Българският гражданин - таблоиден клюкар

За да се контролира определена ситуация или дадено положение преди всичко е нужно да се стъпи на стабилна основа – върху фактическата реалност, а не на фиктическата – присъща на клюкарското съсловие в обществото. Критиките или даването на съвети е нужно да става на базата на конкретни реални резултати от определено състояние или дейност. Ако едно общество проявява признаци на желание за социален контрол над държавните управници, то социумът би трябвало да се обосновава, да коригира начина и методите на политиците, опирайки се на официални информативни източници. Клюката като жанр е пикантна информация, с която всеки неангажиран гражданин може да си позволява да губи време. Всяка клюка се ражда от доразвита клюка, дело на страхотни клюкари. В не малка част от клюките, върлуващи из общественото съзнание, има известна истинност, която в никакъв случай не може да бъде използвана за контрол или като аргумент в дебат, защото във всички случаи изкусителната информация произтича от „Уикенд”-и, „Шок”-ове и тем подобни жълти вестници, списания, предавания – с претенции за обективен журнализъм. Именно позовавайки се на такъв тип източник, всеки консуматор автоматично бива запленен от пиперливата история. Безкомпромисно „новината” бива разпространявана със светлинна скорост, тъй като в нея са замесени първите мъже (или жени) на обществото. Но какво става след мълниеносното популяризиране на „феномена”? Обсъжда се, критикува се, допълва се, по малко се „обновява” от всеки читател, слушател или зрител. Защото се оказва, че и той е чул още нещо, което идеално пасва на това. И така няколко седмици след появата на клюката, вече имам резултата – feed back или нова скалъпена история, но от реципиента. Историята бива публикувана в друг „жълтур”, с претенции за таблоид. Получава се клюковъртеж, в който активно участват жълтите български таблоиди и онези граждани, които се интересуват не чак толкова от състоянието на страната, отколкото да задоволят глада си за „пикантни новинки” от рода „На оня му е по-голям”, „Еди кой си е загейнал”, „Еди коя си е спала с незнам кой си”. Все измислици с малко доза истинност, които нямат нищо общо със социалния контрол.
И тук става ясно, че клюката не може да бъде коректор. Целта, социален контрол, е изгубена в жълто-розовото пространство, построено от „медиите” и гражданите. В повечето случаи клюките са свързани с личния живот и на важните мъже в страната, което автоматично обрича на провал контрола на обществото. Защото никой не е в състояние и няма право да променя личния живот на даден човек, независимо дали е политик или клошар. А клюките свързани пряко със случващото се в държавата и пряко засягащи всеки гражданин, също са безсмислени. Самата клюка по себе си казва, че е само недостоверен слух и нищо повече. „Оня е откраднал толкоз, а другият два пъти, колкото първия” или „Прибират пари под масата”. Ами нека се докаже тази клюка, за да има сериозен аргумент социума, когато упражнява своето право за контрол. В противен случай дядо Иван и баба Пенка още дълго ще си говорят, че пенсиите са ниски, защото управляващите са некадърни. Посочва се един факт, доказващ това твърдение, и с него се излиза на дебат или се прави опит за контрол. Един пресен пример – ЕК спря парите на България не заради клюките в обществото ни, че политиците са корумпирани, за защото резултатите от проверката на ЕК показват, че нашите управници са подкупни и го илюстрира с пример. Може би твърденията на българското общество са станали причина ЕК да се самосезира. Но също така не бива да се забрави, че проверката за корупция на страните-членки на ЕС, е право и задължение на ЕК. В този ред на мисли е добре да се замислим за какво могат да ни послужат клюките – сигнал да започнем истински контрол, на какъвто имаме право като гласоподаватели, или да продължаваме само да си лафим и приятно да недоволстваме от политиците, като обсъждаме личният и професионалният им живот с пакет семки в ръката.