее?!
Докато гледах безбройното шестващо множество, чието начало отдавна беше отминало, а краят му все още не се виждаше, си мислех че всичките тези комплексирани и нещастни момченца, изгубили либидото си от дрогата и алкохола – та тия хора вместо да позволят да бъдат зомбирани от болните параноични мозъци на безморалните властолюбци, биха могли да се наслаждават на младостта си по много по-достоен и приятен начин, обръщайки повечко внимание на красивите български момичета. Така, ако наистина парадират за патриотизъм, биха сторили и нещо полезно за родната демография. Знаеха ли те, че източната максима „Любов, а не война”, превърнала се в девиз на хипитата, но в изопачен вариант, това е отдавна осъзната житейска философия в простичкото битие на ромите? Именно тази философия ги е съхранила през всичките векове на игнориране, отхвърляне и преследване. Тази житейска мъдрост им е давала сили, заряд и кураж да продължат да живеят и да се съхранят такива, каквито са до днешни дни – добри или лоши… Бог знае.
Този път без чувство за вина от интуитивните си пророчески предвиждания споделям, че интеграцията върви неотклонно добре и при това не по пътя, по който политици, институции и обществени организации програмират, а по най-естествените природни закони на човешкия род. В мъглявината от смесени чувства и състояния на злоба, страх, съжаление от това, което виждах и чувах сред демонстрантите от прозореца на 6-ия етаж, до съзнанието ми се появиха образи и картини, които напоследък все повече зачестяваха. Не беше рядкост да видиш по централните улици не само на София, но и навсякъде из страната, вечер хванати под ръка, разхождайки се двойки – ромски младежи с български девойки – очебийно влюбени, по-силни от неудобството и срама си, предизвикано от възмутените погледи и едва доловими нецензурни подмятания около тях. Естествена взаимна интеграция на култура, ценности и вкус към живота. А може би любопитство към „забранения плод”?...
Срещу това и най-шизофреничният националист не би могъл да се пребори. Човешката природа и Вселенските закони са по-могъщи от всички изкуствени предизборни лозунги, обществени норми и програми. Нека се замислят  по този въпрос „нашите”  надъхани от омраза български момчета, шестващи по улиците с 2-литровите си бирени галони. Чудех се дали  родителите на тези непълнолетни знаят къде са децата им в този момент и какво занимава главите им. Източните мъдреци казват, че за всяка грешка на детето родителите трябва да бъдат съдени. Къде са сега тези родители? Как ще посрещнат тази вечер децата си? Какво ще им говорят учителите утре ?
В този момент клаксон прекъсна мислите ми. Беше такси, решило да  пресече булеварда, по който вървеше шествието. Насъбралата се колона от автомобили отзад го последва. Трима младежи се отклониха от шествието и заудряха с ръце по капака на таксито. Шофьорът осъзна, че няма да успее да пресече и удари спирачки, като подхвърли нещо по адрес на майките им, а те бързо се отдръпнаха, оглеждайки се дали са ги видели от полицейската кола, но като осъзнаха че е доста далеч след тях, се присъединиха към тълпата манифестиращи, показвайки на шофьора на таксито победоносно среден пръст, плезейки му се. На следващата пряка заритаха контейнерите за боклук на ъгъла, хилейки се гръмогласно, издаващи някакви животински звуци. За съжаление долу полицаите не можеха да видят всичко това, което пред мен се откриваше като панорама от 6-ия етаж. В този момент домакинята на апартамента дойде до мен на прозореца, като реши да излее шише вода на главите на момчетата, но те вече се бяха отдалечили. Тя им кресна нещо, но долу тълпата беше толкова шумна, че викът заглъхна.
Чудех се на тази тълпа, парадираща патриотизъм – ревящи хора, които нямат свян да размахват българското знаме, позорейки го по най-бруталния начин, чупейки, рушейки и унищожавайки всичко по пътя си. Та те не бяха достойни да обитават и най-тъмните места на дивата джунгла, а скандираха за ред и цивилизованост. Не ми се и мислеше какво би се случило с някой ром, ако им се изпречеше на пътя. Не си ли даваха сметка, че насилието, както и всичко на този свят, се връща, дори и под друга форма, но с много по-голяма сила, винаги и най-неочаквано за тези, които го предизвикват…?!
Сред демонстрантите  имаше и чичко с куче питбул. На лов ли е тръгнал или просто да разходи песа си, не ми беше ясно, но със сигурност знаех, че ако в къщи си имаше вярна съпруга и семейство, с които да се наслаждава на домашен уют и топлина или ако имаше приятели, с които да споделя радостите от живота, или поне любимо хоби, с което да минава времето му пълноценно, не би излязъл да избива комплексите си, вживяващ се в ролята на властен господар на безмозъчно псе, готово да бъде насъскано всеки момент „на живо месо”.
За капак и като пожелание за „лек сън” някои телевизионни журналисти вместо да отразят случващото се като безумна тийнейджърска психоза и да успокоят народа с факта, че полицията е на линия да опази обществения ред, всяха още повече смут и страх сред хората, заявявайки, че „имат готовност да отразят и евентуални бъдещи сблъсъци в по-късните новини”. Дали това не се нарича повишаване на рейтинг?!
След  тежката нощ, превит на две от болката над слънчевия сплит, първото нещо след като се събудих беше да си направя чаша гореща вода вместо кафе и докато посръбвах, въобразявайки си че болката ще отмине, слушах новините по радиото. Изслушах 3 емисии, докато сварих и овесени ядки, ленено семе и си препекох филийки с мед. Беше станало 10 ч.
От съседната стая периодично идваше при мен домакинята, която четеше всичко излизащо във Фейсбук по случая и ме информираше за настроенията в страната. На моменти болката под лъжичката ставаше толкова силна, че ми идеше да си легна отново и да не ставам цял ден от леглото, но ме чакаха няколко неотложни задачи. Чудех се как ще изляза навън.
След поредната новинарска емисия реших да се обадя на един приятел българин – режисьор, с когото сме работили. И без туй от няколко дни се канех да му звъня. Много ми се зарадва, но имал по-късно премиера извън София. Сподели, че в момента тъкмо обсъждали с колеги случващото се в страната. Изрази възмущението си, че в социалната мрежа било пълно с „фашизоидни галфони”, с които не би могло да се дискутира нормално. Недоумяваше защо умните и интелигентните хора мълчат. Според него това било най-лошото. Поуспокоих се малко. Осъзнах, че в тая държава има все пак и трезвомислещи хора, при това не по-малко патриоти. Часът беше 10,30.
Миг след това майка ми ми звънна от провинцията. Предупреди ме да не излизам навън, защото гледали с баща ми новините и се притеснили за мен. Каза ми ,че Волен Сидеров бил в града ни снощи и днес щяло да има протестно шествие и там. Не разбирам срещу кого, срещу какво протестират всички тези хора. Ромите ли са единствените, които могат да обединят  целокупния български народ?! Горд ли да се чувствам като представител на ромския етнос, сиреч – като много значим в техните очи или да изпитвам страх, че всички се обединяват срещу мен, срещу родителите ми, срещу децата ми, срещу братята и сестрите ми…
Какво сме им сторили?! Острата болка отново ме стрелна. Обещах на майка ми, че няма да излизам и я помолих да хване такси като се прибира от работа до вкъщи.
Тъкмо затворих и телефонът ми отново иззвъня. „Айде бе, много говориш! Знаеш ли откога ти звъня и дава заето?” – беше приятел, който е на гроздобер в провинцията, но се сетил за мен. Всъщност, оказа се, че аз съм поредният, на когото звъни. И той като ром бил притеснен, защото следял новините и прозвънявал на всичките си приятели да ги пита как са. Предупреди ме да не излизам, знае че съм „луда глава”, не мога да стоя затворен и съм все навън. „Абе аз не съм толкова черен, няма да ме разпознаят”, убеждавах го аз. „Как няма да те разпознаят, бре? Още като те зърнат и си „под ножа”. Недей да излизаш, чуваш ли к`во ти казвам! Послушай ме. Дори ако искаш избягай от там, ела тук при нас сред природата да берем грозде. Ще спим на палатка в гората. Тук е спокойно. Има само наши хора”. И на него обещах да не излизам и затворих телефона.
Стана 12 ч. Направих си още една чаша гореща вода и отпих. Отвътре нещо ме разяждаше, сякаш някой ръсеше сол върху кървяща рана.
Идеше ми да кресна. Да закрещя срещу всички, които изпитват страх. Аджеба! В кой век живеем? В коя географска ширина се намираме? Какви политически възгледи изповядваме? Псуваше ми се. И го направих /с извинение/. Напсувах всички кандидат-политици, депутати, общински съветници и чиновници. Напсувах и българи, и роми. Напсувах всички, които всяваха страх сред хората. Напсувах тези, които обещаваха светло бъдеще и нови надежди, всички лъжци на мечти и борци за собствената си власт и благополучие. Олекна ми малко. Не усетих как беше изминал още един час. Звънът на телефона отново ме стресна. Беше бригадирът от строителния обект, на който работех до преди два дни. Помоли ме да отида на обекта в Люлин. На един от колегите – общ работник, – му се скъсали обувките. Трябвало да си купи нови, но го било страх да напусне обекта. Беше възмургав и му личало отдалеч, че е ром. Не смеел да иде до пазара. Сутринта там станало „голямо меле” между българи и роми. „Моля те, ела до обекта да ти дам пари за обувки. Никой от обекта не смее да излезе. Не знаем как ще се приберем днес. Ти си по-бял. Освен това си с бръсната глава. Теб няма да те разпознаят”. О, Боже! Тръпки ме побиха. Сега усетих страх, какъвто не бях изпитвал от дете. По-скоро ми втълпиха, предадоха ми страха. Досега всички говореха за това, а аз не го усещах. Чувствах гняв и злоба срещу тези, които всяваха страха, но не можех да проумея как и защо моите хора се плашеха. Имаха ли основание? За миг, само за миг се усетих като на друга планета, като в някакъв зловещ фантастичен трилър. Не можех да повярвам, че не сънувам. Бързо се съвзех и обещах: „ще дойда”. Ще се обръсна, ще се облека, ще изляза да обиколя магазините за евтини обувки и като намеря – ще дойда на обекта. От другата страна изведнъж разговорът прекъсна. Разбрах, че ваучерът им се е изчерпал, а пък и аз нямах, за да им звънна отново. Запалих цигара. Вече клонеше към 2 ч. Опитах се да се настроя за излизане. Забравих, че имам и други срещи. Реших, че това е най-важното. Започна поредната емисия новини по радиото. Изключих го. Влязох в банята и докато се бръснех, се опитах да успокоя режещата болка между ребрата ми, като забравя за нея и мисля за нещо друго. Измих лицето си 3 пъти със сапун.  Оглеждах го дали е станало по-светло. От изкуствената светлина не можах да разбера, но се загледах в чертите на лицето си – рошавите черни вежди, тъмните клепачи, изпъкналите скули, широките ноздри. „Ще ме разпознаят ли, че съм ром?” Задавах си този параноичен въпрос през цялото време. Имал съм случаи в живота си, когато ми се е искало да прикрия произхода си, но никога нещата не са опирали на живот и смърт. Никога не е било свързано със сигурността ми.
Отидох в стаята, бършейки се от пяната за бръснене. Погледнах през прозореца навън. Чудех се имаше ли разхождащи се по улицата роми, както всеки ден, но сега не видях. Чудех се какво да облека. Как се обличат ромите? Как не трябва да се облека днес? Господи, полудявам ли или светът около мен е полудял? Казах си: „Майната му!” и си сложих ежедневните дънки и яке, така както си излизах обикновено. Сложих черната шапка върху обръснатата си глава и с „Бога напред” излязох. В момента, в който попаднах на улицата отново ме сви под лъжичката. Как ли ме виждат хората? Отбих се в лавката, откъдето всеки ден си купувам цигари. Продавачката ме поздрави както обикновено и още преди да й кажа какви цигари искам тя с усмивка ми ги подаде. За първи път се запитах: „А тя знае ли че съм ром?” Тръгнах към метрото. Задавах си този въпрос всеки път, когато някой ме заглеждаше, докато минаваше покрай мен. Въобразявах си, че красивите жени дори изпитват отвращение, разминавайки се с циганин. Е, разбира се, не бях прав. Не изглеждах зле. Кой си е намислил, че циганите са грозни? А пък и можех спокойно да мина и за латиноамериканец, например. Защо не? Поне така се успокоявах. Интересно, че днес мъжката ми суета не се интересуваше колко съм готин или секси, а доколко видът и държанието ми подсказват ромската ми кръв. И колкото по-малко, толкова по-добре. Днес отричах всичко, с което до вчера се гордеех. Но не ми се философстваше по този въпрос вече. Извадих телефона от джоба си и погледнах часа на дисплея.
Беше 17,30. Трябваше да побързам, но болката под гърдите ми напомняше за себе си като се забързвах. Слязох в подлеза на метрото. Пиков час. Чудех се как ще се натъпча вътре сред толкова много българи. И без туй имам фобия от влакове. Но нямаше какво да му мисля. Просто нямах избор. Хората на обекта ме чакаха. Вдигнах един след друг лакти нагоре и подуших подмишниците си. Сутринта бях взел душ, но все пак исках да проверя. Засмях се сам на глупостта си. Никога до сега не бях го правил и се надсмивах на мъжете, които си подушват подмишниците в градския транспорт. Е, за мое успокоение ухаех на парфюма, който бях забравил, че съм си сложил. Дойде влакчето и тълпата ме повлече. Мушнах се в последния вагон. Заоглеждах се, когато тръгна влака. Нямаше нито един ром. Имах чувството, че всички погледи са насочени към мен. Срещах най-вече любопитни погледи, а момичето, което стоеше пред мен гърбом се обърна и ме погледна с негодувание. Явно не и харесваше, че чантата й се опираше в мен. С рязко движение тя дръпна чантата пред себе си след като ме стрелна с укор. Болката под лъжичката ме прониза като нож. Слава богу, че на първата спирка се освободи място и тя седна. Престанах да забелязвам хората около себе си. Погледнах отражението си в тъмното стъкло. Козирката на шапката хвърляше тъмна сянка върху лицето ми и не се виждаха очертанията му. Отбелязах със задоволство обаче белотата на якичката си. Определено не приличах на ром-строителен работник, но напрежението в слънчевия сплит продължаваше да ме притиска, заедно със задухата от претъпкания вагон. Броях спирките до Люлин и при всяко отваряне на вратите вдишвах с облекчение.
Най-после дойде и моята спирка. Изнесох се заедно с потока от хора навън и забързах към изхода. Закъснявах и трябваше да си купя ваучър, за да се обадя. На изхода имаше полицай, който разговаряше с някаква жена. В момента на появяването ми полицаят закова погледа си върху мен и се отдалечи от жената. Наредих се на опашката на будката за ваучър. Полицаят се приближи, като не сваляше очи от мен. Явно се притесняваше от това, че засичам погледа му, защото няколко пъти отместваше очи и се чудеше къде да гледа. Подпря се на тезгяха пред будката и наблюдаваше ту мен, ту хората от опашката като оправяше колана си, копчетата си и уж случайно напипа пистолета си, сякаш за да провери дали си е на мястото. Въпреки това, видимо беше добронамерен. Лицето му беше чисто и излъчваше нещо благородно и се усещаше, че се притеснява, но явно изпълняваше служебния си дълг и нарежданията, които са му били дадени. Прекрасно разбирах това, чувствах се спокоен и вътрешно се усмихвах от задоволство. Явно днес полицаите охраняват мен – рома. Пък и имаше за какво. За първи път ми се случваше да не се гледам като на потенциален престъпник, а като човек, имащ нужда от закрила. Дори за миг се почувствах неудобно от това.
Досега винаги, когато забелязвах полицаи, се опитвах да ги заобиколя, за да не се срещам с тях очи в очи. Като видеха, че съм от мургавите братя, винаги ме спираха за проверка на документи. Беше ми отегчително да отговарям на подозрителните им досадни въпроси докато чакам проверката. Тях не ги интересува, че бързам или закъснявам за някъде. Трябваше да слушам как „нашите” правели престъпления и затова ни спират често. Не можех да се боря и срещу техните предразсъдъци.Често влизахме в безрезултатен спор, от което аз си губех, а те си запълваха  времето. Веднъж , преди 5-6 години ме сбараха без лична карта. Цяла нощ стоях в полицията, докато дойдат следователите сутринта, за да напиша рутинните обяснения. Помня как се впечатлиха от четливия ми почерк, а удивлението им беше едва ли не огромно, като разбраха, че са задържали всъщност кандидат-студент – помолих ги да ме освободят по-бързо, за да не закъснея за изпита, който по някаква случайност беше същия ден. Извиниха ми се за неудобството и ме изпроводиха с пожелание за успех и се оказа „на кадем”, защото не само издържах изпита си, но бях втори в класирането. Такива случки се помнят цял живот. От тогава не си забравям личната карта.
Опипах задния джоб на дънките си. И сега личната ми карта беше там, но бях сигурен, че полицаят няма да ми я поиска. Сега той стоеше там, за да наблюдава другите момчета на опашката пред будката да не се заядат нещо с мен и да направим проблем.
Дойде и моят ред. Взех си ваучъра, платих и застанах настрани, бързайки да заредя телефона си. Полицаят продължи да ме наблюдава. Подлезът на метрото постепенно се беше обезлюдил. Тръгнах към стълбите на изхода горе и чак тогава той се върна в чакалнята на метрото. Излязох на булеварда и набрах колегата, който ме чакаше за обувки. Той ми каза, че от 15 минути ме чака на улицата. Усетих нотка на упрек и уплах в гласа му. Обещах му, че до три минути съм при него.
Седеше на пейката на автобусна спирка срещу обекта, на който работеше. Беше блед като платно. „Хайде, тръгвай с мен.” „Ама къде ще ходим бе, човек?” – възпротиви се той.” Ела на кооперативния пазар. Има едно място, където ще намерим евтини обувки” – настоях.
„Абе как ще ходим там?! Луд ли си? Сутринта са се сбили там. Всички роми са си отишли”, продължи да упорства той. „Спокойно, братле. Нали съм с бръсната глава? Ако се появят скинари ще те хвана за врата и ще кажа, че съм те заловил като жертва. Ти сам каза,че не приличам на ром.” – опитах се да го разведря малко с шегата си. Той се усмихна, но чувствах безпокойството му. Непрекъснато се оглеждаше. И имаше право. Три дни по-рано докато обядвахме на обекта ми разказа как през зимата 5-6  скинари искали да го свалят от автобуса и като отказал, го пребили от бой вътре с железни боксове. Удряли го по главата и лицето. Обезобразили го. Пътниците не могли да го отърват. Шофьорът спрял между спирките и едва  ги свалил от автобуса. А момчето не смеело да се прибере, за да не припадне майка му като го види. После се разболял и вдигнал високо кръвно, което поддържал повече от 2 месеца. Не можел да работи. Виело му се свят непрекъснато. Главата го стягала. Нямал пари за доктор. Мислел, че ще умре. А беше само на 27 години.
Влязохме в магазина, купихме едни маратонки за 10 лева, които той дори не пожела да пробва. Нямало време. „Ще ми станат. Хайде да ме изпратиш до трамвая да се прибера, докато не се е мръкнало.”  Най-близката спирка беше точно срещу нас, но той не пожела да се качи там под претекст, че имало много хора на спирката. Уплахата му беше явна. Това момче, което с лека ръка вдигаше 25-килограмови торби на рамото си и се катереше по скелето като котка,  изпитваше страх! Предложих му да отидем до другата спирка – по-отдалечената, но по-безлюдна. Той се съгласи. По пътя срещнахме една жена. Наша колежка от обекта – ромка от квартал Филиповци, която работеше с мъжа си, но днес той не бил на работа. „Момчета, как ще се прибера, моля ви, изпратете ме до квартала!” – вайкаше се жената. „Абе ти си руса /беше изрусена/, от какво те е страх?”- опитах  да се пошегувам с нея. „Ай, ще ме разпознаят. Ти не знаеш какво стана днеска тука. Биха се. Целия пазар беше на крака. А пък снощи свалиха едно момче и едно момиче от автобуса. Искаха да ги бият. Страх ме е, брат ми!”
Заведохме жената на спирката. Успокоихме я. Качихме я на автобуса и тръгнахме към трамвайната спирка на 8-цата. Когато и колегата се качи, слязох в метрото. В главата ми сновяха различни  мисли – не виждах и не чувах. По инерция се качих в метрото. Междувременно навън вече се беше смрачило. Не помня дори как се прибрах в квартирата, но когато заключих вратата от вътрешната страна отдъхнах. Отпуснах се на дивана в кухнята. Пуснах си „Джаз Еф Ем” и ми хрумна идея: ще напиша всичко, което преживях днес. Винаги съм проповядвал любовта между хората, а днес си позволих да ме е страх. Искаше ми се да извадя всичко на хартия, вън от мен, да го изхвърля и така да се отърва от тези емоции. Започнах и на един дъх нахвърлих всичко, написано до тук на едни хвърчащи листове, които намерих набързо.
Телефонът ми прозвъня. Беше 10 часа вечерта. Майка ми: ”Къде си?” „В къщи съм, спокойно” – отговорих. „А, добре. Да не излизаш сега навън?!” „Абе ти няма ли да си лягаш вече?”- ядосах й се аз. „Ами гледаме новини, бе сине. Защо ми се сърдиш, притеснени сме. Днес и брат ти се обади от чужбина. Питаше ме за теб. Помоли да ти кажа да си дойдеш. Каза и аз да не излизам на работа. Гледал е по телевизията какво става в България. Аз го поуспокоих, нали знае, че по телевизиите винаги преувеличават нещата. Ама той си е притеснен. Все пак далече е.” „Добре си му казала, хайде, лягайте си, спокойно. След малко и аз лягам”.
Затворих телефона, а болката под гръдния кош не минаваше. Приятелят от семейството, при което бях отседнал, беше излязъл привечер и още го нямаше. Отишъл да се види с някакви познати, дошли от провинцията, за да обсъдят събитията, които изживявахме вече два дни. В първия момент се притесних за него, защото трябваше сам да се прибере. Знаех, че няма пари за такси. Сам по улиците в 10 вечерта при създалата се ситуация … не ми се стори много разумно. След малко прогоних лошата мисъл. Та той е доста бял, по-бял е от българите, дори има розови бузи. Няма как да го разпознаят, че е ром.
Прорязващата болка ме извади от мислите ми. Изведнъж се усетих, че откакто се бях прибрал, дори якето не си бях свалил, докато се бях захласнал в писане, а пък и балконската врата на кухнята беше отворена, защото пушех и ми захладня. Отидох в другата стая, съблякох се и се върнах в кухнята с нова хрумка, която ми беше просветнала. Дали ако сега си сипя една малка домашна ракия, няма да успокоя гастритната си болка? Ще опитам. Отпих дълбока глътка с неохота, но усетих лечебното въздействие на изгарящата напитка от гърлото чак до слънчевия сплит. Отпуснах се отново на дивана, запалих цигара и зачаках домакина да се прибере, за да му споделя за моя ужасен ден, а той да ми разкаже за неговия.  В този момент по радиото като по поръчка ми дойде една нежна флейта, която постепенно заглъхна и някакъв мощен мъжки глас  не запя, а направо зарида на испански с пълна сила фламенко, с енергия, която можеше да разтопи и оловни боксове, и железни вериги. Струните на китарата се разляха в душата ми, преизпълниха всяка клетка от тялото ми и разпалиха толкова жар, че се затоплих още повече. Дали музиката, дали ракията ме загря, но болката отшумя, като че ли никога не я е имало. Унесох се в очакване, а съзнанието ми вече витаеше на светлинни години от тук… от това място… от този град… от тази страна…

Тосен Рамар
28. 09. 2011 г.
София
Взето от: Zarzala's Weblog.

Няма коментари:

Публикуване на коментар