Опитът на променените*

Дебатът за правата на човека и представителността на гражданите в условията на достойна среда, като че ли нарочно против логиката на демокрацията, винаги е бил и ще си остане горещ политически картоф. Въпросът, дали този дебат допринася за общото благо, не бива да спира случването му. Защото демокрацията, като най-идеалната форма за управление с безбройните си недостатъци, създава редица условия да бъде атакувана точно в тази част на ахилеса си. И именно в тази причинно-следствена верига изплуват болежките и страховете на човека, защото свободата на словото е равносилна на правото на съмнение и страха. А правото на свободен избор е плод на словото, страха и самосъхранението. Демокрацията колкото е подранила, толкова е и закъсняла в цивилизационното израстване на човека, който през вековете се пригажда към нея, като я променя според нуждите си, но и не според търсенето на актуалното време. Като всекидневно главоболие контрастите на човечеството изплуват като притеснение за всеки човек в съзнанието му.

В дух на протестни нагласи си заслужава мисълта ни да се влее в конструирането на нова форма на демокрацията, която да задоволява не само нашите нужди, но и нуждите на актуалността. Но за това, когато му дойде времето.

Когато говорим за правата на човека, е много приятно да черпим от опита на човечеството. Защото в него има горчивина и сладост, истина и лицемерие, честност и предателства, ирония и трагедия, крах и перспектива. В този ред на мисли няма как да не споменем премеждията, през които преминава страната с претенция за най-истинската демокрация в света – САЩ.

Робството е исторически апокалипсис, който до ден днешен държи будна душата на почти всеки американски гражданин. Искреността за този период е безкрайна в американското общество. Признанието е смирено. Усилията за компенсация – неимоверни и настоящи. Резултатите – видими и благоприятни за двете страни, ако прием, че е имало две страни в историческата действителност. Днес всеки американски гражданин е свободен да има индивидуален успех с ясната осезаема подкрепа на държавата и гражданите. Но за да дойде катарзиса, първо трябва да е преминал ужасът. Ужасът очевидно е преминал, а президентът Барак Обама е символа на катарзиса, който продължава. Разбира се, съмненията не могат да изчезнат никога, защото всекидневието ги подхранва с качествени примери. Ето, например, скоро оневиниха Джордж Зимерман, който застреля и уби 17-годишния цветнокож тийнейджър Трейвън Мартин. Преди година този случай повдигна въпроса за расовото профилиране на престъпността и днес този дебат продължава да държи влажни устите на много американци. „След този случай, нацията ни е толкова разделена на расов принцип, колкото не сме били много отдавна. И аз съм силно притеснена, защото много бързо вървим към грешната посока. Ужасното минало сякаш пак се появява като кошмарен съм, който заплашва да влезе в живота ни. Като чифт обувки, които още са топли от последното носене”, казва една американка под статията в „Ню Йорк Таймс” за оправдаването на Зимерман. Но това са рисковете на подходите и категоричните решения.

Американският катарзис носи началото си от основополагането на положителните утвърдителни актове, или по-известни като „affirmative actions” (положителна дискриминация) – комплекс от мерки, насочени към изравняването на възможностите на гражданите при кандидатстване за работа. Основната цел на действията, които произтичат от изпълнението на тази рамка, е насочена към предотвратяване на дискриминацията срещу служители или кандидати за работа, въз основа на техните цвят на кожа, религия, пол или национален произход. Като най-силен мотив за създаването на нормативна база, която да изравни възможностите на трудовия пазар, в САЩ се приема наличието на остатъци от законово съществувалата сегрегация и дискриминация в миналото. Освен това друга цел на държавните програми, произтичащи от тази мярка, е гарантиране на максимална представителност на гражданите в частния и публичния сектор, който много често им служи – полиция, болница, университет, община и други институции. Разбира се, тази политика на американското правителство е била оспорвана от различни граждани на САЩ, защото осигурява колективен достъп на различни граждани до работа, на базата на тяхната раса, пол, религия или национален произход, тъй като те са били исторически ощетени. Идентичността на този спор е ясна, но краят – мъгляв. Като случая „Зимерман”.

Първоначално тази политика на обратна дискриминация е била инструмент за справяне с продължаващата дискриминация спрямо афроамериканците през 1960 г. Но в наши дни, например, тя обхваща все повече социални малцинства, които не на всяка цена са етнически, расови или религиозни. Терминът „affirmative action” за първи път е използван през 1961 г., когато американското правителство създава политика за справяне с усещащата се явна дискриминация в обществото. Тогава в нареждане до всички държавни агенции, президентът Джон Кенеди със заповед номер 10925 дава мандат „положителните утвърдителни действия да подсигурят наемането на работа на служители, и че по време на работа към служителите всички се отнасят без оглед на тяхната раса, вяра, цвят на кожата или национален произход”.

Четири години по-късно 36-ият президент на САЩ, Линдън Джонсън, подписва закон със заповед номер 11246 и систематизира положителните утвърдителни действия, като възлага на служителите на федералната изпълнителна власт да съставят програми, които да подсигурят изпълнението на закона. Президентът Джонсън развива идеята „affirmative action”, като поставя в основата на тази политика важността от постигане на истинска свобода за афроамериканците.

„Нищо не е толкова изпълнено със смисъл в нашата съдба, колкото революцията и свободата на афроамериканците. В твърде много отношения тези американци са били третирани като друга нация – лишени от свобода, осакатени от омраза, вратите на възможностите затворен за надеждите им… Но само свободата не е достатъчна. Няма как да изтриеш вековното петно казвайки „сега ти си свободен да ходиш където искаш, да правиш това, което ти се прави, и да си избереш лидери по твое желание. Някак си не върви да вземеш човек, който в продължение на години е окуцял от веригите, да го освободиш, да го сложиш на стартовата линия и да кажеш „ти си свободен да се съревноваваш и конкурираш с другите”, и да продължаваш да вярваш, че си съвършено честен спрямо него. Тогава идва следващата по-трудна и истинска битка за гражданските права. Ние се стремим не само към свобода, а и към възможности. Ние се стремим не само към законова справедливост, а и към човешка интелигентност. Ние се стремим не само към равенството като право и теория, а към равенството като факт и резултат. В този ред на мисли равните възможности са важни, но в никакъв случай не са достатъчни”, казва в изложението си президентът Линдън Джонсън до Харвардския университет от 4 юни 1965 г.

Разбира се, трудно е да се правят паралели между колосална демокрация като американската и току-що пръкналата се българска. Въпреки последния месец, през който българският гражданин показва едно израстване, за разлика от политическата номенклатура.

В историята на България също има пример, които не са за гордост, макар че някои публично личности усилено ги налагат като „патриотични актове”. Например, влезлият в сила през 1901 г. с указ 271 на княз Фердинанд “Закон за изменение на избирателния закон”, с който са отнети избирателните права на “циганите нехристияни, както и на всички ония цигани, които нямат установено местожителство”. Това продължава до 1919 г., когато Ньойския мирен договор автоматично променя този акт. Тъй като България излиза губеща от Първата световна война, се задължава да спазва и принципите на Обществото на народите – организация предшественик на ООН. Ето и някой по-важни моменти от Ньойския мирен договор, които засягат малцинствата: ще се осигури пълна равнопоставеност на всички малцинства, живеещи в България; българската държава няма да прави дискриминация на религиозна, езикова, расова и национална основа; етническите групи в България, ще са свободни да изпълняват религиозните си задължения и също както останалите Български граждани няма да бъдат подлагани на дискриминация при ползването на своите гражданските и политическите права; малцинствата ще могат да работят в държавна институция, ще могат да избират професията и занаята си; тези, които са български граждани, ще могат да говорят какъвто и да е език в частните и търговски дейности, в издателско-печатарски дейности; освен това малцинствата ще могат да откриват образователни, благотворителни, религиозни и социални институции, ще могат сами да ги контролират и управляват, в същото време ще могат свободно да говорят езика си и да изпълняват религиозните си задължения; българското правителство, ще отделя една оправдана сума от държавните и общински бюджети за училищата, религиозни и социални институции в местата където са населени предимно от малцинства. Фактически това е първи международен договор свързан с правата на човека и малцинствата, по който България е страна, макар този международен контракт да се приема с огорчение от българската държава.

В наши дни държавната нормативна база ни е изравнила по всички критерии, но сякаш социалните неравенства до такава степен са зейнали като дупки, че много от гражданите имат усещането за принадлежност към повече от три държави.

Днес в България няма робство, но има едно тотално безразличие към едни граждани, които ни се усмихват от телевизионния екран жалко и съкращават изреченията непростимо. А други от тях работят над себе си, за да останат с неясен статут в държавата, защото всички се отнасят към тях като към прозрачни – дори и демокрацията. Или просто като към изключения. За ромите става дума. Това отношение като към прозрачни вече се усеща от все повече граждани – майки с деца, кандидати за работа без опит, гейове, жени, възрастни мъже и жени, инвалидите и т.н.

Двойният стандарт спрямо тези групи в обществото някак си се утроява. Те липсват в политиката – или просто отново са невидими. Няма ги в бизнеса – защото не са човек на еди си кой. Изолирани са в гражданството си – защото се притесняват от него. Културата им е игнорирана. Приносът им за човечеството е забравен. А идентичността им – погребана. Те са извън демокрацията, извън човечеството, извън екзистенциалния смисъл. Безгласни и освободени от Системата. Много често.

Да, ще се съглася с повечето хора, които твърдят, че са налети милиони левове, евра  и долари, за да може ромите от невидими да станат видими и от недокосваеми да се превърнат в докосваеми. Парите останах в хартиите, а положението от прозрачно стана безцветно. 

И тук като по часовник идва въпросът нужно ли е държавата България да провежда „положителни действия”, обратна дискриминация, спрямо ромите и изобщо спрямо всички социални групи в обществото, които през годините по един или друг начин са игнорирани от Системата – къде неумишлено, където изцяло умишлено.

Дали не е необходимо повече от всякога назначаването на повече роми в полицията – не само за да ги има, а за да участват наравно с другите си съграждани в опазването на обществения ред, частното имущество и човешкия живот? Имаше една теза, че това ще намали престъпността в ромските махали. Да, би могло да се приеме, че тя може да е адекватна. Но само тогава, когато и социалната политика на държавата не превръща ромите в социални слаби, а по-скоро ги прави проактивни и предприемчиви. Защото икономическата система в момента заставя не малка част ромите да чакат единствено за социални помощи, защото от това печели само определен политически кръг и то преди избори. Ако се назначават роми полицаи единствено стъпвайки на тази теза, провалът ще е неминуем. Защото нужни са не само редови полицаи роми, а и роми в ДАНС, тъй като в момента агентите й получават курсове по ромски език. А тогава просто няма да има нужда. Но най-важното, което трябва да се цели с една подобна мярка, е да се научат гражданите да доверяват себе си в ръцете на роми полицаи. Каквато е била и идеята в щатите – създава се взаимно доверие между разнообразието. Тази идея днес я виждаме на практика. Когато Хилъри Клинтън беше на посещение в България, едни от най-близките й гардове бяха цветнокожи.

Не е ли време да се допускат роми във висшите етажи на армията – не само за да козируват, а за да участват наравно с другите си съграждани в опазването на сигурността на страната? Има сериозни доказателства в други държави, че това е една изключителна добра и ефективна практика. Защото така се връчва отговорност и право на взимане на решения. А това изключително дисциплинира и чупи рамките на маргиналността, в която се ражда почти всяко ромско дете. И последствие стигмата го преследва навсякъде. Както е с детето инвалид, или детето с родители гейове.

А кога ще има роми в театъра и киното – не само статисти, а в истински съдържателни роли? Тука някой ще каже „какво пък носят като култура и актьорски заложби циганите?”. Ами носят много. Доказателство за това са Русия, Украйна, Испания, Унгария и куп други страни, на които все се опитваме да подражаваме в културно отношение. Техните театри, кина, опери и филми са напоени с изключително много ромско. Тука не говорим за онова пошлото, което се представя за ромско, а за онова, което те кара да изтръпваш и настръхваш. Остава сами да си отговорим, защото нашите не са. Всъщност, ако се върнем 50-60 години назад, ще видим че и България е била потопена в циганската култура. Но какво се случи от тогава до днес, някак си Системата не ни позволява да си отговорим.

Принципно може много да изговори и изпише за обратната дискриминация, защото тя до известна степен балансира неравенствата в обществото. Очевидно нуждата от нея е голяма. И нуждата не е само на едни граждани – нуждата е на много граждани, които имат строг индивидуален статус в обществото и затова са дискриминирани. Този подход би могъл да им осигури представителство, но само ако първоначалната цел не е постигане на блага за най-представените в държавата.

„Мъжете и жените от всички раси са родени с еднакъв набор от възможности и способности. Но човешките уменията не са само плод от самото раждане. Те се развиват или закърняват в зависимост от семейството и квартала, в който живееш, от училището, което посещаваш, от бедността и богатството, които те обкръжават. Човешките умения и способности са плод на стотици невидими въздействия, които влияят на малкото пеленаче, на растящото дете и не на последно място на зрелия човек”, е друга част от изказването на президента Линдън Джонсън. Очевидно достойнството е единствената характеристика, по която всички граждани са равни. И именно затова се налага да се борим за неприкосновеността на човешкото достойнство, от което произтичат отношенията, себеуважението и хуманността. Или както е записано в Конституцията на Германия – „човешкото достойнство е неприкосновено”. Германия, която също продължава да преживява катарзис.

*Титулярното заглавие е "Обратна дискриминация".

Webcafe

П.П. Лично мое мнение - за стратегиите (не само в областта на борбата с престъпността) има един много хубав израз, който в българския контекст се вписва идеално, а именно - България има толкова много стратегии в различни области, че ако ги запалиш, ще горят 24 часа. Но ако погледнеш колко от тях се изпълняват - не можеш да намериш една до край изпълнена за последните 24 години.