Потно горещо

Беше потно горещо. Слънцето лазеше всяка сутрин по врата ми през спуканото стъкло на студентския ми прозорец. С топлите си дълги лъчи ме галеше възбуждащо, като меки женски пръсти с добре оформен и леко дерящ маникюр. Това бяха първите и последните ми 10 приятни ранни юнски утринни събуждания. Работех усилено върху професионалните си ангажименти и се подготвях за дипломиране. През нито една гънка на мозъка ми не минаваше мисълта, че ме чака жежко лято с женски емоции, мъжки сълзи и разочаровани момчешки стъпки за пристъпване към самоубийство на гордостта – няколкократно. В началото бе пътуването – чак до крайната ни югоизточна морска пясъчна точка.

Две години. Само толкова бе времето, през което не съм я докосвал на живо. Само двадесет и четири месеца, през които си позволявах само да мечтая за нея. За вкуса на кожата й, за уханието на преградката й, за страстта на целувката й, за малките и ръце (притискащи ме към нея), за треперещите й от вълнение бедра… – само мечтаех.

Настъпи мигът. Дойде денят да я видя. Прегърнах я. Целунах я по врата. Тя стоеше и ме съзерцаваше със захарна усмивка. Мамка му. Яд ме е. Пиша тези редове с много тежест върху бутоните на клавиатурата и с достатъчно силни емоции за кървави проронвания, защото всичко свърши.

Седях безмълвен, за да чуя шума от косите й, за да усетя дъха й. Все още се чудех дали е истина. Не исках да я виждам, защото не ме предизвикваше през тези 730 дни. Пишехме си. Чувахме се. И вече се срещнахме. Тя ме гледаше с наивен, но не безразличен поглед. От страх да не ме нарани или да не я разбера погрешно само мълчеше и гледаше в мен.

След полунощ излязохме до плажа. Легнахме. Следяхме звездите. Имаше метеоритен дъжд. Пожелавахме си тайно по нещо. Ръката ми стоеше прибрана плътно и успоредно на тялото ми. Повдигнах й главата и я сложих върху разпънатата си вече ръка. Тя ме погледна с искащ обяснение поглед. Не мислех да й давам такова, защо го бях направил преди много време. И нищо. Затова исках да не говоря. Бях решил да оставя нещата в ръцете на въображението на тялото ми. Така и направих. Опитах се да я целуна. Дръпна се. Не мога, каза. Сърцето ми казва НЕ, защото друг го притежава – това разбрах от нейната мисъл. Инатеше се като овца. Но и аз бях магаре. Получи се. Знам, че и тя го искаше. Затова и аз го исках така настойчиво и усърдно напирах към нея. Ние сме били само приятели, въпреки страстните преплитания на езиците ни. Карахме се до като се приберем в бунгалото. Крясъци, викове, отрицания, шамари по мен, топло прегръдки и отново страстни целувки. Прибрахме се. Целунах я за лека нощ. Ние сме приятели, повтори тя. Ще видим, отвърнах аз.

Така се минаха 4-5 дена. Прекарах с нея почти две вечери, лишен от всякаква мисъл за физическа наслада. Просто равновесие на духа и утешение за окупираната ми мъжка и човешка гордост. Тя изтръпваше в ръцете ми. Това не добре, каза тя. Не бива да изтръпва. Но не спираше да диша тежко в топлото ми от страст ухо.
Дойде и това време – да си тръгне. Въпреки страстните и незабравими за нея и мене пълни с емоции и немалко сълзи дни, не успях да чуя нейното ДА. Исках да го чуя. Вече бях сигурен в себе си, че тя ме предизвика. Но в никакъв случай не съм си помислял, че тя ми даде сериозен повод.

Следва продължение...

P.S. Оригиналът е тук.