Johnnie Walker ми говори

С безгранична искреност признавам, че Johnnie Walker е един от най-добрите ми приятели. Запознах се с него преди повече от пет години. Последно си говорихме преди няколко месеца. Не си приказваме често, защото нямам много време за него. Нито пък той за мен. А и честно казано срещите с него са доста скъпи. Разбира се, ако държиш да се видиш и полафиш с истинския Johnnie Walker.

 Повод за срещата ми с него бе сватбата на дъщерята на първата ми братовчедка по майчина линия. Интересното в случая бе, че се засякохме с Johnnie там, където се запознахме – хотел „Princess”. Зарадвах се душевно, като го зърнах да стои на масата. – Ей, Johnnie, как си? – изръмжах. – Ооо, пич, ако искаш вярвай, точно тебе чаках! – отвърна той. Оформяше се готина вечер не защото ще ми пеят едни от най-скъпоплатените изпълнители от Балканите, не защото ще ми свирят 3-4 качествени оркестъра на смени, не защото съм в “Princess”, а защото компания ще ми прави Johnnie! Първите 50 грама от целия литър пред мен Red Label Johnnie Walker, стоплиха вътрешностите ми и загряха философско-житейските турбини на главния ми акъл. – Johnnie, искам да те питам нещо? – започнах се. – Питай, но да не е много сложно. – заскромничи той. – Какво мислиш за тези жени? Тия дето са дансинга. Виж какви рокли имат. Сигурен съм, че поне едната струва повече от 500 лв. Виж с какво са накичени – върху едната има повече от два килограма злато. Не се чудя как си го е позволила. По-скоро се чудя как издържа с два килограма метал върху себе си. Я виж тази до нея какви огромни и многоъглови скъпоценни камъни има по себе си. А, Johnnie, какво ще кажеш? Сега ще ти кажа нещо, което може да те ядоса. За да носят тия камъни и злата по шиите, главите и ръцете си, много хора са страдали и умрели, трошейки скали в някоя златна мина на Индонезия. Не мога да си обясня защо трябва да умират едни хора, за да се кичат други с труда им. Толкова евтин ли е човешкият живот? 2000 лв. ли струва един човешки живот. Много от хората, които работят за разни златотърсещи компании, умират или си съкращават живота от живачни пари и други отрови, горе-долу като изработят злато за толкова пари. Знам, те го правят, защото нямат друг избор. Като казвам няма друг избор, наистина нямат. Защото у нас използваме „нямам друг избор”, при наличието на няколко избора. А те наистина нямат. И въпреки това, Johnnie, питам те, справедливо ли е към човечеството? Сякаш има няколко категории човечество? А, Johnnie? – ядосан питам аз. – Няма начин да не се съглася с теб. Но спри да мислиш в този ред. Просто изглеждаш като загрижен и смешен глупак в очите на другите. Сам човек, който и да е той, не може да спаси нищо. Всъщност човекът не може да спасява. Той е способен да създава начини за унищожение и приключване на всичко. Такава му е природата. Тези, хора дето са окичени със злата и скъпоценни камъни са нищожна част от онези хора, които определят дневния ред случващото се в света. Замисли се малко. Ако не бяха те, нямаше и да се видим. Щом си сърдит защитник на човешкия живот, я ми кажи, знаеш ли колко животни са избити, за да може ти да се фукаш с твоите кожени обувки. А коженото палто? А? Виж в какво общество живееш – капиталистическо, което разделя хората на три класи, а ти си тръгнал да ми говориш за справедливост. – затапи ме Johnnie. – ... ъъъ... – замлъкнах! – Всеки един от нас консумира света по свой си начин, мислейки за личното си благоденствие, чрез достигане на екзистенциално удоволствие. – крещи ми той. Дразни ме. Това, което казва ме дразни. Какво знае той? Нещастен Пешеходец. Затова само в бутилка ще стои. Така му се пише. Щом му знае много устата. Дразни ме, защото е прав. Не обичам да не съм прав.

Главата ми бумти от силната мазна музика. Сериозно се наливам с Johnnie. Малка пауза разсейва разговора ми с Пешеходеца. – Johnnie, виж колко са глупави хората. Някакъв тип с дълга рошава коса ги щрака с „Nikon”. 10 минути по-късно показва тяхна снимки и им иска 2 лв. И те му дават. Цели два лева за една снимка. Чудя се, дали да не включа моят „Samsung”. Току-виж съм направил някой лев предпразнично. А, да бе. Да не съм идиот. Трябва да си сериозно нахален, за да снимаш хората без да съгласни и после да им искаш пари, че си ги принтирал, без да си ги питал. Срамна работа. А, Johnnie? – гледам го в чашата аз. – Трябва да има и глупави хора, за да живеят по-лесно не умните, а хитрите човеци. – тихо се изказва Пешеходеца. – Знаеш ли на кого ми напомня тоя фотограф? На художествения герой от романа „18 Сиво” на Захари Карабашлиев. Но има огромна разлика между Зак (художественият герой) и дългокосия рошльо. Зак снима за кеф и от усет да улови по уникален начин битовите моменти. Какво мислиш за „18 Сиво”? – питам Johnnie в началото шестата 50-грамова чаша от него. – Купих го с последните си пари за този месец. Все още не съм започнал да го чета, защото всяка вечер ходя по разни тържества. – споделя ми той. – Да ти кажа, Johnnie, романът си е жив живот. Готиното е, че има художествено-житейска драма – какъвто е и животът. Харесва ми моментът, когато Зак се насира в панталоните от развалени череши. Най-готиното в тоя живот е да сереш. Било то в гащите или по нечия бяла стена. И аз съм го правил – в детската градина. Все още си спомням как в търсенето на тоалетна хартия топло усетих как се надува зеленият ми чорапогащник отзад. Голям лайнян кеф. „Екскурзията” до Мексико (в роман), където едва не убиват Зак, който в мъгливи мисли от мексиканската маргарита не спира да търси паноча (от испански – вагина). И на крачка от смъртта се натъква на чувал прясна марихуана. Аххх, марихуана, Аххх. Пуших трева – в Холандия. Беше ми за пръв път. Дръпнах дълбоко три път. Четвъртия път се задавих жестоко. Гореше ми гърлото. Обърнах два чая с мед и се успокоих. Не знаех дали съм ангел или човек. Тревата дава криле. Дали бях Рая или на земята? Розовината на Амстердам те възнася в Рая. Та, общо взето всеки може да види в Зак себе си. Аз лично видях много от себе си. – мъгливо млъкнах. – Ще видим. Карабашлиев ме изкефи, когато натри носа на Дианатанайденова. Накара я да се почувства такава, каквато е – плоска. – отбеляза Johnnie с широка усмивка.

 – Johnnie, к’во мислиш за Яне Янев?. – Ех, това нахално момче, Яне. Знам го, да го еба. Голям нахалник. Първо ми спамеше имейла с любовни писма. Всъщност писмо, защото съдържанието на писмата беше едно и също – „Johnnie, оправи ме, твой Яне.”. Веднъж му отговорих, защото съвестта надделя над желанието ми.  „Всичко ти е наред , бе Яне. Нямаш нищо за оправяне.”. Получих отговор – „В смисъл... отзад.”. „Ах ти мръснико. Повече да не си ми писал. Аз съм хетеро.”. Блокирах имейла му. Писмата му отиваха в „Спам” папката. Но той нали е с някакви връзки в ДАНС. Да го еба у нещастния гей, набарал е служебния ми имейл. В „Оносно” на писмото пишеше „Доказателства за корупция”. В писмото си до личния ми имейл пише – „Пешеходец, имам сериозни доказателства срещу теб, които те уличават в злоупотреби със служебно положение и взимани на пари в особено големи размери.”. – И, к’во направи, Johnnie?. – с интерес слушах. Пешеходецът става за компания. Бях разполовил еднолитровата Red Label Johnnie Walker бутилка. Нямаше как. Компанията беше готина. – Ами нищо не направих, защото знам, че Яне е като балон с хелий. Издига се, издига се, издига се... Гръмне ли – пада. Ама виждам, че Волен го е разобличил. Той мрази Волен, защото Сидеров му измъкна Бойко. Яне беше ужасно влюбен в Бойко. Дори мислеше за брак. Генералът, като разбрал за тези му мераци, изкарал Яне от мобилната си група за безплатни разговори. Това ядоса Яне – много. Толкова много, че беше готов да стане хетеро върху жената на Волен – Капка. Всъщност двамата, Волен и Яне ми напомнят за „големите цигански лидери”. Яне и Волен с евтини трикове успяха да се докопат до разпределението на държавната баница. А циганските лидери – от дребни идеалисти се превърнаха в разпредели на парите на Джордж Сорос. Но това е друга тема. – категоричен бе Пешеходеца. Понякога има заплашително точни прозрения. Както е в случая.

 – Как ти се вижда Дянков? – питам го за нашия финансов министър. От бутилката останах само 100 грама. Останалите 900 бяха в мен. Отпускаха ме. Започнах да излизам от такта на оркестралната музика. – Симеон Дянков е уърлдбанковски феодален манифактурист с американски буржоазен начин на мислене – чист капиталист. Това момче или е голям безсъвестен глупак, или има претенции да бъде такъв. Голям богаташ, голям разбирач, голям не знам си какъв, а баща му живее мизерно в някакво село близо до Ловеч. Това е срамно за социализма, но гордо за капитализма. – правилно отбелязва Пешеходеца.

 – Къде ще бъдеш на Нова година? – пита ме Johnnie. – Мисля да се видя с Jack Daniels. – отвръщам му лаконично и приключвам с последните глътки Red Label Johnnie Walker. Усещам как залитам иронично. Грациозно облепвам певците и танцьорките с банкноти, и поръчвам музика. Ужасно ми се доспива. Слизам на рецепцията. Искам такси. „ОК’, ми отвръща вкусната рецепционистка. Излизам вънка. И разбирам, че „ОК” такси ме  чака. Качвам се турболетно и изговарям адреса пияно. Слизам пред комунистическия блок. Качвам се с асансьора. Отключвам вратата и търся възглавницата. Намирам я бързо. Мекотата ѝ ме дрогира. – Лека нощ, Johnnie. – Добро утро. Шест сутринта е!