Демокрация от комунистически бетон

Днес сме 10 ноември – великата дата от „новата ни история”. Дата, преобърнала живота и съдбата на няколко поколения български граждани. Дата, донесла на едни лъскави джипове, на други куп кашони, теглени към пункта за хартия, събрани от магазините - пак на онези с джиповете. Класите са само две - или имаш много, или нямаш нищо. Попиташ ли възрастен човек за спомените му – ще се сети за незабравимото лято на Овча могила или някъде по морето, като Созопол, защото колкото и смешно да звучи бабите ни са ходила там на почивка, а много от нашето младо поколение не са стъпвали по южното Черноморие. Възрастният човек помни спестовната си книжка и обикновените земни и човешки блага, които онова, отминалото време преди тази дата му е осигурявало. До като едни ги грее слънцето от морето през осемдесетте, то други от кошмарите си се будят потни. В сънищата си се връщат назад във времето. Спомените им са парещи, зловещи и мъчителни от силното слънце над лагерите в Ловеч и Белене. Защо едни искат онова време, а други се страхуват от него? Защо едни разправят за него с усмивка, а други със сълзи? Защо ли?

Пожелаха да бъде демокрация! И настана Демокрацията! Точно тези, които я поискаха, днес се оплакват, че не са ходили на кино и театър от началото на Прехода. Хора се бият за това кой да рови в кофите за боклук. Кофите за боклук са символ на българската икономика, защото там е прехраната на хората, които преди време хранеха държавата. Тъжна и бедна картина. На прост народ Демокрация му дай. После му гледай сеира! Последните 20 години само сеира ни остана. Добре е, че го има, за да се сетим за онова време. Изчезна спокойствието, чистотата, държавността, сигурността и редът! Остана страхът, мизерията и вечното недоволство, че все някой ни е виновен... и мечтата за национален месия! За 20 години се научихме, да не стоим по тъмно на вън, да си лягаме със страх и то в собствения си дом! Сякаш сме във филм. Да те е страх в собственото ти жилище. Да се страхуваш от лекаря. Не защото ще ти съобщи за неизлечимата ти болест. Страх те е, че нямаш пари да си платиш посещението при него.

Вярно и доказано е, че режимът е убивал, без да има причина. Това не го отрича никой. Бабите и дядовците ни разказват, че всички са били равни. Правата на леля Станка, ударник в местното ТКЗС, са били равни с тези на кака Минка, касиерка от кооперативния магазин.

Нашето поколение, 23- и 24-годишните, не сме живели през комунизма. Или поне нямаме спомени за това как е протичал животът на хората в червената реалност. Бабите и дядовците ни плачат за червеното Живковото време и носталгични мисли ги притискат до синята демократична стена – студена и груба. Едно време, едно време... ех, едно време хората строяха дву- и триетажни къщи с лекота и безспирен труд. Така казват майките и бащите ни. Едно време всички бяха равни – в магазина, в кръчмата, в полицията. Това разказват всички, живели по времето на комунистическото време. Имат спомени хората, и с тях живеят. Хубави спомени. Какви ли спомени имаме ние? Какви са ни спомените? Сини, свободни, демократични... и гладни, и болезнени. Какво ще разказвам утре на внуците си? За кого ще им говорим? За Доган? За Костов? За Симеон? За Сергей? За Бойко? За кого, по дяволите, за кого? Ние не сме живели през комунизма, но живеем в суровата демокрация. Свободно гладуваме и гласуваме. Гладно и мизерно на свободата се любуваме. Образованието е безпринципно. Висшисти – бол. Глупаци – хептен бол. Чували сме само, че по време на комунизма образованието у нас е било на световно ниво. А днес сме на световно ниво по неграмотност и безработица.

Днес учиш, за да имаш добра работа. Опитваш се да работиш. Не става. Нищо в тая страна не става. С 400-те лв, които получаваш, не можеш да си покриеш разходите. Камо ли да спестиш. Бягаме на Запад. Демокрацията ни гони. Само не стана ясно защо хората, които убиха комунизма, избягаха на Запад? Защо убийците на комунизма днес убиват и демокрацията? Защо тези хора убиват България?

Едни хора много искаха да говорят свободно. Едни хора искаха да разказват вицове за властта. Едни хора плачеха и говореха за свободата. И какво от това след като свободно говорим и разказваме вицове за властта? Каква полза имаме ние – обикновените граждани. Едни ще кажат – „благодарение на демокрацията, днес пишете този текст”, но ние бихме му отговорили „предпочитаме да имаме добра работа, отколкото безработна свобода”. Социализмът умря. Демокрацията увяхна. Кой ли е наред? Труден и непредвидим отговор.

Заменихме руския с английски език. Днес гордо се тупаме по гърдите, че владеем езика на янките. И дори можем да кажем Честита ви демокрация на английски – happy democracy.

Комунистите родината изградиха, комсомолците с тях строяха, но пионерите я съсипаха!

Така всеки път, било то на 9 септември или на 10 ноември, ще си спомняме за миналото – било то с усмивка или със сълзи. Лошо или добро, то никога няма да се върне.

Да ни е честита демокрацията от комунистически бетон!

P. S. Автори: Огнян Исаев и Васил Детелинов.