Малцинствата не са маргинали

През комунизма държавата не преследва единна политика спрямо различните групи от населението. Мерките, като например смените на имената, могат сами по себе си и да съвпадат. В началото на 50-те години за първи път се проявява дилемата на БКП – докато партията привилегирова по един или друг начин турското малцинство, това кара и другите малцинства да се опитват да получат достъп до привилегиите. За целта те се сближават с предпочитаната група от населението, а не с българското мнозинство, понеже това не им предлага никакви непосредствени облаги. Новият реформаторски подход показва въздействието си през 1958 г., когато първо турското население, а после и ромите застават в центъра на интереса. Културната “автономия” на турското малцинство силно се ограничава чрез сливането на дотогава самостоятелните турски училища с български, последните роми, водещи чергарски начин на живот са принудени да се заселят постоянно. Ромите мюсюлмани стават заедно с помаците жертви на акции по преименуване, понеже и при тях БКП констатира подозрителния стремеж да се домогват до статуса на турците. Все пак поради “натрапчивото” им присъствие в обществото българските власти провеждат специални мероприятия, например като изграждат специализирани училища за ромите или пък като заличават ромски квартали. Смесването на националистически и ленинистки елементи в българската малцинствена политика от 1944 до 1989 г. не спомага за преодоляване нито на социалните, нито на етническите различия сред българското общество. Напротив, етническите напрежения се изострят още повече вследствие на асимилационните мерки. С люшкането си между принудителни и укротителни мерки, между смени на имената и изселнически вълни от една страна, и привилегии при постъпване във висши училища и насърчаване на регионалната икономика - от друга, БКП не съумява да проведе еднозначна политика спрямо всички другари и другарки от малцинствата.
През демокрацияата политическата ни система се “атакизира”, а първообразът се “нормализира”. Настроенията на хората получават клапан за пускане на парата, а системата остава – по европейски – непокътната. В този цинизъм има нещо вярно. Някой ден възходящият тренд на икономиката ще се прекърши. Усещането, че жизненото равнище се повишава и че Европа помага, няма да е вечно. Тогава ще почнат да се търсят враговете, тези, които са виновни. А атакизмът за това е устойчив, защото ясно ги сочи – това са “другите”, “вътрешните небългари”, “световната конспирация”. Тогава, за ужас на либерално настроените политически циници, адепти на теорията за необходимостта от “клапани”, върху тях ще се стовари стихията на бунта срещу “враговете”. Защото ще са налице стотици хиляди, на които никой не ще е обяснил колко гибелни за демокрацията са ксенофобията, расизмът и екстремният национализъм. Вместо да се занимават с опити за банални компромати срещу Сидеров, държавата и политиците би следвало ясно, многократно и последователно да внушават на обществото, че у нас място за открит расизъм и ксенофобия няма. Оказа се, че ксенофобията и расизмът, дремещи в дълбините на душите на стотици хиляди нашенци, просто са жадували появата на речите на Волен, за да намерят адекватния си израз, напразно чакан от самото начало на т.нар. “преход”. Ксенофобията и екстремният национализъм бяха и си остават водещата конструкция на тази партия, нейният гръбнак. Ксенофобски и расистки идеи се подхранват и до ден днешен от лица, които нямат ясна перспектива за бъдещето на страната ни. Можем да си говорим само за толерантност към дискриминаторите. „Интелектуалци” продължават да упрекват с най-различни красноречиви словосъчетания и речи различните, неудобните и по-конкретно малцинствата. В епохата на демокрацията тези националистически идеи са останали в зората на човешкото развитие. Лошото е, че говорят и за етнически модел. Първи, че втори, че трети и....т.н. Много е жалко, че хората се подават на потециално нереализуемите им предложения за реформи. За съжаление съдебната ни система не предприема никакви действия спрямо подобни лица. Тя за пореден път се проявява като един „добър” арбитър пред европейските институции. Но демократичното гражданско общество, към което се стремим, изисква от всеки гражданин да обърне поглед към изконните човешки добродетели и да ги издигне в култ. Европа – освен център на изобилието, на забележителности, събития, е и център на демокрацията с всички нейни елементи, сред които особено важни са търпимостта, толерантността към другостта, към другия. Все категории, които в България са загубили значителна част от своето съдържание или в последно време се появяват рядко. Незнайно от къде това желание за етническа хигиена се е насадило във всички етноси. По някога се смята, че различието е хубаво нещо. Да, наистина е хубаво, но стига то да е красиво и приемливо за зрението. А какво му е хубавото на това едни да се третират по един начин, други по различен начин. "Това е интересно", безмилостно повтарят жестокото клише хората. Такъв е живота в България, и такъв ще бъде утре щом продължават да се примиряват разделяните, отхвърляните и пренебрегваните необикновени хора. Медиите продължават в духа на интересното и скандалното, без да си дават сметка, че палят пожар. За да разберем и накрая да се научим да уважаваме различието, би трябвало да се запознаем с изследователите на различното. Спешно се нуждаем от техните задълбочени сведения за историята и психологията на другия, за да можем информирано да взимаме отношение по наболели проблеми. Нужен е по-задълбочен, изчистен от желание да слугува на пошлостта поглед, който наистина да ни покаже как и защо другите се различават от нас. Независимо от зловещото говорене с думите на омразата в последно време, нищо не е в състояние да промени реалността, че хората могат да бъдат добри или лоши, а различността е в нюанса на многообразието.

Прочети целият доклад за маргинализацията и опити за асимилация на турците, ромите, евреите, арменците и другите етнически малцинства, живели на територията на България.