Роди ме, мамо с късмет, па ме хвърли на МОН

 

Ромските ученици не са и не могат да бъдат перачи на провалени решения в българското образование. Още по-малко родителите им изтривалка за нечие допотопно невежество, лишени от базово зачитане на достойнството и културата им.

Те отново са набутани в устата на обществения лъв, който е наострил зъби срещу Добър 3.93 – средният резултат по БЕЛ от ДЗИ.

„Не може това да са нашите деца, това са онези деца?!“,  „Става въпрос за ромската общност!“, „Не идват на училище – смятат, че са много велики!“, „Те не желаят да учат!“, „Учителите нямат никакви права, родителите – пълно безхаберие!“. Реакциите на учители и директори, които с лекота изхлузват отговорността от себе си като професионалисти, които държавата е наела за конкретна работа и резултатът е плачевен. Отговорността, обаче, е винаги персонална, дори за известно време да се размива с изкуствени механизми, рано или късно се понася.

Тенденцията от последните 10 години намери по-широка пролука – българската образователна система нанася щети не само на бедни, маргинализирани и деца от малцинствен произход, но вече и на етническите българчета. Това се понася болезнено от голямото общество. Някак си по-леко се преглъща, когато болката притъпява сетивата на хиляди ромски родители и деца през годините. Днес настоящата образователна система идва за всички деца и семейства. Дори и частните уроци не са в състояние да я спрат. Над 8 хил. двойки и над 7 хил. тройки, от 45 хил. явили се на първата матура по БЕЛ?!

Държавата изисква и очаква от учениците знания и умения, за овладяването на които не осигурила учители, време и учебни ресурси. Няма как да се готвим за живот на Луната само с телескоп. Моментът, в който формалното деформира нормалното.

Дори несъзнателни, опитите за насъскване срещу ромските ученици са налице. Курдисаната седянка, обаче, ще се разтури. Къщата на българското образование е с пясъчни основи.

За  миг ще нарамим раницата на един ромски ученик. Да видим как образователната система оставя ръцете си върху съзнанието, знанията и уменията му. Как задава траекторията на бъдещето му.

МИТ НОМЕР 1: „В БЪЛГАРИЯ СЕГРЕГАЦИЯ В ОБРАЗОВАНИЕТО НЯМА“

Сегрегираните училища в ромските квартали се създадоха преди 1989 г. като училища за ученици „с нисък бит и култура”, чиято главна цел е „първоначалната грамотност и усвояването на трудови навици и умения”. Учителите и възпитателите в тези училища и интернати са получавали допълнително възнаграждение за работа с „трудни деца“. Въпреки това, делът на „нередовните” учители, т.е. на тези без необходимото образование и квалификация, е бил драстично по-висок от този в останалите училища. След началото на демократичните промени проблемите на сегрегираните училища останаха и се задълбочиха. В средата на 90-те години бяха отменени специалните образователни програми за някои от ромските училища, но неофициално тази практика продължава да съществува, като се основава предимно на нагласите и стереотипите на работещите там.

В наши дни, две от три ромски деца учат в училище, в което повечето или всички други ученици са от ромски произход. Сегрегираните училища и образователният процес в тях са структурно предизвикателство пред цялата образователна система на България, защото в тях се обучават между 10-15% от българските ученици.

Резултатите на тези ученици се влошават всяка година – между 10-20 точки от НВО след 7-ми клас (не съответства дори на оценка Слаб 2). Според изследване на Световната банка, академичната сегрегация в българските училища е сред най-високите в Европа, като различията между училищата достигат до 54,7% в представянето на учениците. Негативна е тенденцията не само по отношение на образователните резултати, но и по отношение на перспективите на самите ученици за себе си – „нищо не става от мен“.

Ромските родители избират подобни училища поради няколко причини: най-близки, най-сигурни, а често те са единствена възможност за конкретните семейства. През последните години се разрази практиката сегрегирани основни градски училища да се превръщат в обединени. Така се оформят училища за „добри“ ученици и училища за „ромски“ ученици. Общинският съвет гласува, РУО дава становище, а просветният министър подписва. Важното е да угодим на нагласата „детето ми да няма допир до роми“.

МИТ 2: „БЪЛГАРСКОТО ОБРАЗОВАНИЕ Е БЕЗПЛАТНО И ДОСТЪПЪТ Е ГАРАНТИРАН“

Има учител, има сграда – не е достъп до образование.

Достъпът има диаметрално противоположни измерения, когато иде реч за деца от ромския квартал.

Навременното обхващане в образователната система е проблематично. А след по-лекия начален етап, българската образователна система не успява да задържи част от ромските деца, но и не само тях. Например, настоящ набор в 12 клас при постъпване в първи клас са били около 63 хил. ученици. Седем години по-късно, в края на основно образование, същият набор вече е спаднал на 57 хил. ученици – тук вече имаме 10% отпаднали в задължителна училищна възраст. До 12 клас са стигнали около 45 хил. Образователната система не дава отговор какво се е случило с 18 хил. ученици или близо 30% от целия набор.

Дълбокото подценяване на невидимите финансовите бариери, които не стоят пред привилегированите семейства, са един от ключовете при задържането на децата в училище.  Но по-голямото предизвикателство е, че те се чувстват отхвърлени, нежелани и чужди. Страхът от провала също е движещ, при липса на подкрепящ възрастен – родител или учител. Тази психологическа парадигма за достъп е чужда на българската образователна система.

Ромското детето през цялото време е на границата на два свята, като новият свят изцяло се различава от семейния му. А когато дойде и прословутото „Всички сме българи“, децата започват да си задават въпроси – „Мамо, госпожата каза, че всички сме българи?! Ние вкъщи говорим на ромски?!“.

Достъп е и свободното ползване на образователни ресурси, което е силно ограничено в училищата. „Имаме кабинет, ама е заключен“, „Даваме им книгите само в час, за да не ги скъсат?!“, „Имаме таблети, ама ни е страх да не ги счупят!“. А какви ресурси ползват учителите с ромските ученици, е разговор за цяла дисертация.

Гарантирането на достъп до образование е кристално ясно хоризонтално предизвикателство, което трябва да се преодолява с постоянно сътрудничество между всички ведомства – на централно и местно ниво. Лидерството безспорно трябва да идва от просветното ведомство и да не свършва до „В Наредбата ХХ го пише…“ или „Законът е такъв!“.

Наличието на течаща вода, отопление, сигурно жилище и др. има ли отношение към достъпа? Изградените квартални улици, тротоари, осветление и др., достъп ли са? Удобният и безплатен транспорт до училище, част от достъпа ли е? Учебници и учебни тетрадки, осигурено пълноценно хранене, базови познания на учителя по малцинствен майчин език и др., имат ли пряко влияние върху достъпа? Физическата и символна подредба на класната стая, има ли връзка с достъпа?

МИТ 3: „ВСИЧКИ СЕ СТРЕМИМ ДА ПРЕДОСТАВЯМЕ КАЧЕСТВЕНО ОБРАЗОВАНИЕ“

Огромна заблуда е, че оценките от НВО или ДЗИ са показател за качеството на образованието в училищата и индикация за успешността на подхода на преподаване на даден учител. Причината е съвсем обикновена – в България няма рамка или стандарт за качествено образование. Имаме образователни стандарти, които могат да се разтегнат като ластик или дъвка, и да останат там, където ги закачиш.

Рамката за качествено образование би помогнала да се изчистят учебните програми, учебниците и уроците. Но тук ключът не е в това от всички ученици да правим STEM майстори, олимпийци, готвачи или научни работници. А по-скоро да се развива талантът и интересът на всяко дете, като за начало придобие базови общи знания и умения в различни области. Когато се фаворизират определени професии, се привилегироват учениците, които учат в тези профили, за сметка на учениците, които не са в „приоритетните специалности на бизнеса“, например.

Когато стигнем далечния хоризонт, е много важно какво искаме да видим. Работници, удовлетворяващи нуждите на бизнеса? Щастливи и будни граждани? Отговорът на идентични въпроси ще оформи и рамката за качество. Вършат ли ни работа петици и шестици на НВО и ДЗИ, когато половината ученици на България на практика не умеят да прилагат знанията си от училище в реална житейска ситуация (PISA)?

Оформянето на рамката за качеството на образованието ще оформи и различните роли на учениците. Рискът тя да бъде изкривена идва основно от представата на голямото общество за ролите на ромските ученици като бъдещи зрели възрастни. В сравнение с преди 1989 г. стереотипните етнически социални роли не са се променили драстично. В общата представа ромите са чистачи, метачи, общи работници, хамали…, хора за нежеланата работа, тежката и мръсната работа. А това има пряко отношение към очакванията на учителите към тях.

МИТ 4: „В БЪЛГАРСКОТО УЧИЛИЩЕ НЯМА РАСИЗЪМ И ДИСКРИМИНАЦИЯ – ВСИЧКИ СМЕ ТОЛЕРАНТНИ“

„Циганче – сапунче, а от циганката – две. От циганската махала прах за пране!“, точно преди 10 години се натъкнах на този рефрен в Докторската градина. Ученици гласно си го припяваха. Необезпокоявани. Сега някой ще обясни, че ситуацията се е подобрила. Да, така е, но за неонацистите. Те безконтролно си учредяват клубчета в едни от най-елитните гимназии и зарибяват учениците, като има дават поле за изява. Ако не вярвате, гледайте филма на Адела Пеева – „Да живее България!“, който БНТ все още не излъчила.

Невежи твърдения от типа  „при тях е така“, „това е тяхната култура“, „това не е ценност за тях“, „те толкова могат“ и др.,  обуславят институционални без/действия, вербални и невербални форми на антициганизъм.

От проектите на последните национални програми прозират опити за разпалване на сантиментален плам у учениците – по българското военно дело, по „българщината“ (този термин има нужда от дефиниция) по нещо, което да ги направи истински българи?! Безспорно учениците трябва да имат памет – за Христо Ботев, Любен Каравелов, Захари Стоянов, но и за Шакир Пашов, Мануш Романов, Стоянка Соколова, Васил Чапразов. Татуирането на образите им по гърди и прасци обезценява ореола им за святост и фундаменталната им роля при формирането на Третата българска държава. А сега си представете Наполеон на някоя мъжка гръд? А Джон Кенеди на корем? Мандела на бицепс?

Хлъзгавият разговор за ценността на образованието в ромската общност успява да катурне много големи експерти и добронамерени хора. Но тази проклетия продължава да оформя пътя на всяко следващо поколение роми – като безгрижни, без ценности, без морал, без култура. Но само няколкостотин километра на северозапад, проклетията се изпарява. Изведнъж същите деца проговарят немски, френски, холандски, английски, италиански, испански. Оказва се, че имат и ценности, и морал, и култура. Същите родители работят, имат висок стандарт на живот, започват да имат по-големи мечти за децата си, но и за себе си. Защо в Бавария може, а в България не може?

МИТ 5: „В БЪЛГАРИЯ СЕ ГОВОРИ НА БЪЛГАРСКИ!“

По неофициални данни на МОН над 20% от първокласниците всяка година са с майчин език, който не е български. Основните групи са турскоговорящи и ромскоговорящи ученици. Една част от тези ученици не успяват да стигнат до гимназия именно поради това обстоятелство, което българската образователна система неглижира. Не само игнорира тази специфична нужда, но и ги заставя да се обучават при едни и същи условия по български с връстниците им, които са естествените носители на езика.

По данни на PISA, учениците от езиковите малцинства изостават между 2-3 учебни години по четене, математика и природни науки от учениците, за които българският език е първи.

В България все още не се приема малцинственото многоезичие като езиков капитал. Поради тази причина, в повечето случаи насърчаването на многоезичието се свежда основно до „насърчаване на изучаването на български език“ от деца от малцинствата. Очакването е, че като „коренни“ граждани на България те трябва да знаят официалния език, а родителите им да говорят на български в семейна среда. Почти винаги се игнорира факта, че голяма част от тези родители също не владеят добър книжовен български език.

Разбира се, овладяването на езика не може да се случи по естествен път, затова е необходимо да се осигури учителска подкрепа, която да включва наблюдение както на психолингвистични, така и на социолингвистични аспекти и най-вече да акцентира върху особеностите на българския език, които могат да затруднят носителите на друг майчин език. Терминът втори език означава, че децата вече имат някои езикови умения на майчиния си език и започват да учат втори език.

Образователната система се изправя на нокти, когато се говори за малцинствено многоезичие по отношение на деца, родени в България с друг етнически и езиков произход, и с друг семеен език. А всъщност, става дума за интеграция на етническите малцинства, живеещи от векове по тези земи и използващи своя собствен език.

Често, именно незнанието на българския език, на който е организиран учебният процес в училищата, е една от причините тези деца да изостават от своите връстници. Трудно усвояват учебен материал и нови знания, чувстват се неразбрани, неуспели и несвързани. А това са първите симптоми на началото на отпадане от училище и от образователната система като цяло.

„На български, на български!“, зашлевяващо често кънти забележката към родители или деца, които говорят на ромски или турски. Времената, когато милицията глобяваше и режеше шалвари, са в историята, но нагласата е тук. Необяснимо е това раздразнение. Да, България е еднонационална държава. Българската нация е съвкупност от всички граждани – българи, турци, роми, арменци, евреи, мюсюлмани, християни и пр. Българското Народно събрание е ратифицирало Рамковата конвенция за защита на националните малцинства на Съвета на Европа, а Конституционният съд има тълкувателно решение, с което я признава. Все важни рамки, които би трябвало да трасират и политиките на МОН към тези 20% български ученици, а не да припират всеки разговор по темата.

А ромският език е със статут на официален регионален език в Чехия, Германия, Унгария, Австрия, Полша, Румъния, Словакия, Финландия, Швеция, Северна Македония и Сърбия.

МИТ 6: „БЪЛГАРСКОТО ОБРАЗОВАНИЕ Е ПРИОБЩАВАЩО, ВКЛЮЧВАЩО И ИНТЕГИРАЩО“

Законът за предучилищното и училищното образование и Наредбата за приобщаващо образование посочват пътя към подобряване на ефективността и качеството на образованието на децата и учениците от няколко конкретни специфични групи – със специални потребности, с хронични заболявания, в риск и с изявени дарби. Правилно забелязахте – нито ромските ученици са там, нито учениците говорещи ромски или турски. Може би, някой по презумпция е допуснал, че са деца в риск? А са ли всички ромски деца в риск? Не, не са.

„Огромната част от българските учители е поставена да работи в условия на сериозен дефицит от базови познания както за възможностите, които дава приобщаващото образование за подобряване на образователната среда в институциите от системата на предучилищното и училищното образование, така и за спецификите на образователната интеграция, като основен аспект на интеркултурното образование. Дефицитът от обучителни програми както по приобщаващо, така и по интеркултурно образование в бакалавърските и магистърски програми в педагогическите факултети, подготвящи бъдещи учители, става все по-осезаем“, пише доц. Йосиф Нунев в книгата си „Педагогически аспекти на приобщаването и интеграцията в българското образование“. Уви, дефицитът е осезаем не само сред огромна част от българските учители, но и сред експертите в държавата.

Какво всъщност е приобщаващото образование? В процеса на приобщаване в образованието Тони Бут и Мел Ейнскоу (автори на „Индекс за приобщаване – ръководство за управление на приобщаващите процеси в училище“, който се ползва от Съвета на Европа)  включват няколко основни стълба.

Първо, приемане, че не ученикът трябва да се промени, а бариерите пред ученето и участието трябва да се премахнат.

Второ, повишаване нивото на участието на учениците от различните култури и намаляване на изолацията им, чрез учебни програми и общности в местните училища.

Трето, такова преструктуриране на култури, политики и практики в училищата, че те да отговарят на многообразието от ученици в дадения район.

Четвърто, намаляване на пречките пред ученето и участието на всички ученици, не само на онези с увреждания или на категоризираните като деца със „специални образователни потребности“.

Пето, извличане на поуки от вече натрупания опит в преодоляването на пречките пред достъпа и участието на конкретни ученици, с цел да се постигне промяна в полза на всички ученици.

Шесто, разглеждане на различията между учениците като ресурси в подкрепа на ученето, а не като проблеми, които трябва да се преодоляват.

Авторите на индекса за изграждане на приобщаващи училища и учители посочват няколко измерения, през които се случва приобщаващото образование. Първата стъпка е създаване на приобщаваща култура, чрез изграждане на общност и установяване на приобщаващи ценности. Следва изработване на приобщаващи политики, чрез развитие на училище за всеки и организиране на подкрепа за многообразието. Последно, но не по значение, развиване на приобщаващи практики, чрез организиране на ученето и мобилизиране на ресурси. Всяко измерение има свои показатели, които служат за ориентир.

Сега, да се запитаме къде е българското приобщаващо образование? Първо, българската образователна система като среда за вторична социализация по никакъв начин не отчита контекста на първичната социализация на децата от всякакъв малцинствен произход, а още по-малко на ромчетата. Всеки човек трудно би се идентифицирал с място, където е невидим и всичко, което е, се отрича и е синоним на брутални стереотипи и расизъм. И защо ще полага усилия да постига цели, които не разбира? В допълнение,  очакванията към ромските ученици са изключително ниски. Даже на места няма образователни очаквания – “От теб нищо няма да стане!”, „Ще се жениш скоро!“, „Аз ще те издържам и теб!“, „За какво ти да е учиш?“, „Айде, Германия те чака, Меркел е Ваш човек!“, „Те толкова могат!“ и пр. рамкиращи потенциала на ромските ученици мисли, които бушуват в главите на много учители, директори и експерти.

Уви, учителите в университетите не се подготвят да работят с деца с различни нужди и интелигентности, а още по-малко как да управляват собствените си предразсъдъци. Една част от тях осъзнават тази дупка в нагласите и уменията си, и търсят начин да я компенсират. Други – просто минават през учениците и родителите ми.

ОЩЕ НЕЩО

За последните 10 години делът на ромите със средно образование е нараснал с 10% – или почти двойно, и вече е 23%. При ромите между 21-25г. делът е 35%. Да, още доста далеч от целта, но това постижение е въпреки шестте изброени мита.

МОН дължи обяснение за свободното падане, в което се намира българското образование, заедно с професионалистите в системата – учителите, директорите и експертите. Честно, разтърсващо и заздравяващо обяснение. Защото в една нормална среда, каквато претендираме да е българската, отговорността се носи от взимащите решенията, а не се прехвърля на потърпевшите от решенията – каквито безспорно не са само ромските ученици.

А дали ромските ученици ще могат и в България като в Бавария – предстои да видим.

Публикувано на 12 юни 2023 в Маргиналия.