ЖУРНАЛИСТИКА (Г)ОЛ ИНКЛУЗИВ: СЛОВЕСНИ УЙДУРМИ БЕЗ СЪВЕСТ ЗА ТРОЙКА ПРЕДИЗБОРНИ КЕБАПЧЕТА В ПЛИК

Илюстрация: Барикада

В българските градове има огромно количество кал. За селата е разбираемо – животновъдство, земеделие... все черни пътища. В градовете бликва и се лепва по обувките при първия дъжд. В Прага, например, не е така, хората си ходят с чисти обувки. В Будапеща – също. Демокрацията ни е млада, но и гражданите ни все още са нови, сякаш. Да се чуди човек тогава защо в народната разговорна практика хората се обиждат на „селянин“, като всички граждани идват от село – личи им по остатъците от кал по обувките. В същото време, всеки говори с милост за българското село. „Нови граждани сме, ама чак пък такива селяни не сме“, би се отличил софийският аристократ, който не знае какво е представлявала София в началото на Третата българска държава. Типично чувство на превъзходство на селянин над съселянин. Иначе, уикендите всички граждани се прибират от големия град – на село.

Защо в медиите не се прави журналистика такава, каквато се учи в университетите? Да, академичните възпитаници не практикуват занаята така, както го учат. А последните над 10 години (а може би още от началото на прехода) уйдурма* журналистиката се е превърнала в стандарт за българското свободно слово. Това фактическо твърдение рискува да разпали гнева на всички добри журналисти, които всъщност все още не са малко. Разбира се, не всички са толкова селяни и уйдурма журналисти. Впрочем, доста добри български журналисти след болезнено научени уроци констатират същото и се опиват да демаркират истинската журналистика от нагласената плуралистична медийна реалност. А напоследък имената на уйдурма журналистите изплуват над водата като кален стериопор – защото несвободното им слово е леко и мръсно.

Какво по-хубаво в Деня на независимостта да поговорим и за зависимостта – на словото. Най-нехигиенично е човек да отговори на неинтелектуално предизвикателство, изразяващо се в рядко етично и професионално неиздържан опит за предизборен разказ, с мирис на кал от 90-те години на XIX век и словесна непросветеност от 90-те години на XX век – „Пак ще замирише на цигания по изборите“, в. „Труд“, с автор Росен Тахов. Същият автор е работил и за в. „Народна младеж“, който е български ежедневник, издаван в Народна република България от 1947 до 1990 г. Вестникът е официално печатно издание на Централния комитет на Димитровският комунистически младежки съюз – комунистическа младежка организация в България в периода от 1946 до 1990 г. Същите комунисти, които смениха мюсюлманските имена първо на ромите, после на помаците и не на последно място на турците. Същите, които режеха шалварите на възрастни мюсюлманки. Същите, които глобяваха говорещите на турски, ромски или друг „чужд“ език. Същите, които затвориха в „трудови лагери“ хората с мнение, различно от тяхното и забиха повечето мъже от малцинствата в строителни войски. Но да спрем с отклонението до тук.

Текстът е съчетал исторически събития с брутални внушения и плътни лъжи, през които авторът се опитва да „разобличи“ врага на демократичния избор. Лишен от какъвто и да смислен замисъл – още по-малко конструктивен такъв, текстът се спуска като струя от септична яма в съзнанието на читателя, който е ясен – етническият български избирател. Подобно на калните обувки, преродените стари елити и интелектуалци много държат да отбележат, че те се къпят не само в неделя. Така и авторът прави това разграничение, но между българите и ромите като гласоподаватели. Ромите са активизират с кебапче, вонят и са хитри. А другите – наивни, красиви, добри. Текстът има и известна амбивалентност – ту се казва колко са продажни „циганите“ (така ги нарича авторът) откакто свят светува, ту се изваждат цитати от известни българи, които казват, че те вървят по „общото течение“. Важно за автора остава да каже, че ще замирише на цигани. Пак. Отново. За пореден път. Някак си оставя на читателя сам до попита „Докога?! Да направим нещо?!“.

Тук на помощ се притичва Петко Каравелов, благодарение на който ромите нямат пълни избирателни права над 30 години. Влезлият в сила през 1901 г. с указ 271 на княз Фердинанд “Закон за изменение на избирателния закон” отнема избирателните права на “циганите нехристияни, както и на всички ония цигани, които нямат установено местожителство”. Това продължава до 1919 г., когато пагубният за България Ньойския мирен договор автоматично променя този акт. Тъй като България излиза губеща от Първата световна война, се задължава да спазва и принципите на Обществото на народите – организация предшественик на ООН. Ето и някой по-важни моменти от Ньойския мирен договор, които засягат малцинствата:

• ще се осигури пълна равнопоставеност на всички малцинства, живеещи в България;

• българската държава няма да прави дискриминация на религиозна, езикова, расова и национална основа;

• етническите групи в България, ще са свободни да изпълняват религиозните си задължения и също както останалите български граждани няма да бъдат подлагани на дискриминация при ползването на своите гражданските и политическите права;

• малцинствата ще могат да работят в държавна институция, ще могат да избират професията и занаята си;

• тези, които са български граждани, ще могат да говорят какъвто и да е език в частните и търговски дейности, в издателско-печатарски дейности;

• освен това малцинствата ще могат да откриват образователни, благотворителни, религиозни и социални институции, ще могат сами да ги контролират и управляват, в същото време ще могат свободно да говорят езика си и да изпълняват религиозните си задължения;

• българското правителство, ще отделя една оправдана сума от държавните и общински бюджети за училищата, религиозни и социални институции в местата където са населени предимно от малцинства.

Великите сили не са били толкова загрижени за отнетите избирателни права на ромите, колкото за правата на балканските народи (с национални държави), които живеят на територията на България – все пак е векът на нациите. Фактически, обаче, това е първи международен договор, свързан с правата на човека и малцинствата, по който България е страна, макар този международен контракт да се приема с огорчение от българската държава. Разбира се, българската държава продължава под една или друга форма да ограничава политическата права на ромите.

В открития си антициганизъм* авторът не успява да прикрие завистта си. Партиите отиват със скарата, касата бира и оркестъра при ромите, а много журналисти чакат на опашка пред различните партийни централи - за същото, но в пликове или предизборни реклами. Каква несправедливост?! Изкушаващо е да не наредиш роми, кебапчета, бира, няколко лева и тъмна стаичка в едно изречение. Дал Бог уйдурма социолози, политолози... и журналисти.

Но има няколко новини, които мухлясалите и застиналите в 90-те български расисти не могат да осмислят, защото те са разочароващи за публицистичната им парадигма „роми-кебачета-бира-няколко лева-тъмна стаичка“ и надхвърлят ограничените малки мащаби на мисълта им.

Изключително бързо се сърба разказът „ромите определят крайния победител“. Тази тлъста лъжа се прокарва и приема изключително добре – вкусна е. Броят на ромите, които гласуват, не е чак толкова внушителен, че да определя крайният победител – първа новина. Не е и толкова единен – втора новина. Но дори ромите да определят крайния победител, нима те нямат право на това? Имат, и това ги боли вечните сценаристи, защото бавно губят контрол над масовото съзнание – трета новина.

Забили словото си в кебапчето, отвсякъде им мирише на „цигани“, които току-виж им го отхапят от „таблоида“… - пардон, от вилицата. Този сюблимен кулинарен момент замъглява истинските въпроси.

• Защо тези граждани се държат в контролиран страх преди избори?

• Защо тези граждани не могат да гласуват и живеят свободно?

• Защо всички входове и изходи на кварталите им са завардени от контролно-пропускателни пунктове на жандармерията – „превантивно“?

• Защо рано сутрин и всички под строй се водят към урните, за да направят „правилният“ избор?

• Защо и как се компрометират доблестните лидери на мнение в ромските махали, които не искат да купуват гласове, а искат участие в политиката?

По същото време в столицата не става ясно бюлетини ли носят или картофи пренасят?! Това ли са условията за честни избори в България? В такива условия ли гражданите гласуват по съвест? Даващият кебапчето, взимащият кебапчето, мечтаещият за кебапче, ядящият кебапче… защото целият публицистичен наратив се върти около 60 гр. свинска кайма? Каква е тази завист? Какъв е този глад? Що за страст е това? Има ли нужда България от журналистика на кебапчета? България държава на кебапчета ли е?

Ромите ще бъдат поставяни в обяснителна позиция, докато с невежество и умисъл текстове като този от във в. „Труд“ (а какъв авторитет на златна медиа имаше или просто такава илюзия създаваше?!) изграждат един отвратителен образ на ромската общност и на всеки неин член в съзнанието на новите поколения българи. Докато ромите не разголват срамната им уйдурма журналистика, социология и политология… и да започнат да говорят сами за себе си. Мълчанието е наистина злото, както би казал Иво Инджев. Злото, защото нито една българска институция няма да се трогне от биташкия расизъм, а още по-малко би разследвала за учебникарска реч на омраза автора и медията, които я бълват. Разбира се, такива медии и автори целят да предизвикат право на отговор, за да вкарат в кален разговор всяка чиста мисъл за разум и да я удушат в зародиш, за да не разклати комфорта на потисничеството. Правото на отговор в пропагандна машина се превръща в средство на пропагандата. Отговорът се дава на чист терен – на дистанция от радиоактивната словесност, която цели да облъчва всеки опит за ромско политическо участие.

А прякото участие на ромите в политиката като избраници, а не само като окупиран гласоподавателски резервоар, е в тясна и безусловна взаимовръзка с развитието на България и демокрацията й. Ромското малцинство е най-големият отсъстващ от голямата политика, а в последствие от властта и решенията, които България взима – дори в тези разгорещени геополитически и военни временна. С недопускането на ромите във властта, политическото поколение на прехода и Държавна сигурност лиши 10% от населението на България да взима решения за себе си. А реформаторските, прогресивни и евроатлантически политически сили продължават несправедливото политическо потисничество (това не ги прави ни най-малко по-малко отговорни за поддържането на статуквото). Ограничаването на правото на ромите да бъдат избирани е замаскирано с различни публични фокуси. Най-редовната социологическа, политологическа и журналистическа дъвка, разбира се, е потентността на ромския избирател (наподобяваща на ромския мъж) – като предопределящо крайният резултат математическо неизвестно. Тази предизборна топка се подава на определени играчи, които я отиграват според своите секционни нужди.

Социолозите инжектират съответният процент парафин в партийните достойнства на платилите си политически субекти (по Христо Петров), за да изглежда то достоверно, чисто и едро. За да може после партиите да се замерват с „ние имаме най-малко ромски гласове“ пред тънкообидната си чувствителна партийна сърцевина.

Журналистическите анализатори мятат по някои недоизгасен словесен фас, за да разпалят душевността на прелъстеният и изоставен български избирател – според нуждата колко напрежение трябва, за да се вдигне избирателното войнство срещу потентността на ромския избирател.

Рано или късно, обаче, ромският политически потенциал ще пробие корумпираният етнически модел на България. Това е пътят на развитие на българската политическа система, колкото и опити да се правят да се подмени този естествен и справедлив ход. Защото само тогава България ще има истински функционираща демокрация. Може би много майстори на българския дневен ред се смеят на глас на поредната политическа опашка за кебапчета пред мисълта за този ход на събитията. Всъщност, смехът им е израз на страх и идващият край на нагласеното място в ъгъла на ромското политическо достойнство.

Идват роми, които се готвят за дълго политическо бягане, които ще надминат и надживеят политически партийните журналисти, социолози и политолози за къс пробег.

Като във вица „- Какво ще пиеш, дядо попе, ракия или вино? - И бира, чедо, и бира!“, така и отговорът на новото поколение ромски гласоподаватели на въпроса дали да бъде бира, кебапче, или банкнота с лика на Пенчо Славейков…, ще бъде „И Народно събрание, и министерства, и съд, и прокуратура, и армия…, и асфалтирани улици, и канализация, и водоподаване, и електричество… и справедливост“. Поколение ромски гласоподаватели, което е готово да плати цената. Болезнен и разочароващ тренд за инженерите на българското политическо съзнание.

Огнян Исаев, български журналист и ромски активист

*уйдурма̀ - Специално съчинена, измислена, натъкмена версия или машинация.

*Антициганизъм - проява на индивидуални изрази и действия, както и на институционални политики и практики за маргинализация, изключване, физическо насилие, обезценяване на ромските култури и начин на живот и речта на омразата, насочена към ромите, както и към други възприемани лица и групи , заклеймявани или преследвани по време на нацистката ера и до днес, като „цигани“. Това води до третирането на ромите като предполагаема извънземна група и ги свързва с поредица от унизителни стереотипи и изкривени образи, които представляват специфична форма на расизъм. (работна дефиниция на Международната асоциация за възпоменание на Холокост).

16 октомври 2022 г.