Потно горещо 2

Скоро беше рожденият й ден. Обадих се на сестра й, че ще идвам. Тя много се зарадва. Помолих да не казва на как си. Нека бъде изненада, си казах. Дали приятна или неприятна – ще се види. Сестра й – един страхотен човек с голямо сърце и душа. По-добра от самата себе си. Тя е човекът, който ми помогна. Тя е човекът, който не ме остави сам.

Бях там ден преди самия рожден ден. А тя разбра един ден по-рано от сестра си, че съм в града. Обади ми се. “Защо ще идваш? Какво ще правиш тук? Недей да идваш. Няма смисъл в идването ти.” Усещах я как вътрешно подозираше, че това ще е края на всякакви наши взаимоотношения. Отидох заради себе си. Не заради нея. Бях там за да я видя. Да й дам подаръка. И да разбера колко много държи на мен като приятел или нещо повече от приятел.

Настаних се удобно в хотелската стая. Сестра й дойде при мен. Прегърна ме. Цял ден беше с мен и ме разхождаше из не чак толкова приятния за нея град. Човек рядко обича родното си място, ако постоянно е там.

Тя дойде надвечер за около половин час. Шеговито ме поздрави. Един ден преди да тръгна ми каза, че няма да има време за мен. Няма проблем, отговорих. Не си длъжна да ми отделяш време и внимание. Отидохме до хотела. Дадох й подаръка. Останахме на четири очи. Дръпна се. И аз не смеех да настъпя. Не исках да изглеждам като нахалник, който иска само целувки. Замрази ми се лицето и настроението. Излязохме навън. Не исках да виждам никого. Имах желание да остана сам със себе си. Сестра й предложи да пием нещо някъде. Нямаше как да й откажа, колкото й да ми беше осрано всичко, на сестра й нямаше как да откажа. Бях в супер опикано романтично състояние. Отпратих ги след 20 минути. Затворих се в хотелската стая и ревнах, майко мила, ревнах. Ревнах от яд, немощ, душевна изхабеност. Лайната са щастливи, когато са заедно – в тоалетната. Точно в този момент аз бях изсран на зелена поляна с лайки и жълт кантарион. Исках да бъда самотен, нещастен и ненужен. Точно така беше. Всеки човек е нужно да желае и нещастието. Само щастие и приятели са скучна среда за един човешки живот. Не бях наранен чак толкова колкото обиден. Аз бях там със съзнанието, че тя не ми е давала поводи. Но останах обиден от отношението и към мен. Твърдеше, че държи на мен, че съм много важен човек в живота й. Уви поведението й го опроверга. Не получих дори една простичка покана за рождения й ден. Ако бях получил едно „заповядай” пак нямаше да присъствам, защото знаех, че искам да бъда самотен, нещастен и ненужен след срещата с нея, камо ли да отида на празника й с залепена усмивка, сред куп непознати и лицемерно щастлив. Едва ли щях да го направя, но това отношение ме прободи отровно. Всичко, което съм си мислел за нея, се прахоса за часове. За броени часове думите й, че държи на, че съм важен за нея – изгубиха всякакъв смисъл за мен. Съзнанието ми се опитваше да игнорира и забрави изреченото от нея, защото всичко беше розова лъжа. Нищо повече.

Следва продължение...

P.S. Оригиналът е тук.