Лошият материал сраства с природата

Върбица е затихващо градче на шест лева и петдесет стотинки от Шумен с топъл през лятото и студен през зимата автобус. Измерено в разстояние, отсечката е около 60 км. Пътят за Върбица е почти разбит. Почти, защото областното пътно управление прави известни усилия, за да закърпи донякъде широките красиви и ерозирали дупки.

Преди седмица, силно казано, Върбица беше разтърсена леко. Баба на име Гюлзар се обеси. Силно казано, защото хората вече не ги докосват и самоубийствата. Шумът около бабата затихна като стар спомен. Нямаше кой да държи жив разговора за патологичния случай. Приемаме самоубийството като естествен изход от безизходиците на България. Синовете на тази баба са в Западна Европа. От близо три години живеят и работят там заедно с жените и децата си. Там са, защото тук, във Върбица, биха се обесили всички заедно, за да се разтоварят не от самотата, а от тежестите на живота. Преди дни се прибраха и погребаха майка си, която отдъхна по собствена воля, призована от безсилието да се справи сама.

Баба Гюлзар е лицето на всички баби от малките български градчета и всички български села. Тя живееше сама в двуетажната си къща. Вардеше и другите две къщи на синовете си – също масивни и двуетажни, но празни. Преди известно време баба Гюлзар направила първия си опит за самоубийство, но не успяла. Спасил я комшията - на две празни къщи от нейната. Но ето, че баба Гюлзар е успяла. Успяла да избяга от самотата и да се скрие от тъгата по децата си завинаги. Този път комшията, през двете празни къщи, не успял да се притече на помощ.

Най-вероятно е бил пиян от мъка или ракия, която утешава самотниците евтино и без тежки последствия. Баба Гюлзар беше пенсионерка. Взимаше около двеста лева чиста пара, както казват по селата. Преди е работила в ТКЗС-то. Тя е една от строителките на тоталитарната икономика, трохите от която днес олицетворяват новото ни пазарно стопанство. Баба Гюлзар е от онези хора, които цял живот са служили на страната си честно и безкористно, за да бъде лишена от достойни старини – самотна, далеч от деца и роднини. Хора като баба Гюлзар обират горчивия каймак на Европейския съюз – живеят изоставено, с чувство за излишност.

Миниатюрните български градове като Върбица са обречени да бъдат изоставени. На влизане в подобен град ще усетите крещящата тишина на природата. Ще видите баби като баба Гюлзар – изоставени от децата си. Баби, които прекарват безплодното си време в седене на някоя дървена пейка или пън, обгърнати от спомени за младини. Баби, които зорко пазят домовете на наследниците си с идеята, че някой ден домашното огнище може да ги събере на едно място отново. Домове с обрасли треви и бурени. Къщи в прегръдките на безделното всекидневие на градове като Върбица. Имоти с широк селски двор и занемарена градина. Вратите и прозорците им са облепени със стикери СОТ или Security, въпреки че зоркият бабешки поглед не изпуска нито едно човешко присъствие, за да си разнообразят разговора.

Градове като Върбица са лишени от човешката намеса. Те срастват с природата и се вливат в зелените български поля и гори. А бабите им се обесват, за да дойдат синовете им да ги погребат и да заминат отново, но завинаги. Бабите умират, за да продължи срастването на селските градове с природата. Остават само стикерите СОТ и Security.

Управниците на простолюдието имат повод да черпят – вече имат с човек по-малко лош материал. Световният ни финансист нека да се изпоти от щастие, защото ще изплаща една пенсия по-малко. Държавата смело да закрачи напред с по-малко лош човешки материал и три пъти по-малко добър такъв – онези, които заминават, едва ли някога ще се върнат. Страхът да се сраснат с природата тегне над тях. Лошият материал намалява. Добрият – три пъти повече. Срастването с природата – предстои.

Публикувано във в. "Новинар"