сряда, януари 14, 2009

Сблъсъкът на два свята

„Тя е циганка, а той турчин” – сблъсъкът на два свята

Безусловната любов в България все още я няма

Вече сме в Европа! Жалки и изкуствени усмивки греят по лицата на хората в малкото градче от селски тип Върбица, където иначе в мир живеят и българи, и турци, и роми. До толкова са европейци хората там, доколкото са отвикнали от своето балканско-селско мислене и от своето задръстено подсъзнание. За съжаление тежкото стереотипно интерпретиране на реалността се опитва да рефлектира и върху съзнанието на хората в най-невинната и невежа възраст – юношеската, и за жалост успява. Безспорно доказателство за това е сърцераздирателната любовна участ на Акиф - етнически турчин, и Дуду - етническа циганка. Любовната драма на двамата влюбени се разигра след официалното ни встъпване в Евросъюза. 19-годишният турчин (мюсюлманин) преди шест-седем месеца го е запленила изящната ромка (мюсюлманка). Двамата за първи път ги събира танцовия състав на Ромска фондация "Искра". Няколко месеца след постоянни ежедневни срещи с нея (двамата репитираха ромски танци) несъзнателно 19-годишният върбишки младеж започна да усеща любовната топлина, когато е с танцьорката на "Искра". Но освен него и Дуду започва да чувстава ефекта от стреличката на Купидон. Минаваха дни и нощи, а любовта между тях ставаше все по-силна със всеки изминал ден. Така след няколко месеца гаджелък Акиф не издържа и предложи на изгората си да е с нея завинаги - да се оженят. Но малко или много те знаеха, че родителите им и на двамата няма да се съгласят с тях. Въпреки това те не се уплашиха от съдбата и се решиха. Преди да премине към решителните крачки в живота си турският младеж изрони безброи сълзи, сякаш знаеше, че ще има проблеми след тази си постъпка, сякаш мислеше какво да прави. Но без колебания един ранен след обед Акиф и Дуду се качиха в една кола и отпрашиха на някъде. Такъв е обичаят във Върбица, когато искаш да се жениш с възлюбената си трябва да я отведеш някъде за да "бъдете" заедно. Странно, но какво да се прави, обичай. Те двамата са изживели прехода. Мислеха еднакво и се обичаха силно - безусловно. Какво по-хубаво от това човек да види детето си щастливо? "Не, тази работа не може да стане! Така се излага в махалата!", отсече остро бащата на 19-годишния турски жених. Със същото мислене и на подобно мнение е и майката на младата ромка. Акиф имаше приятели роми. "Моля ви се кажети ми момчета! Ние сме роми, а вие защитавате турците", с тази молба се обърна към тях майката на Дуду. Майка й нямаше как да разбере, че те не са заели страната нито на турците, нито на ромите. Те само са искали техния приятел да бъде щастлив. На приятелите на Акиф все още им е чуждо понятието дискриминация (от фр.-разделяне). Не може един човек да се роди със съзнанието, че е циганин или, че е джебчия. Те му се втълпяват от хора като майката на Дуду и бащата на Акиф. Ако те са възпитани по този начин по времем на комунизма и са изпитали ужасите на човешкото страдание, не трябва да възпитават децата си с готови теории за доброто и злото, а да ги оставят те сами да решат кое е добро и кое лошо за тях. Всички хора в квартала, където живеят ромката и турчинът, бяха безпределно учудени. Защото такива бракове като на Акиф и Дуду не са често срещани явления. Всички очакваха с нетърпение какво ще се случи. Този случай е живо доказателство, че любовта побеждава всичко и е над всичко. Те двамата влюбени наистина са рожба на демокрацията, защото мислят свободно и без предразсъдъци. Те нямат високо образование, но са истински хора, пример за безусловно съжителство. Много е жалко обаче, че има дефицит на подобни млади личности. За разлика от доста български граждани те са успели да приемат различното, нестандартното и най-важното - умело и безследно са избягали от влиянието на тоталитарните остатъци по време на прехода. Остатъци, които повлияха и все още рефлектират върху много млади хора. Родителите на Акиф и Дуду са хора представители на традиционалистическия стереотипен начин на интерпретиране и разбиране на заобикалящия ги свят. Това е мислене, което се основава на племенни закони и етническо, религиозно, расово и финансово разделяне на хората. Този тип разсъждаване не иска да отстъпи пред свободното и волно разбиране на Акиф и Дуду. Никой човек не е склонен да възприема спокойно информация, която е в разрез с убежденията му.
В случая влюбената двойка има свои вече изградени убеждения, които са в разрез с разбиранията и вярванията на семействата им. Двамата не намират желаното щастие не само заради върлуващите приказки сред обществото за различните и желанието на родителите им да запазят етническата си чистотата, което в днешно време е малко възможно, но те са възпрепятствани и от психологичната нагласа и гледна точка на хората в махалата. Всички хора, когато са принудени да приемат различния и уникално нестандартния, те го отхвърлят или пренебрегват. "Ако си дойде сам, да си дойде! Иначе изобщо да не идва", категоричен бе в думите си бащата на Акиф. Баща му – турчин със прекалено силни морални и фанатични принципи. Иначе в махленската кръчма на една маса му върви мохабета в повечето случаи с роми. По-голяма част от приятелите му са пак роми. Той е строител и много, често работи със колеги роми. Но явно има нещо в тях, което го плаши. Нещо, което на него му е втълпено от някого. В случая той не приема не само Дуду, но и собствения си син, защото усеща, че и собствения му син е "различен" от него самия. По-големият му син е женен за туркиня и поради това не иска да допусне изключения. Иска да запази чиста турската жилка на рода си. Той решава как да постъпи със сина си, защото в йерархята на турското семейство мъжа е глава на домашното огнище и от него зависи всичко, а и не само в турските семейства. Предубедеността до такава степен е вкоренена в системата на собствените му убеждения, че не дава повод за усмивки и щастие на сина си, който е осъзнал, че различните хора са също хора, като него и ги е приел безрезервно. На същия полюс е и мйката на Дуду. Но при нея има нещо нестандартно. След няколко дни отсъствие на дъщеря й от вкъщи тя сякаш прояви склоност. "Сина ти както отведе дъщеря ми, така ще се грижи за нея сега", заяви тя пред бащата на Акиф. В квартала, който живее майката на младата ромка, няма много турци. А и самите й родители не проявяват голямо желание да общуват с хора от този етнос. В случая тя има думата, тъй като бащата на Дуду е в Германия. Той е научил за случая по телефона. Сякаш и той проявяваше признаци на съгласие. Голямата му дъщеря беше омъжена за ром, но сега е разведена. „Майката е виновна за това”, смятат част от съседите им. Може би?! Но защо се случава така, че винаги ромите проявяват смиреност. Винаги те се съгласяват. Защо? Въпрос, на който се търси отговор постоянно и все не може да се отговори правилно. В България безусловната любов е рядко срещано явление. Българинът се жени за българка, турчинът търси своята ханъма (в случая има изключение), ромът прави от време на време изключение, но и той държи да открие своята бохемка. Акиф сега плачеше непрестанно. Дуду беше в същото състояние. Но те не мислехе за миг дори да се откажат един от друг. Бяха изправение пред задръстеното подсъзнание на семействата си. Не смееха да се връщат вкъщи, защото ще ги разделят. Родителите им са безкомпромисни в решението си. "Тя е циганка, той турчин", цялата махала пещерно гъмжеше основно от този израз. След близо една седмица отсъствие от вкъщи Акиф и Дуду се завърнаха във Върбица. Родителите им обясниха по телефона, че няма да ги разделят, ако се завърнат. Съвсем друга беше обаче картината, когато Акиф и Дуду се прибраха. В опита си турскят младеж да вкара ромката в дома на баща си срещна съпротивата му. Тук стана ясно, че те са ги излъгали само за да ги върнат обратно. Разделиха ги пред насъбралата се тълпа в махалата. Имаше и хора, които не бяха съгласни с действията на родителите им. „Какво от това, че са различни. Важното е, че се обичат”, бяха малка част от възгласите на хората в квартала им. След жестоката раздяла Акиф и Дуду известно време милееха еин за друг. Турският младеж направи дори опит за самоубийство с огнестрелно оръжие, но от оръжейния магазин в Шумен са му дали халостни патрони, за което и той самия не знаеше. Близките му го заведоха на психолог. Една седмица след това, той беше лека по лека забравяе Дуду, която също беше разочарована от постъпката на родителите си. Известно време и двамата се съпротивляваха със съдбата си, но явно не им е било писано да са заедно. С усърдната помощ на семействата и близките си, те успяха да се намразят толкова силно, колкот се обичаха преди това. Родителите им успяха. Даже „успяха” е меко казано. Тази история нямаше щастлив край. Все по-често в България с такъв край завършват историите, независимо дали са любовни или други. Незнайно от къде това желание за етническа чистота се е насадило във всички етноси не само във Върбица, а в цяла България. По някога се смята, че различието е хубаво нещо. Да, наистина е хубаво, но стига то да е красиво и приемливо за зрението. А какво му е хубавото на това едни да се третират по един начин, други по различен начин. "Това е интересно", безмилостно повтарят жестокото клише хората. Такъв е живота не само в България, а в целия свят, и такъв ще бъде утре щом продължават да се примиряват разделяните, отхвърляните и пренебрегваните необикновени хора. Да се надяваме, че Акиф и Дуду ще възпитат децата си в безусловна любов към всички хора по света, а разбира се и ние.
6.6.2007

Няма коментари:

Публикуване на коментар