Ромският ренесанс стопява веригите на културното потисничество

Както всеки 8 април, така и тази година, Президента на България не се срещна с представители на ромската общност. Не отличи с почетния си знак, както всяка година, нито един представител на общността. И този 8 април, както всеки, Премиера не поздрави ромите по случай международният им ден. Нямаше и как да се похвали, че всички ромски квартали са с изцяло нова инфраструктура и съпровождащите я детски площадки и паркове. Председателя на НС също не изчете декларация от името на всички народни представители по повод избитите роми по време на Втората световна война. Никой не се похвали, че България е спасила и своите роми. Президента, Премиера и Председателя на парламента не поднесоха цветя в памет на жертвите на паметника на Незнайния воин. А гражданите с интерес към ромските култура, език, история и съвременен бит, както всяка година, така и тази не могат и няма как да се докоснат до многопластовата идентичност на ромите, която е описана в книги, които са достъпни за камерен брой читатели, защото вратите на големите културни средища са все така затръшнати пред носовете на ромските творци и „циганската култура“. Така тихомълком по терлички се изниза и този Ден на ромите, който неслучайно съвпадна с Великден.

Непознаването на историята на този съдбоносен човешки акт, предопределящ развитието на ромите до наши дни, всява смут сред мнозинството и самите роми – дали е празник или паметен ден за отдаване почит, дали да играем като на сватба или да мълчим като на смърт. Именно това ражда чудовищата, които се случват на 8 април всяка година – кръшни програми, които оправдават очакванията на веселяците. Разбира се, има тематични проектни събития с правителствени участници, за които, обаче, ти е необходима членска карта, издадена от възседналите ромската политика организации и специалисти.

Въпреки това, 8 април – Международния ден на ромите, е добър повод за отрезвителен ромски разговор. Защото, като изключим дирижираните свади между българи и роми, през останалото време общността и ромският въпрос са все така добре скрити от погледа на всички. Посланието на ромските водачи от 1971г. е кристално ясно, пронизващо и до днес. Бариерите са все така високи,  изпъкващи и спъващи. Древен народ, със запазени език и култура, но и съвременна нация с все по-отличаващи се черти. Флагът и химнът запечатват историческият политически акт и уплътняват претенциите на делегатите, които  искат точно толкова, колкото е дадено на всички народи. Близо 30 години след края на Втората световна война, ромското войнство събира сили и смелост, за да изкаже с всеобщ глас болката и мъката по избитите роми от нацистите и съюзниците им, а почитта към паметта им се превръща в символ на този ден.

Ромска приспособимост стоически е понесла суровите средновековни гонения, европейските робски практики, нацисткото евгеническо прочистване и демографският асимилационен апетит. Днес ромите държат високо главите си, въпреки смазващата мощ на ботуша на антициганизма, който обуват все повече граждани и институции в името на справедливостта. Но сякаш историческият инстинкт на вечно преследвани, бягащи и криещи се странници, успява да  съхрани ромите от отровата, която се излива върху тях. Единственият народ, който се е запазил толкова дълго време, без да е водил война с друг народ или страна, без да е извършвал погроми или атентати.

Апелът на делегатите за действие по ромския въпрос, благоустрояването, развитие и въздигането на ромите слага началото на световното ромско движение, а това неминуемо дава тласък и на дебата за всеобщите човешки права.

Въпреки това, вече над 70 години след уродливостите на нацистите, все още за даденост се приемат разликите, които отличават ромските квартали от другите, стените, които ги обграждат и презрителното отношение. Колкото и да подобряват дома си, когато излязат на улицата, много роми все още газят в кал и локви, за да стигнат до работа, училище, лекар. Липсата на детски площадки и паркове в близост до и в ромските квартали е съвсем в реда на нещата, включително и в главите на много роми. Общинските планове за облагородяване и европейските проекти за сближаване все така демократично и по правилата заобикалят ромите - освен ако няма изрични европейски средства за усвояване. Дехуманизацията на тези територии тече в контекста на кохезионната политика на Европейския съюз, а ромските квартали безвъзвратно се отдалечават от българските.

Държавните и неправителствените интегратори, обаче, не си дават сметка, че живеем във времето на мобилността и няма как да спрат движението на ромите към центъра на града, държавата, континента и света. Към това като се добави специфичната чувствителност към несигурността и предприемчивият дух, то едва ли някой може да спре порива за свобода и живот на ромите.

Всичко това някак си се изнизва от обсега на журналистическата ни прецизност. С дълбока предубеденост време се отделя на отживелиците „циганските помощи за деца“, „фертилитета  на циганката“ и „магичната потентност на циганина“. В главите на хората върлува една завист към тези феномени, които видни фалшификатори майсторят и осмислят своето политическо битие. А за десерт „циганската престъпност“ върви със „стари измъчени български баби“.

А всъщност, социални помощи в България по данни на АСП за 2017г. получават около 40 хил. лица и семейства. Полицейските статистически данни за установени престъпления през 2016 г. ясно сочат, че етническите малцинства извършват под 25% от всички престъпления. Заблудата е в разрез с фактическата реалност, но все още утешително се сервира на недоволните и отчаяните граждани.

Ромите често се ползват като расистки отдушници в медиите. Индикатор за това е и годишният индекс за свободата на словото, изготвян от „Репортери без граница“, където България всяка година изпада все по-надолу в класацията. Излизането извън сянката на стереотипните представи „пъстри, безгрижни, буйни и безкрайно щастливи“ или „мрачни, шумни, нагли и грозни“, ги поставя в позицията самотни изключения. Подложени на публичното унижение да се самоотрекат от идентичността си, с галещо самочувствието „ти не си като тях, ти си различен“, често ги вкарва в самозаблудата за уникалност и посява кълновете на омразата към себеподобните и на себеотричането.

В настоящата среда на предубеденост остават невидими стотиците български роми, които през последните 20 години са завършили висше образование с подкрепата на родителите си или на организации като Ромския образователен фонд. Факт, известен на много социолози и изследователи, но често омаловажаван и премълчаван, за да излезе на преден план стереотипа – бедността, маргиналността, уязвимостта и пр. Една голяма част от изследванията за ромите са профилирани, защото обслужват даден проект или програма, и не са всеобхватни. Много често на преден план се извеждат проблемите и нуждите на една малка част от ромите – защото такова е заданието. Тези изследвания са достоверни, но не са обективни – достатъчно представителни, казано на езика на социолозите. Това води до изкривяване (bias) и стигматизация. Например, много роми започват да се вмъкват в тези изводи и социални роли, дори те да не се отнася за тях. Заради конформизма, за да оправдаят очакванията на хората за тях и да не бъдат отхвърлени. Друг пример е, че много роми мислят, че някой някъде дава пари за роми (на калпак). Все по-често влизат в спора "къде са парите за ромите". Но никой, например, не говори за репарациите и компенсациите за ромите, които след ВСВ са се раздали на определен кръг от хора, организации и държави. А и все пак това обръща черногледата обосновка „образованието не е важно за ромите“ и „ромите не са критично мислещи“.

Процесът на модернизация тече тихо. Критикувани общностни практики отживяват с времето. Голяма част от предприемчивите роми се изнасят със семействата си в страни от ЕС. Мнозинството от тях успешно се интегрират и устройват там. В пълен дисонанс с интеграционните катаклизми на държавно ниво, ромите продължават да се интегрират успешно в различните европейски общества. Лятото съживяват местните български икономики за кратко и се връщат обратно – на училище, на работа.

По данни на различни източници и експертни оценки, над 50% от ромите са напуснали страната в посока Западна Европа – осезаем човешки капитал, който гладът на големите икономики поема със задоволство. Косвените ползи за България са също огромни. За 2016 година българските граждани, работещи и живеещи в чужбина, са изпратили над 1,6 млрд лева в България до свои близки и роднини. Колкото и трудно да го допуска патриотичната мисъл, част от българското правителство, то една съществена част от тези пари са ромски.

Държавните лидери на националистическо-популистките мнения обясняват запалено провала на полуинтеграционните си политики, но удобно се крият от потенциала на действителността. Образованието на ромите е темелът на просперитета, но все по-малко родители от големите градове са готови децата им да седят рамо до рамо с роми, да споделят една стая, да дишат един и същ въздух – както в детската градина и училището, така и на тротоара, в работата и в градския транспорт. Това са все изводи от изследвания за нивото на толерантността в България. В учебниците ни по литература и история няма и ред за ромски творби, творци, култура, език и минало, камо ли децата да бъдат обучавани и възпитавани от учители роми. Децата, обаче, се разбират идеално, ако не паднат жертви на предразсъдъците на родителите си. А ролята на ромския учител все повече ще придобива смисъл.

Патриотичният мит за "ромският мързел" е безмълвен пред рисковете, които поемат за живота си голяма част от ромите, за да прехранят семействата си, оставайки в сивия сектор, защото на работодателите все не им достигат квалифицирани работници. А въпросът подготвено ли е обществото да вижда роми на публични позиции, или все още се страхува да се остави в ръцете на лекар ром, освен ако не се казва Чирков, ще става все по-актуален? Ако в идеала за интеграция интегрираният ром е в оранжево работно облекло или се социализира в строителни войски – чукайки камъни, то очевидно има дълбоко разминаване между интегратори и интегирани. Принципът за пропорционалност предполага разговор за разпределението както на бреме, така и на блага – нещо, за което много етнически българи не са готови, а мнозинството роми не са подготвени.

Държавните институции изпитват известни затруднения и неудобство да обяснят защо се бутат основно ромски жилища от всички незаконни строежи. Сметката на всичките актове на несправедливости плащат всички граждани на България – в Страсбург. Разбира се, това е пряко свързано с правосъдието, което очевидно в случая е дефицит. Хвалбата с прословутата вековна българска толерантност е всеизвестна, която сякаш най-често се проявява между малките хора в малките градчета и села по модела на „комшулъка“.

Големите политически лидери съзнателно намигват на „важните“ малцинства, а изпълнителната власт остава все така невъзможно желание за ромите. В законодателната власт се допускат на принципа на руската рулетка. Появят се за кратко и изчезват, но пък прякорите им се помнят дълго. За съдебната власт, армията и за полицията ромите остават все така неблагонадеждни и външни, въпреки българският духовен плам в сърцата на много роми-кандидати. Културата е все така затворена за „цигански работи“, а ромските творци всеки път са поставени на колене, когато трябва да изготвят културен продукт, предназначен за високите чуждестранни гости.​​

Покрай сляпата тишина или мръсният шум, присмехът или презрението, фалшивото превъзходство или загрижеността от неудобство – ромите биват отчуждавани от тялото и духа на България. Потенциалът, който стои набутан зад невидимите стени и пречупван през общите пристрастия, все така неизползван очаква да се влее в културата, икономиката и политиката на страната.

Въпреки това, ромското възраждане е в ход. Икономическото благоденствие на ромските семейства води до облагородяването на средата, където възможностите за личността стават все по-големи. Разбира се, това трудно може да се отнесе за онези 10% роми, които междуинституционалните процедури превръщат в жертви и третират като свои зависими клиенти. Успехът е възможен по единично, а не толкова групово. Ромите и семействата им из Европа са доказателство. Ромите, също като българите, са много различни по между си – културно, икономически, политически и пр. Когато на лице са еднакви възможности и нормална среда, всеки успява по свой начин. А усещането за успех и щастие е нещо лично и интимно. Не винаги може да се измери с обективни институционални показатели или сравнение между две социални групи.

Днес ромите свалят премяната на миналия век. Узрели, заслужено слагат европейското си облекло. Успехът, с който се вписват във всяка цивилизация и култура, е известен от древността. Налице са дадености, резултат от естественото развитие на общността. Въпрос на време е потенциалът и даденостите да се срещнат в ромско движение, което към момента се намира в критична отклонение от пътя си.

Все по-рядко ромите ще се примиряват с аутсайдерската си позиция, която им е отредило голямото общество. Все по-често ще виждаме ромите в естествена защита на достойнството и правата им. Колкото по-отрано си поговорим и се подготвим за този превратен момент, толкова по-лесно ще се случи прехода към гражданска нация. И всичко това в името на България!

Публикувано в "Дром Дромендар" и "Маргиналия.бг".

Снимка: А blacksmith hard at work in Satipur, north of Calcutta in India.