Носталгични мисли по Истанбул


Усетът, че се намирам в един грамаден в световно-географски и вселенско-икономически космополитен град е почти неописуемо. Трудно е за описване. Трудно ми е да усещам и осмисля мисълта за присъствието ми там. Трудно е. Почувствах се като песъчинка в Сахара. Истанбул е „пустинята” на мегаполисите. Истанбул е държава в държавата. Истанбул е другата Турция. Винаги съм бил на мнение, че споделянето помага за преодоляването на душевните човешки трудности. Културният шок е една душевна трудност. Това е душевен грип, чиято ваксина е силен патриотизъм и неотменно родолюбство. Обичам България. Боли ме за нея. Но не мога да бъда толкова силен патриот. Толкова силен, че да излекува видяното от двете ми очи с патриотизъм. Затова реших да разпространя моят културно-шоков грип сред човеци. Пишейки, четейки, споделяйки – лекувам се. Всичко споделено ще го наричам истанбулско, а не турско. Защото така се чувствам по-комфортно в мислите си за вековния град.

Истанбулската музика – има мисъл, любов и живот в тази мелодия. Тя е гласът на града, ориентала, хората и всички. Истанбулската е космополитна, като самия град-държава. Има черна, розова, кафява, жълта, бяла... песен. Музиката е култура, а културата се изразява и с музика. Музиката им лети в облачно небе и се извисява над човека като чадър. Пази го, гали го, усмихва му се, обича го, пробожда го. Истанбулската музика е изпълнена със всеотдайност и раздаване. Няма руси присадени коси, изрисувани големи гърди и секси игри. Има топъл усет за живот и красиви думи за хората.

Градският шум на Истанбул – Шумът е красив. Шумът рисува човешки лица – магистрални продавачи на рози, пътни чистачи на стъкла. Усмихнати, бързащи, весели, тъжни, работещи. Шумът им е нежен и различен. Няма да те заболи глава. Най-много да свършат ушите ти.

Джамиите и гробищата – „Сюлеймание” е най-голямата джамии в Истанбул. На мен ми беше доста трудно да видя разликите между нея и другите джамии в града. Видях разликата. Тя ме удиви. Разликата е гробищен парк. Гробищен парк на всички султани на турския народ. Тук за пореден път получих удар по патриотичната ми душевност. На мен не ми е известно у нас да имаме гробищен парк на нашите владетели. Ако има такъв, съжалявам, не го знам. Уважението към миналото и почитта към човека, който е постигнал и оставил част от живота си. Всеки човек заслужава уважение и е достоен да бъде увенчан като велик. Признанието идва трудно и почти никога. В Истанбул идва по-бързо.

Истанбулската любов към Турция – на всеки 500 и по-малко метра има паметник или лик на Ататюрк. Малко след него или до него виси флагът на съседката ни. Всеки се бие по-гърдите и казва, че е турчин с голяма увереност без никакво притеснение (на турски „турчин” звучи много по-добре; на български от прекалената (зло)употреба на тази дума, същността й се е превърнала в нищо; на турски „турчин” звучи гордо, като „българи юнаци”). Жалко е, защото у нас не е така. „Аз съм българин. – Абе, да бе да. Тъмен си за българин. Името ти е еврейско. Имаш арменска професия. Изглеждаш като...”. Това е България. Трудно е да се радваш на българската си същност, когато някой ти натяква, че не си такъв.

Битът на Истанбул е естествен. Няма изкуственост. Всичко си върви по човешкия ред. На хората има харесва така, а държавата им помага това да продължи така. Битови пазари, улични ресторанти... Всичко е улично. В Истанбул всичко е на улицата. Достъпно за всички.

За гражданско общество в Истанбул не мога да говоря, но определено има държава в града. Усеща се. Почти не видях кошове за боклук. Всеки си хвърляше мръсотийката някъде. Дори и аз. Защото го правеха турците, които са с мен. И никъде моите очи не видяха купчина миришещ боклук. Истанбулското БКС работи доста добре. Истанбулският „Вълк” също.

Нямат бетониран плаж. В Истанбул морската ивица се гради от природата. Няма бетонна безкрайност. Има ограничена човешка намеса.

Доста от истанбулските цени са по-нормални от софийските, варненските, бургаските...

Всеки народ е красив и хубав. Всичко останало е предразсъдъци. Не бих се съгласил, че този или онзи народ е такъв или онакъв. По-скоро има такава или онакава държава. Народите са красиви и разнородни.

Прекосявайки границата се събудих за паспортен контрол. Много ми беше терсене. Обърках се тотално. Смяната на езика не ми повлия добре.

И се запитах „Защо хората не говорят на един общ език – човешкия?”. Няма отговор. Човекът е жесток към себе си и себеподобните.

П.П. Добре е да се пътува.

П.П.П. Имаме супер жалки и смешни граничари. Изобщо не си личи, че сме граница на ЕС. Знам ли, може би така изглежда оградата на европейските щати. Ченгетата ни се молят за една кутия цигари, 5-10 лв рушвет. Абе смешна история.

П.П.П.П. Турците в Истанбул нямат никакви отрицателни чувства към България. Нямат. Защото нямат комплекс. А у нас има такъв комплекс. Изкуствен, естествен, но го има.

П.П.П.П.П. Турция, турчин, турски, тур... звучи и се усеща ужасно на български. Ако имах възможност бих заменил Турция с Истанбул.

Коментари

  1. Напоследък беше почнал много да чекиджийстваш като пишеш, но това ми хареса. Това лято мисля да съм в Турция и ще видя дали си прав, но това, което ти си написал, съм го чувал от доста хора. Затова и аз се чудя защо толкова европейци са против влизането на Турция в ЕС.

    ОтговорИзтриване
  2. Prekrasen grad, no..si tolkova tujen 4e 4ak mi se doplaka.Tova emociq ot prejivqnoto li e?..ili sujalenie 4e ne sme kato tqh...

    ОтговорИзтриване

Публикуване на коментар

Популярни публикации