Аз бях и съм себе си

Спрях. Вгледах се. В себе си. Помислих. Размислих. Върнах се. Назад. В миналото. Спомних си. Сетих се. Замислих се. Защо? Кое? Как?

Личностното и душата се изгубиха в последните 365 дена. Аз го позволих. Изгубих се и аз. Къде съм? Какво правя? Знам ли защо го правя?

Миналата година - станах на двадесет и четири на двадесет и четвърти. Знам, че се обичам, че съм обичан, че обичам.

Мъглявият бит ме погълна - както стара печатна машина пресен ръкопис.

Себеизслушването ме изостави. Аз се изоставих.

На двадесет и четири,  на двадесет и четвърти... се заиграх с миналото.

Набутах миналото в лоното на настоящето. Замесих го с намеренията на бъдещето. Получих тесто за човека в мен.

Бях малък - в детската градина. Спомням си как свако ми ме прибираше с мотора вечер. Беше приятно. Вменяваше ми, че аз го карам. Ставах сутрин рано. Връзвах си връзките. Оплитах ги и се спъвах. Падах, за да стана пак - на крака. Хапвах филийка с "Linko". Госпожата ми се усмихваше жълто и се зъбеше. Миришеше на "Tetra Mint" - чиста сода. С кръгли и дебели като мъгла очила. Не обичах грис. Готвачката беше дебела. Носеше обувките на Дядо Коледа. Хванах я.

Бях първи клас. Бях калпазанин в първи "а". Станах отличник в първи "в". Зимата беше топло в кирпичената ни къща. Миришеше винаги на топли и вкусни манджи. Топлият домашен хляб придаваше селски аромат на дома ни. Имах вълнени чорапи. Бели с кафяви райета в горния край. Зимата беше по-пухкава, защото беше моето детство. Имах черни големи галоши. Имаха хубави грайфери. Малко бяха децата с хубави кожени ботуши. Аз си обичах галошите. Държеха топло и ми вдъхваха сигурност върху леда. Сякаш бяха част от мен. Вълнените ми чорапки ме топлиха, а галошите ме пазеха.

Бях на седемнадесет. Погледнах в себе си. Помислих за себе си. Промених се. Запознах се с хора от България - извън моето малко градче. Усещах как се отпуших идейно и амбициозно поех по пътя си. Растях и израствах - бавно, но щастливо.

Бях студент. И всички ме гледаха. Малко по-късно разбрах защо ме гледаха. Защото бях по-кафяв от тях. Гледаха ме, защото съм циганин. Това не отбягна на никого. Тогава радостта, че съм станала студент се срина за момент. Сблъсках се с онова, което не можеш да намериш в малките населени места - презрението към цвета на кожата и етническия ми произход. Гледаха ме всички. Но бях щастлив, защото успях и продължавам да успявам. Защото разбрах, че е нужно да доказвам, че съм гражданин на тази страна. Не успях из цяло, защото ще успявам през  целия си живот. Това е орисията ми. Дипломирах се в радост и колегиална любов. Тропнах силно на подсъзнателната маса на всички. Помогнах им да се излекуват от себе си. До колко успях - времето е наблюдател.

Бях аз. Продължих да съм аз. Сега съм аз. И утре ще бъда аз.

Бях забравил за себе си. Забравих. Бях си спомнил за себе си. Спомних си. Бях си поговорил с вас за себе си. Поговорихме си.

Бях със себе си. Бях с теб. Бях с него и нея. Бях с нас. Бях с вас. Бях с тях. Бях с всички.

Благодаря ви! Аз бях и съм себе си!