Житейският път
На двамата приятели Орхан и Мирослав, израснали заедно до сега, им предстоеше да прекрачат училищният праг, в родния им град Урбисон. Както всеки един първокласник, те бяха изпълнени с емоции, притеснение и любопитство. Орхан, етнически ром, обичаше училището до такава степен, че би жертвал в негово име и най-ценното си притежание. Той беше сирак и го отглеждаше леля Фатима, сестра на майка му. Малкото ромче беше симпатично, културно, учтиво и се ползваше още от малък с уважението на всичките си приятели, особено с уважението на класната си ръководителка госпожа Ирина Караджорджевич – натурализирана сръбкиня. Мирослав, етнически българин, притежаваше почти всички качества на своят най-близък приятел, с изключение на едно – на него не му се нравеше особено много да присъства в училище, но въпреки това не беше слаб ученик. Той беше единствения син на Мария и Любен.
Годините минаваха много бързо, като че ли се носеха по теченията на реките. Беше дошло време Орхан и Мирослав да получат свидетелствата си за начално образование. Госпожа Караджорджевич изпрати известия до всички настойници на своите ученици, в които ги канеше да присъстват на закри-ването на учебната година. Ирина нямаше деца, затова обичаше много своите ученици.
Дойде и паметният ден за Орхан и Мирослав. Всички ученици пристигаха със своите родители, единствено Орхан дойде с леля си Фатима. В класа му имаше турчета, арменчета и други българчета, освен Мирослав. Началната учителка беше подготвила програма за родителите, в която всеки ученик при получаването на своето свидетелство да изрецитира едно стихче и да получи мъдър съвет от Ирина Караджорджевич. Учителката призоваваше учениците по реда на номерата им. Беше дошло време да извика Мирослав:
– Мирослав. – каза тя.
– Да! – отговори той и отиде до бюрото й.
Най близкият приятел на Орхан изрецитира стихче от стихотворението “Високи сини планини”. Госпожата му подаде свидетелството и каза:
– Мирославчо, ти беше сред най-добрите ученици и много ще се зарадвам, ако занапред дадеш малко повече от себе си, защото за да успееш трябва да работиш с желание. Честито, ти завършваш четвърти клас с Много добър (5).
Орхан беше доста притеснен, защото идваше неговият ред:
– Орхан.
– Да! – каза той, приближавайки се до Ирина Караджорджевич, след което изрецитира стихче от стихотворението “Аз съм българче”. Очите на стройната сръбкиня се насълзиха.
– Орхан, ти си единственият ученик от този клас, когото заобичах като мой син. Пожелавам ти да се отдадеш на цел по-голяма от самия тебе и да вярваш в себе си. Браво на теб, ти завършваш четвърти клас с Отличен (6).
Орхан се зарадва много, но разбира се, най-голяма беше гордостта на Фатима. Мирослав също беше щастлив, както и родителите му.
Така минаваха годините. Орхан се сдобиваше с все повече приятели, но разбира се, най-много държеше на Мирослав. Не може да се каже, че Мирослав се ръководеше от съвета на Ирина, както Орхан. Докато племенника на Фатима бележеше в училище възход, синът на Мария и Любен редуваше падение и възход.
Така двамата приятели завършиха основното си образование. Орхан повтори успеха си отпреди четири години, като завърши с Отличен (6). Но не беше същото с Мирослав. С неистови усилия той завърши осми клас със Среден (3).
Веднъж Орхан и Мирослав седяха в парка на града и амбициозният ром отвори темата за неговия спад:
– Братко, не мога да те гледам как се измъчваш в училище. Трябва да направим нещо.
– Какво? Аз не мога повече, само за толкова ми стигат силите.
– Не! Аз вярвам, че ти можеш повече, но не вярваш в себе си.
– Щом ти казвам, че не мога, значи не мога. И нека повече да не засягаме тази тема, че се отвращавам.
– Но Миро, не можеш да бягаш от предизвикателствата, защото няма да успееш в живота, както и да станеш една отговорна личност. Тази страна ни дава образование, но в замяна ще иска да сме нейни добри граждани, а щом не сме образовани, ние не можем да станем такива. Само чрез образованието ние можем да научим нашите права и задължения, както и да носим отговорност за нашите дела. Не мисли да се отказваш, давай всичко от себе си.Важна е дарбата, а ти имаш такава, не я пропилявай.
– Бих искал да мога, но…
– Тези, които “биха искали да могат” със сигурност ще бъдат зад-минати от онези, които “мислят, че могат”.
Мирослав се замисли и замълча.
Двамата верни приятели станаха високи, красиви и стройни младежи. Орхан стана роб на амбицията и затворник на успеха. Мирослав не се промени с нищо освен физически. Той започна да пуши и да употребява алкохол.
– Мирославе, аз не харесвам пътя, по който си поел – каза Орхан.
– Карай да върви, братко, един път се живее.
– Но, Миро, животът е още пред нас, не трябва да се оплитаме в лъжливите му мрежи.
– Карай – каза Мирослав, намеквайки да не става повече дума за това.
Мина доста време, двамата завършиха и средното си образование. Разбира се успехът на Орхан беше по-висок от този на Мирослав. Орхан вече си имаше приятелка – Назик. Той я уважаваше и обичаше много, както и тя него. Беше селско момиче, но образовано и културно. Мирослав също имаше приятелка – Радостина, но доста пъти изпадаха в неразбирателство. На Орхан и Назик често им се налагаше ги сдобряват.
Един ден почина лелята на Орхан – Фатима. Тя беше опората му до този момент. Той нямаше никого освен нея.
– Аз ще съм винаги до теб и ще те подкрепям във всяко твое дело – каза Назик.
– Какво ще правиш сега, братле? На кого ще разчиташ? Ако искаш ела у нас – каза Мирослав.
– Не, благодаря, Миро. Ще разчитам само на себе си. Ще посрещна това предизвикателство със смелост и достойнство, както посрещах предизвикателствата в училище. Ще използвам опита си, който натрупах там. Ако животът беше идеален, нямаше да има предизвикателства, нито пък победи. – храбро отговори племенникът на Фатима.
Изминаха две години от смъртта на Фатима. Орхан вече учеше в университет. Сам се издържаше, като работеше и получаваше стипендия за отличен успех. Назик беше до него неотлъчно.
– Мила, знаеш ли какво си мисля? – каза Орхан.
– Не, мило – отговори Назик.
– Свързано е с нас двамата.
– Изплюй камъчето.
– Размислих и реших да поискам ръката ти от твоите родители.
– Аз съм твоя, но щом искаш съгласието им нямам нищо против.
Джелил и Фирдевс разрешиха на Орхан да съжителства с дъщеря им и го приеха като свой син.
Орхан завърши университета и се дипломира успешно. Той стана един добър гражданин със свое семейство.
Бяха минали двадесет години, откакто почина леля му. От тогава до сега Орхан нито един път не бе срещал своя най-добър приятел Мирослав, въпреки че опитваше да се свърже с него. Постоянно мислеше за него и се питаше какво ли е станало с него. Една мрачна сутрин Орхан реши цял ден да се отдаде на търсене на информация за Мирослав. Тъкмо тогава пощальонът разнасяше писма.
– Добро утро – каза пощальонът.
– Добро утро – отвърна Орхан.
– Има писмо за вас.
– За мен! – учуди се Орхан. – От кого ли е? – каза сам на себе си.
Писмото беше от бившето му училище. В писмото се известяваше смъртта на госпожа Ирина Караджорджевич, която лично преди да почине е заръчала да се изпратят писма след кончината й до любимите й ученици. Сред тях бяха Мирослав и Орхан. На погребението присъстваха всички, заедно с Орхан беше дошла и Назик. След погребението Орхан се оглеждаше за Мирослав, защото знаеше, че Караджорджевич обичаше и него. Изведнъж един брадясал мъж, облечен в дрипи, потупа по рамото Орхан и каза:
– Здравей, братле!
– Миро?! – изведнъж се стресна Орхан.
– Да, Орхан, твоят най-добър приятел Миро.
– Какво стана с тебе? Къде се изгуби? Защо си в това състояние?
– Не питай, братко, не питай. Животът ме удари по лицето. Баща ми почина, останах сам с майка си, която лежи болна.
– А какво стана с Радостина?
– Тя ме напусна, защото се захванах с едни типове, с които пиехме ден и нощ.
Изведнъж двамата започнаха да плачат.
– Е, ти как си? – попита Мирослав.
– Аз съм добре, братленце. Дипломирах се успешно в университет, сега съм на добре платена работа.
– Браво на тебе. Знаеш ли, понякога се замислям и смятам, че ти беше прав за много неща.
– Не, братко, ти просто не гледаше на живота реално, затова не осъзнаваше, че образованието е основа за успеха на даден човек.
Мирослав, плачейки, продума:
– Орхане, ти си полезен на всеки, ти си един човек, осъзнал смисъла на живота. С ерудираността си ти си полезен както на себе си, така и на родината си. Аз си останах необразован, изоставих амбициите и мечтите си. За всичко съм си виновен сам. – всички тия слова излизаха от устата на Мирослав, който някога твърдеше, че един път се живее.
– Успокой се. Вече ще си с мен. Няма да оставя живота да те унищожи. Провалът е пълен, когато се предаваш. Всички имат падения, въпросът е дали можем да се изправим отново. Когато една врата се затвори, отваря се друга.
– Но каква е ползата, след като аз самия не можах да опозная самия себе си? Каква е ползата, от един човек който няма образование, чрез което да стане полезен гражданин, който да помага както на самия себе, така и на своята родина, да осъзнае смисъла на собствения си живот? Кажи ми каква е ползата?
– Ами ползата е…
– Никаква! – плачейки, Мирослав отговори на собствения си въпрос.
Коментари
Публикуване на коментар